Страница 10 из 39
— Мистър Крейн?
Миниатюрната уста се раздвижи и оформи усмивка, а морскозелените му очи, които приличаха на върховете на шишове за лед, потопени в зелена боя, ме огледаха.
Веднага разбрах, че този човек бе чистокръвно копеле и че трябва да внимавам с него.
— Точно така — отвърнах и зачаках.
Той премести туловището си през прага и затвори вратата.
— Аз съм Уесли Джексън. Грижа се за делата на мистър Есекс.
Едва не му казах, че за него това сигурно е много добре, но вместо това рекох:
— Така ли?
— Точно така, мистър Крейн. Мисис Есекс ме помоли да дойда и да ви благодаря, че сте намерили коня й.
— Как е тя?
Той влезе по-навътре в стаята и бавно се настани в едно от креслата, което проскърца под тежестта му.
— Паднала е доста зле, но вие го знаете. — Той поклати подобната си на ряпа глава и на дебелото му лице се изписа мъка. — Е, можеше да бъде и по-зле. Има леко мозъчно сътресение, но нищо сериозно.
— Чудесно. Когато я видях да пада, си помислих, че си е счупила гръбнака.
Той трепна.
— За щастие не е така.
После кръстоса масивните си крака и като видях, че се настанява удобно, седнах на един стол срещу него.
— Много добре сте направили, като сте отишли да потърсите коня й, мистър Крейн — продължи той. — Изглежда, никой не се е сетил за това. Конят е много важен за нея.
Оставих тази забележка без коментар и зачаках.
— Мисис Есекс ви е много благодарна.
Отминах с мълчание и това.
Той разгледа добре направения маникюр на ноктите си, след това внезапно ми хвърли твърд поглед.
— Тук ли работите, мистър Крейн?
Започна се, помислих си. Този дебелак не си губи времето.
— Може да се каже.
Кимна.
— Да. — Последва пауза. — Няма ви във ведомостта ни, мистър Крейн, и все пак вие ми казвате, че работите за нас.
Запазих лицето си безизразно.
— Не съм казал това, мистър Джексън. Аз работя за полковник Олсън.
Докато ме гледаше втренчено, той захапа нокътя на палеца си.
— Полковник Олсън ви е наел?
— Може би ще е по-добре да ви обясня. — Погледнах го с искрения си поглед и с лека, извинителна усмивка. Това като че ли не му направи никакво впечатление, но така или иначе аз не можех да си представя нещо, което би могло да го впечатли. — Ние с полковник Олсън служехме заедно в Сайгон. Той летеше на бомбардировач, а аз се грижех за самолета. — Говорех съвсем спокойно. — Чух, че работи за мистър Есекс и тъй като си търсех работа, а с него се разбирахме добре, му писах да го питам дали не може да ми намери нещо тук. Той ми отговори, че в момента няма, но ако съм свободен, бих могъл да дойда и да помагам за строежа на пистата. Каза ми, че може да ми осигури храна и квартира, но че няма да ми се плаща. Бих могъл да погледна на това и като на ваканция. Каза ми още, че по-нататък би могъл да говори с отговарящия за работния състав и може да се намери някое свободно място. Беше ми омръзнало да стоя вкъщи. Имах възнаграждението си от армията и исках да видя Перъдайс Сити, както и полковник Олсън… Той е чудесен човек, мистър Джексън, но вие сам го знаете… Така че… ето ме тук.
Той кимна няколко пъти с подобната си на ряпа глава и малките чу очички се притвориха.
— Страхувам се, че полковник Олсън е сгрешил. Не му е влизало в работата да ви вика тук: изобщо не му е влизало в работата.
Не отговорих нищо.
— Това е съвсем нередно. — Той се намръщи. — Може би не го съзнавате. Всички, които работят за нас, са застраховани. Я си представете, че с вас стане злополука на пистата? Ще ни съдите за много пари и ние няма да имаме с какво да си покрием загубите.
— Така ли? — Погледнах го смирено. — Сигурен съм, че полковник Олсън изобщо не се е сетил за това, нито пък аз.
На него, изглежда, смирената ми физиономия му хареса повече, отколкото искрената преди малко, така че тесните му малки устни се разтеглиха в нещо, което, предполагам, той смяташе за усмивка.
— Разбирам. Полковник Олсън е добър пилот, но не е човек на бизнеса. С какво точно се занимавате на пистата?
— Подчинен съм на О’Брайън. Грижа се за булдозерите. Хората му не разбират от машини.
Усмивката му изчезна.
— Но това не е ли работа на О’Брайън?
— Той се грижи за взривяването. Полковник Олсън си мислеше, че ще се спести време, ако аз се заема с булдозерите. Разбрах, че пистата трябва да стане готова много бързо.
— Напълно си давам сметка, че е необходимо да се завърши пистата. — Стоманените нотки в гласа му ме предупредиха, че говоря прекалено много.
— Сигурен съм, мистър Джексън. Само се опитвах да обясня.
— Трябва да оправим тази работа. Моля ви, отбийте се в „Личен състав“ и там ще подпишат с вас договор, както с останалите работници. Ще ви се плаща определената от профсъюза надница и ще ви застраховат.
— Благодаря за предложението, но няма да го направя. Виждате ли, мистър Джексън, аз съм във ваканция. Не търся подобен тип работа. Обичам да се занимавам с машини, но не за дълго. Просто помагах на полковника и се забавлявах.
Това го шашна. Той застина и се втренчи в мен.
— Искате да кажете, че не желаете да работите за нас?
— Не и като ръководител на бригада. Аз съм напълно квалифициран авиоинженер.
Веждите му почти се скриха в черната му коса.
— Напълно квалифициран авиоинженер?
— Точно така. Преди Виетнам работех в „Локхийд“.
Той отново загриза нокътя на палеца си.
— Разбирам. — Направи пауза и после продължи: — Мисис Есекс е доволна от вас, Крейн. Може би ще успеем да ви намерим работа по специалността. Това би ли ви интересувало?
Забелязах, че бе пропуснал да каже „мистър“.
Изведнъж ми хрумна, че не би си губил времето с мен, освен ако не му се налагаше. Мисис Есекс е доволна от вас. Това беше ключът. Този дебелак беше изпратен от нея, за да направи нещо за мен като отплата, че бях намерил коня й. Беше само предположение, но усещах, че съм на прав път.
— Зависи от работата и от заплатата.
Той отново кръстоса краката си. По киселото му изражение разбрах, че ме мразеше така, както змията мрази мангустата.
— Можете ли да обслужвате „Кондор XJ7“?
— Аз съм добре квалифициран авиоинженер — отвърнах. — Това означава, че мога да се справя с всяка хвърчаща машина, при условие че имам добри помощници.
— Разбирам.
Бях всял смут у него. Разбрах го по това, как отново разкръстоса и кръстоса краката си и загриза нокътя на палеца си.
— Е…
Последва дълга пауза, после той стана на крака.
— Трябва да видя какво мога да направя. Нали искате да работите при нас?
— Както казах, ще зависи от заплащането и от работата.
Той ми хвърли един поглед.
— Колко ви плащаха в „Локхийд“?
— Двадесет, но това беше преди четири години.
Кимна. Бях сигурен, че ще се свърже с „Локхийд“ и ще провери, но това не ме безпокоеше. Преди четири години бях всеобщ любимец в „Локхийд“ и знаех, че ще ме подкрепят.
— Направете ми услугата да стоите настрана от пистата — рече той, тръгвайки към вратата. — Моля, чувствайте се като у дома си. Ще съобщя на шефа на персонала, че можете да ползвате всичките ни удобства. Трябва да говоря с мистър Есекс.
— Не бих искал да стоя тук дълго, без да правя нищо, мистър Джексън.
Той отново ме погледна, сякаш бях влечуго под стъклен похлупак.
— Ще имате кола на разположение. Защо не се позабавлявате в града? — Виждах, че всичко това му беше крайно неприятно. — Отидете в „Личен състав“. Мистър Маклин ще ви даде пари. — Устните му се свиха, сякаш беше захапал дюля. — Такова е желанието на мисис Есекс.
Запазих каменната си маска.
— Много мило от нейна страна.
Той тържествено напусна бунгалото и се качи в едно бентли купе, карано от негър, облечен в зелената униформа на служителите на Есекс, след което изчезна от погледа ми.