И какво ще стане с мен?

Накрая минахме през двойна стъклена врата и се озовахме в широк вътрешен двор, покрит с ултравиолетов стъклен покрив, който беше защита за слабите и уморените, както и за орхидеите и сандъчетата с бегонии в най-различни цветове. В центъра на този разкош голям фонтан весело бликаше в още по-голям басейн, в който плуваха тропически рибки така, сякаш правеха някому услуга.

И сред цялата тази пищност я съзрях.

Тя лежеше на едно от онези неща на колела с облегалка за главата и жълти възглавнички. Уес Джексън се беше настанил малко встрани от нея и смучеше питие, което ми заприлича на сухо мартини.

Когато влязох в двора, Джексън надигна дебелото си тяло и се изправи.

— Елате, мистър Крейн — каза той и усмивката му беше като капка лимонов сок върху жива стрида. Забелязах, че обръщението „мистър“ отново се беше появило. Обърна се към нея. — Вие вече сте се срещали, мисис Есекс. Няма защо да ви запознавам.

Тя вдигна поглед към мен и ми подаде ръка. Пристъпих напред, стиснах сухата й и гореща длан и после я пуснах.

— По-добре ли се чувствате? — попитах.

— Благодаря, не съм много зле. — Теменужените очи ме оглеждаха. Казах си, че в света не може да има по-очарователна, по-сексапилна и по-страхотна жена от нея. — Падането беше доста лошо, нали? — Тя се усмихна и ми махна към един стол близо до мястото, където лежеше. — Седнете, мистър Крейн.

Когато седнах, сякаш от нищото се появи японец в бяла униформа.

— Какво ще пиете, мистър Крейн? — попита Джексън.

— Кока-кола с горчиви подправки.

Този отговор стъписа и него, и японеца. И двамата ме зяпнаха. Бях го репетирал в бентлито. Мисис Есекс се изсмя.

— Никога не съм чувала за такова питие.

— По това време на деня е точно като за мен. Пия по-силни неща чак след залез.

Последва пауза и японецът се отдалечи.

Джексън тръгна към стола си, но спря рязко, когато мисис Есекс му махна с пръст.

— Добре, Джексън — рече тя, — сигурна съм, че имаш много работа.

— Така е, мисис Есекс.

Той бързо и тихо се отдалечи, без дори да ме погледне.

— Не обичам дебели мъже — добави, — а вие?

— Има мършав и изгладнял поглед — отвърнах. — Аз бих предпочел дебелия човек пред някой много слаб.

Тя кимна.

— Значи четете Шекспир?

— Прекарах три години на едно летище на десет мили от Сайгон. Човекът, който бе живял в моята колибка преди мен и който бе убит от шрапнел, ми беше оставил пиесите на Шекспир и албум с порнографски снимки. Прекарвах свободното си време, като разглеждах снимките и четях пиесите.

— Кое предпочитахте?

— След известно време загубих интерес към снимките, но старият бард продължи да ме вълнува.

Японецът се върна с чаша кока-кола и я сложи на масата до мен, сякаш поставяше бомба. Дръпна се назад и зачака.

— Така ли я обичате? — попита тя.

— Добре е. — Не я опитах. — Беше шега.

Тя махна на японеца и той изчезна. Това нейно махване с пръст ме впечатли. Зачудих се дали ще дойде момент, когато ще махва с пръст и на мен.

— Шега?

— Просто се опитвах да запазя равновесието си — рекох. — Не съм свикнал с такъв разкош… поне хвърлих в смут Джексън.

Тя ме изгледа втренчено и после се изсмя.

— Това ми харесва, наистина ми харесва.

Извадих смачкания си пакет цигари.

— Можете ли да пушите от тези или вашите са със златно покритие?

— Не пуша. — Последва пауза, после тя каза: — Мисля, че сте приятен човек, мистър Крейн.

Запалих цигара.

— Радвам се. И като ще си разменяме комплименти. Мога ли да ви доверя, че според мен вие сте най-възхитителната жена, която някога съм виждал.

Погледнахме се и тя вдигна едната си вежда.

— Благодаря. — Още една пауза. — Благодаря ви също, че намерихте Борджия. Нито един от тези глупаци на летището не се сети да го потърси. Не вярвам, че не сте яздили кон. Само ездач би могъл да се справи с Борджия така, както направихте вие.

— Това също беше шега. — Усмихнах й се. — Такъв съм си, мисис Есекс… шегаджия. В Сайгон прекарвах повечето време на кон, когато не се занимавах с хвърчащите машини.

— И, разбира се, когато не четяхте Шекспир или не разглеждахте порноснимките.

— Точно така.

— Бихте ли искали да работите за нас? — Тя изстреля въпроса съвсем неочаквано, но аз се бях приготвил и имах отговор.

— Бихте ли уточнили думата „нас“?

Тя се намръщи.

— „Есекс Ентърпрайзис“, разбира се!

— Това навярно означава да работя за мистър Джексън? — Погледнах я и след това продължих: — За миг си помислих, че ми предлагате да работя за вас.

Това я обърка точно както се бях надявал. Опита се да продължи да ме гледа в очите, но погледът й се отмести.

— Попитах Джексън дали няма свободно някое интересно място, което бихме могли да ви предложим. — Тя продължаваше да гледа настрани. — Както изглежда, той смята, че ще е трудно, но той винаги създава затруднения.

— Мога да си представя. — Забелязах, че отново се бе овладяла и й се усмихнах. — Оценявам всичко това, мисис Есекс, особено, че ме поканихте. В края на краищата аз само намерих коня ви, но ако можете да ми намерите работа тук… — Реших да го кажа: — Бих искал да поговоря с полковник Олсън. Ако трябва да съм честен, не си представям работата за Джексън като особено забавна, а аз обичам да ми е забавно. — Станах. — Благодаря ви за гостоприемството. — Сега я гледах отгоре. — Ако в момента махнете с пръст, и аз ще изчезна, както изчезнаха те.

Тя вдигна поглед към мен и изведнъж в очите й се появи онова изражение, което се появява в очите на всички жени, когато желаят някой мъж. Познавал съм много жени през живота си и не бих могъл да сбъркам този поглед. Почти не можех да повярвам, но той се появи и после изчезна: така, както зелената светлина на светофара се сменя с червена.

— Довиждане, мистър Крейн.

— До скоро. — Направих пауза и погледнах право в тези теменужени очи. — Наясно съм, че това няма да ми донесе нищо, но искам да знаете, че точно в този момент гледам най-красивата жена в света.

Това беше финалната ми реплика.

Нямаше и следа от Бърни, когато бентлито ме остави пред бунгалото. Влязох вътре, като се чудех дали ще намеря бележка, но не намерих.

Минаваше 13:00 ч. и бях гладен. Позвъних в румсървиса и помолих да ми изпратят нещо за ядене.

— Специалитетът е превъзходен, мистър Крейн: агнешко с всичките подправки. Да ви пратя ли от него?

Казах, че ще е добре, и затворих.

По обратния път към летището си бях мислил за мисис Есекс. Възможно ли беше да съм сгрешил за изражението, което се бе появило в очите й? Не смятах, но изглеждаше невероятно жена с нейното положение да пожелае човек като мен. Е, добре, но дори да приемех за факт, че ме желаеше, това не означаваше нищо. Жена като нея не би поела никакви рискове, когато е омъжена за някого като Лейн Есекс. Тя имаше право да си мисли, каквото си иска, но осъществяването на тези мисли беше нещо съвсем различно. И все пак аз самият я желаех. Бих дал две години от живота си, за да прекарам една нощ с нея: знаех, че това ще е преживяване, което никога няма да забравя.

След малко пристигна яденето и аз се нахраних. Вече беше 14:23 ч. Докато си палех цигара, телефонът иззвъня.

— Здрасти, Джек! — Беше Олсън.

— Здрасти!

— Имаш ли кола?

— Да.

— Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя до кафе-бара?

— Не е проблем.

— Какво ще кажеш да се срещнем там след половин час?

— О’кей. Той затвори.

Е, помислих си, като смачках цигарата и се изправих, сега щях да разбера за какво ставаше дума. Докато излизах от бунгалото и се качвах в алфа ромеото, се чу отдалечен тътен. О’Брайън все още взривяваше.

Отне ми двадесет минути, за да стигна до кафе-бара. Белият ягуар беше паркиран под сянката на дърветата. Паркирах алфа ромеото до него и се изкачих по скърцащите стъпала на верандата.