Дяволският квадрат

Оказа се, че става въпрос за същата цепнатина в скалата на билото, която Стоун беше открил преди години и си беше направил труда да я разшири и замаскира с разни материали, донесени от базата. Светлинните лъчи не лъжеха. Навън беше утро. Трудно му беше да повярва, че от появата им в Планината на смъртта са изтекли толкова много часове.

Не след дълго се добраха до процепа и Стоун започна да размества шперплата и ламарините, с които някога беше замаскирал изхода. Процепът се разшири до трийсетина сантиметра. Фин положи Нокс на стъпалата и се присъедини към него. Разширението стана почти метър. Някъде отдолу се разнесе единична експлозия, но те вече се бяха освободили от оковите на планината.

— Аз излизам пръв, а вие бъдете готови — предупреди Стоун.

Всички се напрегнаха. Фин вдигна Нокс и измъкна пистолета си. Чапман държеше валтера в едната си ръка, а в другата стискаше нещо, което приличаше на нож за хвърляне. Анабел подкрепяше Кейлъб, който изглеждаше полумъртъв от продължителното катерене.

Стоун направи крачка напред, спъна се и рухна на колене. Погледна в краката си и лицето му потъмня.

— По дяволите!

Спъването не беше причинено от неравностите на терена, а от тънка жица, опъната над процепа в скалата. Извърна глава надясно и веднага зърна шашката експлозив, закрепена на няколко крачки от тях. Електронният брояч показваше пет секунди.

— Назад! — изкрещя той и се втурна към бомбата. Чапман го последва в същия миг.

Анабел изкрещя от ужас, Кейлъб издаде протяжен стон. Фин се олюля назад, прегънат под тежестта на Нокс.

Стоун стрелна с очи агентката на МИ6. Тя дори не го погледна, насочила цялото си внимание към адската машина. Челюстите й се стегнаха, ръцете й бавно се вдигнаха нагоре. Краката й се възползваха от неравностите на терена, за да я изстрелят напред.

— Мери, не! — изкрещя извън себе си Стоун.

На екранчето на брояча се появи цифрата едно.

102

Поредната траурна церемония.

В националното гробище „Арлингтън“.

Три ковчега един до друг, в които лежаха трима ветерани от армията на САЩ.

Хари Фин.

Джоузеф Нокс.

Джон Кар.

Двойно по-голяма охрана предвид инцидента по време на предишното подобно събитие. Четири кръга патрули. Специално обучените кучета бяха навсякъде. Благодарение на новата информация относно наноботите претърсваха всички и всичко. Ровеха из чантите, конфискуваха мобилни телефони, айфони и всякакви други електронни устройства.

Правилата бяха коренно променени. Вече нищо нямаше да е както преди.

Президентът щеше да произнесе траурно слово. Присъстваха членове на Конгреса и армейското командване. Тук бяха директорът на ФБР Райли Уийвър и агентите Ашбърн и Гарчик. А също и сър Джеймс Макелрой по простата причина, че министър-председателят на Великобритания беше долетял специално за събитието. Ковчегът на Мери Чапман не беше тук, тъй като тя не беше американски военнослужещ и не отговаряше на други специфични критерии, но министър-председателят щеше да каже няколко топли думи за саможертвата й в полза на най-близкия британски съюзник.

По същите причини отсъстваха Анабел Конрой и Кейлъб Шоу. Те не отговаряха на критериите да бъдат погребани в най-известното гробище на Америка, но президентът щеше да каже няколко добри думи и за тях.

Пръв взе думата британският премиер. След него на подиума се появиха редица важни личности, включително Райли Уийвър. Той не каза нито дума за Планината на смъртта, тъй като не беше необходимо. Пресата остана в пълно неведение относно инцидента. Официално беше съобщено, че смъртта на Нокс, Фин и Кар е настъпила в резултат на сблъсък с екип на руската наркомафия, която успяла да изгради нелегална лаборатория за наркотици в изоставено от правителството съоръжение, подпомагана от корумпиран агент на американското разузнаване. Същият екип бил отговорен за стрелбата и бомбената експлозия в парка „Лафайет“, а също така и за серията убийства в Пенсилвания, Вирджиния и окръг Колумбия. Взел думата последен, президентът се закле, че ще направи всичко по силите си престъпниците да отидат на съд и да получат най-тежкото наказание. По разбираеми причини напрежението между Москва и Вашингтон достигна най-високата си точка.

Жената стоеше на малко възвишение в гробището „Арлингтън“, което се намираше на половин километър от мястото на събитието. Изправена пред занемарената надгробна плоча на отдавна забравен генерал, тя чуваше всяка дума от тържествените речи, улеснена от включената усилвателна уредба. Повечето от тях не представляваха интерес за нея, но думите на президента привлякоха вниманието й. Когато той спомена за предателя от редиците на американското разузнаване, на лицето й се появи усмивка.

Беше наясно, че траурната церемония се предава на живо от повечето големи радиостанции и телевизионни канали. Сред слушателите и зрителите със сигурност беше и Карлос Монтоя, на когото тя лично се беше обадила.

Планът беше успял въпреки оцеляването на президентите на САЩ и Мексико. Вината беше хвърлена върху руснаците, а нейната мисия беше приключила успешно въпреки на пръв поглед минималните шансове.

Джиесемът й изписука и тя погледна съобщението, което се появи на дисплея.

Buen trobajo.

Добра работа, разбира се.

Последва и останалата част от съобщението, което още повече повдигна духа й. Остатъкът от парите вече беше преведен в сметката й. Карлос Монтоя й желаеше всичко хубаво. Тя бързо набра отговора.

Hasta luego. До скоро.

Но в действителност не го мислеше. Слагаше край на всичко това.

Мариса Фрийдман тръсна главата си с нова прическа — къса коса, боядисана в тъмнокестеняво. Благодарение на усъвършенстваните техники беше успяла да промени чертите на лицето си до такава степен, че дори най-близките й хора не можеха да я познаят. Това й даваше възможност да се чувства спокойна навсякъде.

Обърна гръб на тържествената церемония. Единственото, за което съжаляваше, беше отказа на Джон Кар да се присъедини към нея. Всъщност не беше очаквала съгласие. И бездруго щеше да се наложи да го убие в момента, в който успееше да подреди пъзела — нещо, което неизбежно щеше да се случи. Но междувременно можеха да преживеят няколко приятни момента. За самотница като Фрийдман това щеше да бъде напълно достатъчно.

Един милиард долара в банковата сметка и възможност да прекара остатъка от живота си както пожелае. От гърдите й се отрони въздишка на задоволство. Малцина могат да се похвалят с толкова успешен край на една толкова сложна и опасна операция, разтърсила целия свят. Новите й документи бяха безупречни. Частният самолет я чакаше на летище „Дълес“. Благодарение на сложна мрежа от посредници тя вече беше собственик на остров. Намеренията й бяха да не прави нищо в продължение на цяла година, а просто да си лежи на плажа с питие в ръка и да обмисля бъдещето си. Мина покрай няколко служебни кучета, обучени да надушват експлозиви. Нито едно от тях не реагира. Преодоля мрежата от патрули и напусна гробището с едва забележима усмивка.

Наноботи.

Монтоя беше изразходвал два милиарда долара и четири години от живота си за уникалната разработка, позволяваща промяна на характерните миризми на молекулярно ниво от армия микроскопични и абсолютно надеждни войници. В резултат дрогата и всички останали забранени субстанции с характерна миризма можеха да пътуват по света. Но най-вече в Съединените щати. Наркотици, оръжие, бомби, ядрени материали. Това щеше да промени всичко. Пред престъпния свят се откриваха невиждани досега възможности. Това беше една от причините да закупи остров на толкова отдалечено място. Не искаше да чува писъците, които долитат от родината й.

Да вървят на майната си.

Спря пред наетата кола и се огледа за последен път.

Вниманието й беше привлечено от някакво куче, което се приближаваше. Без каишка, без нищо. Явно беше бездомно. Тя се наведе да го погали, но то се дръпна назад.