Дяволският квадрат

— Че президентът оцеля. Което означава, че тя се е провалила. Силно се съмнявам, че работодателят й е останал доволен от този факт. Същевременно този факт ни дава шанс да стигнем до нея.

88

Няколко часа по-късно получиха първата информация, свързана с Фрийдман. В залата се появи Ашбърн с лист хартия в ръка.

— Визуално идентифициране на Фрийдман — обяви тя. — Взела е влака за Маями от Юниън Стейшън във Вашингтон. Очевидно под фалшиво име, защото Фрийдман не фигурира в списъка на пътниците. Предполагам, че това е достатъчно доказателство за вината й.

Всички се обърнаха към Уийвър, който седеше в ъгъла с мрачно изражение.

— Да разбираме ли, че изобщо не е отговорила на обаждането ви, сър? — попита Ашбърн.

Уийвър дори не си направи труда да отговори.

— Маями е логична дестинация — добави агентката. — Тя най-вероятно работи за някой мексикански картел. Отива в Маями, скача в някой частен самолет и отлита за Мексико. Влакът също е добро хрумване: едва ли някой ще очаква от нея да бяга по подобен начин, след като има самолети.

— Визуално идентифициране? — изгледа я Стоун. — Значи някой на практика я е видял, така ли?

— Разполагаме с камери на всички летища и железопътни гари. Вкарахме изображението й в системата и съвпадението изскочи на Юниън Стейшън.

— Изгледа ли видеото? Сигурна ли си, че е тя?

— Изгледах го — кимна Ашбърн. — Кадрите не са особено добри, а тя очевидно беше дегизирана. Но компютрите могат да уловят детайли, които човешкото око пропуска. Чрез софтуер за лицево разпознаване. Така се получи и съвпадението. Ще спрем влака още на следващата гара и ще я арестуваме.

С това заседанието приключи. Уийвър излезе последен от залата и се приближи до Стоун.

— Предполагам, че ти дължа извинение — промълви той.

— Нищо не ми дължиш. Нещата са прекалено сложни. Почти през цялото време действах на тъмно.

— Ти спаси живота на президента — добави Уийвър, помълча малко и продължи: — Предполагам, че ще имаш попътен вятър и спокойно море до края на живота си.

Стоун не отговори. Очите му останаха заковани в гърба на отдалечаващия се Уийвър.

— Какво беше това? — полюбопитства Чапман, която долови репликите.

— Стара история.

— Все това повтаряш.

— Защото е истина.

— Но не приемаш версията за влака, нали?

В съзнанието му изплуваха последните думи на Мариса. До болка логични. Така оцеляват шпионите.

— Тя каза, че иска да замине за някой необитаем остров — тихо промълви той.

— Наистина ли? — трепна Чапман. — Кога го каза?

— Когато отидох да се извиня за съсипаната й кариера. — Замълча за миг, после добави: — Пожела да отида с нея. Каза, че адски много си приличаме.

— Според мен е точно обратното. — Чапман сложи ръка на рамото му. — Тя е хладнокръвна и безскрупулна кучка, която се интересува само от парите. А ти… Е, ти очевидно не си такъв… — Почувства се неудобно и отмести очи.

— На необитаем остров — тихо повтори той. — Там искала да отиде. Но тя е шпионка. Такива като нея си изкарват прехраната с лъжи.

В очите на Чапман се появи неподправен интерес.

— Значи няма да отиде на необитаем остров?

— Софтуер за лицево разпознаване — внезапно каза Стоун.

— Чувала съм, че това нещо е изключително прецизно — кимна тя.

— То е само машина и зависи от онова, което се вкара в нея, което повдига един друг въпрос.

— Какъв?

— Питам се каква база данни са използвали за сравнение на снимката й.

— Искаш да кажеш, че опитен агент като нея няма как да не е помислил за това? Но как би могла да реагира?

— Ами например като включи в базата данни леко променени параметри, а после се погрижи жена със същите параметри действително да пътува с влака за Маями.

— Полицията спира влака, проверява пътниците, но не открива Фрийдман, така ли? — попита Чапман. — И въпросната дама остава дори неразпитана, волна като птица.

— Волна като птица — повтори Стоун.

— Къде тогава е Фрийдман?

— На място, което е коренно противоположно на необитаем остров.

— Противоположно на необитаем остров? — замисли се за момент Чапман, после добави: — Значи някъде, където има много хора. Голям град?

— Да. Но тя не е заминала на юг. Не е отишла в Мексико.

— Защо мислиш така?

— Защото се провали. Защо да бяга при типове като Карлос Монтоя, след като не си е свършила работата? Той веднага ще й вкара куршум в главата.

— Прав си — съгласи се Чапман. — Точно това ще направи.

— Следователно „пътуването“ й на юг има за цел да ни заблуди.

— Противоположното на юг е север. Но защо й трябва да се установи в някой голям град?

— Там най-лесно може да се скрие. Да, по такива места е пълно с ченгета и охранителни камери, но тя е твърде умна, за да попадне в капана им. Просто ще потъне сред милиони хора и ще изчезне. Преди това ще изчака известно време. Така ще има по-голям избор.

— Тогава как ще я заловим? Не можем да тичаме от град на град в северна посока от тук с надеждата да я срещнем. А може би вече е напуснала страната. Канада?

— Не мисля — поклати глава Стоун. — Ако бяга прекалено бързо, със сигурност ще допусне грешка. Въпреки предварително обмислената стратегия. Не забравяй, че планът й за бягство се базира на успешния край на мисията. Не, със сигурност ще предпочете да изчака…

— Ами ако наистина е в този влак за Маями и федералните я арестуват?

— Това ще засили позициите им изключително много. Но не вярвам да се случи.

— Добре, ясно. Но къде да я търсим ние?

— Нуждаем се от информация.

— Каква?

Стоун отново си спомни какво беше казала Фрийдман за начина, по който ЦРУ обира тлъстите печалби от лобистката дейност на фирмата й. И че ако това е била основната й дейност, със сигурност би натрупала достатъчно състояние за спокойни старини.

— Тя не го е правила даром — отбеляза той. — Което означава, че трябва да тръгнем след парите. — Помълча малко, после добави: — И след мускулите…

— Мускулите?

— Ако по петите й е човек като Карлос Монтоя, тя положително се е оградила със стена от професионалисти. Значи трябва да пробием тази стена, за да стигнем до нея.

— Е, поне това е в моята област — усмихна се Чапман.

89

Анабел влезе в къщичката на Стоун и се настани срещу него.

— Позволиха ми да го видя — едва чуто прошепна тя.

— Алекс?

Тя кимна и плъзна пръст надолу по челото си.

— Парче гранит го е улучило точно тук. Два сантиметра по-наляво, и сега той нямаше да лежи в кома.

— Има ли промяна в състоянието му?

— Леко се е влошило — отвърна тя и с мъка потисна риданието си. — Жизнените му показатели са по-зле.

Стоун се протегна през бюрото и стисна ръката й.

— Можем само да се молим за него, Анабел — промълви той. — Нищо друго.

— Той е толкова добър човек, Оливър. Винаги е стоял зад мен, включително и когато съм се държала зле с него.

— Всички имаме своите угризения по отношение на Алекс, а аз повече от всички — въздъхна Стоун, отдръпна ръката си и се облегна назад в стола.

— Трябва да я открием, Оливър — тръсна глава Анабел и влагата в очите й се стопи.

— Ще я открием — увери я Стоун.

Тя бръкна в чантата си и извади снопче хартия.

— Свързах се с моя приятел на Бермудите веднага след като ми се обади за проследяването на парите.

— Той помогна ли с нещо?

— Имаш ли представа колко мръсни пари се препират ежедневно в карибските банки? Стотици милиарди долари.

— Тоест търсим игла в купа сено — мрачно уточни Стоун.

— За късмет не е съвсем така — отвърна тя и погледна бележките си. — Преди месец в една от банките на Карибските острови са били преведени петстотин милиона долара. Изтеглени са след малко повече от седмица. Само час по-късно по същата сметка са преведени още петстотин милиона. Те престояват в нея точно една седмица и също са изтеглени. Но не са прехвърлени в друга сметка, а се връщат обратно.