Дяволският квадрат

Алекс беше претърпял спешна операция и в момента се намираше в интензивното отделение. Според лекарите състоянието му бе изключително тежко вследствие счупване на черепа и обилен кръвоизлив, причинени от остър каменен къс, откъртен от стената на криптата. В момента беше в кома и никой от медиците не се ангажираше с прогноза кога ще излезе от нея.

Стоун стана и тръгна да обикаля приятелите си, шепнейки успокоителни думи. Когато спря пред Анабел, тя скочи и излезе в коридора. Стоун понечи да я последва, но Чапман го дръпна за ръкава.

— Може би има нужда да остане сама.

— В момента това е последното нещо, от което има нужда — поклати глава той и отвори вратата.

Анабел стоеше до един от прозорците и гледаше залязващото слънце.

— Не мога да повярвам, Оливър — прошепна тя. — Събуди ме и ми кажи, че не е вярно!

— Но Алекс все още е жив — тръсна глава Стоун. Той е твърд като стомана и ние просто трябва да вярваме, че ще оцелее.

Тя се отпусна на близкия стол и се разплака. Стоун мълчаливо й подаде една от хартиените кърпички, които беше взел със себе си.

След известно време риданията й стихнаха и тя вдигна глава.

— Докторите не ми изглеждаха особено оптимистични…

— Те винаги са такива — каза той. — Работата им е да ограничават надеждите и очакванията на близките. А ако пациентът прескочи трапа, изведнъж започват да се правят на по-компетентни, отколкото са в действителност. Тук обаче трябва да подчертая, че никой от тях не познава Алекс така, както го познаваме ние.

— Той е герой! — прошепна Анабел. — Никога не съм срещала по-смел човек от него.

— Така е — каза Стоун.

— Значи ти му изпрати есемес, в който го предупреди за бомбата?

Стоун кимна. Чувството му за вина ставаше все по-силно. Седна до Анабел и смутено промълви:

— Аз… Аз не бях особено откровен с него по време на тази операция… — Спомни си случайната среща с Алекс след посещението в офиса на Фрийдман. Приятелят му очевидно се зарадва, че го вижда, и прояви желание да поговорят.

Но аз направо го отблъснах. А сега той лежи в безсъзнание между тези стени.

Преди храбрия опит да повдигне настроението на Анабел Стоун беше успял да поговори насаме с лекарите. Те не даваха много надежди за възстановяването на Алекс.

— Има ли увреждания на мозъка? — беше ги попитал той.

— Рано е да се каже — отговори един от тях. — В момента просто се опитваме да му спасим живота.

— Оливър?

Обърна се и срещна втренчения поглед на Анабел.

— За какво си мислиш в момента?

— Мисля, че подведох приятеля си — въздъхна той. — А той не заслужаваше това.

— Но ако не му беше изпратил есемес, бомбата щеше да убие много хора, вероятно и него самия — възрази тя.

— С разума си го съзнавам — въздъхна той, после опря длан на гърдите си. — Но не и със сърцето си. — Помълча малко, после глухо добави: — Първо Милтън, а сега и Алекс… На това трябва да се сложи край, Анабел. Трябва!

— Всички знаехме в какво се забъркваме.

— Според мен не знаехте, но вече няма значение.

— Аз искам да открия извършителите, Оливър. Искам да си платят.

— Ще си платят, Анабел. Заклевам се.

— Решил си да ги преследваш? — попита тя.

— Или те, или аз — отсече Стоун. — Дължа го на Алекс. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Той рязко извърна глава към дъното на коридора. Сякаш вече знаеше какво предстои.

— Какво има? — забеляза движението му Анабел.

— Те идват.

— Кой идва?

Стоун й помогна да се изправи и я прегърна.

— Обещавам ти, че ще открия извършителите — прошепна. — Запомни го!

— Не можеш да го направиш сам, Оливър.

— Този път се налага.

Отдръпна се на крачка от нея. В очите му се появиха сълзи, които бавно се стекоха по хлътналите му бузи. Анабел се ококори от изненада. За пръв път виждаше Стоун да плаче.

— Оливър?

Той я целуна по челото, обърна се и се отдалечи. Миг по-късно в коридора се появиха няколко мъже в тъмни костюми, които бързо го наобиколиха.

87

Само след две минути Стоун и Чапман вече пътуваха към центъра на града в лимузина с правителствени номера. Скоро спряха пред сградата на Оперативното бюро на ФБР и ги поведоха към една от малките заседателни зали. Стоун не се изненада, че завари там директора на ФБР и агент Ашбърн. Не трепна дори когато видя агент Гарчик и командира на Отряда за борба с тероризма. Но когато в залата влезе Райли Уийвър и зае мястото до директора на ФБР, в очите му се появи леко смайване.

— Вече предадох рапорта си на агент Ашбърн — обяви с равен глас Стоун.

— Разбрах, че с агент Форд сте били приятели — започна директорът, очевидно усетил враждебния му тон.

— Той е един от най-добрите ми приятели — натъртено отвърна Стоун.

— Обяснете ни по-подробно, агент Стоун — намеси се Ашбърн.

— Вече не съм агент — отвърна той и стрелна с поглед Уийвър. — Правомощията ми бяха отнети.

Директорът на ФБР се прокашля смутено.

— Това ще го обсъдим по-късно — заяви той. — В момента трябва да уточним къде се намираме.

Стоун не си направи труда да отговори. Просто седеше и фиксираше Уийвър, който се размърда от неудобство и погледна към вратата, сякаш обзет от желание да побегне.

— Добре, нека започна аз — наруши неловкото мълчание Чапман. — Ако пропусна нещо, агент Стоун ще ме поправи.

През следващите двайсет минути тя им разказа всичко, което се беше случило — от момента, в който Стоун се беше досетил за предстоящия бомбен атентат, до посещението им в дома на Кармен Ескеланте и отчаяните му опити да предупреди Алекс Форд.

— Отлична работа, Стоун — обади се директорът на ФБР, а Ашбърн кимна в знак на съгласие. — Проявили сте изключителен усет и прозрение, благодарение на които страната ни не е в траур. Вие спасихте живота на президента.

— Трябва да благодарите не на мен, а на Алекс Форд.

— Наясно сме с това — обади се Уийвър.

— Много добре — хладно го изгледа Стоун. — Радвам се, че сме единодушни по този въпрос.

Когато разговорът се завъртя около използването на наноботи за промяна на молекулярния състав на излъчваната от експлозивите миризма, командирът на Отряда за борба с тероризма и агент Гарчик силно пребледняха.

— Ако това е вярно, то променя всичко — задавено каза Гарчик. — Абсолютно всичко!

Командирът му само кимна.

— Досега се осланяхме стопроцентово на служебните кучета — добави Гарчик.

Уийвър се втренчи в директора на ФБР.

— Сигурни ли сме, че става въпрос именно за това?

— По време на днешната церемония Кармен Ескаланте мина покрай две служебни кучета, които не реагираха — отвърна агент Ашбърн.

— А ние за пореден път прегледахме видеозаписите от парка — добави командирът на антитерористите. — Падиля премина на трийсет сантиметра от служебното куче, но реакция нямаше. Очевидно наночастиците са свършили добра работа.

Директорът на ФБР отново се прокашля.

— Разбира се, този проблем трябва да бъде разрешен, и то бързо — каза той. — Но в момента най-важното е да разкрием самоличността на извършителите.

— Разговаряхте ли Кармен Ескаланте? — попита Чапман.

— По-скоро я подложихме на разпит, и то доста тежък — отвърна Ашбърн. — По всичко личи, че е била обикновено муле, освен ако не е велика актриса. Не знаеше абсолютно нищо за бомбата в патериците си.

— Патериците са били перфектното скривалище — добави директорът. — Метални, които неизбежно задействат магнитометъра. И по очевидни причини ние не ги сканирахме с рентген.

— Но дори Ескаланте да е невинна, Падиля е бил част от заговора — възрази Чапман. — Не мога да повярвам, че някой ще се появи в парка е бомба на кръста, ще мине на сантиметри от кучето, за да провери дали то ще подуши нещо, а после ще скочи в ямата, за да се предпази от автоматичната стрелба. Няма как да не е знаел, че ще умре.