Страница 68 из 89
— Откри ли нещо?
Обърна се. Чапман стоеше на няколко крачки от него и местеше очи от лицето му към сградата и обратно.
— Кариерата на Фрийдман в разузнаването приключи — съобщи й той и е въздишка добави: — Благодарение на мен.
— Тя не е малка. Никой не я е притискал за нищо.
— На практика нямаше кой знае какъв избор.
— Всеки има избор. Прави го, а после живее с последиците. — Тя помълча, преди да попита: — Имаш ли намерение да се виждаш с нея?
— Какво?
— Говоря за последния път, когато бяхме заедно. Не бе нужно да си гений, за да видиш…
— Какво да видиш?
Тя му обърна гръб и насочи вниманието си към ямата, от която бяха започнали всички кошмари.
— Нямам намерение да се виждам с нея — отговори на въпроса й Стоун и остана леко изненадан от внезапното си решение.
Откъде се роди то, по дяволите? Може би инстинктивно?
Чапман отново се завъртя с лице към него.
— Умно решение — рече тя.
На смрачаване двамата се качиха в колата и се насочиха към къщичката на гробището. Спряха пред портала от ковано желязо.
— Утре ще дойда с теб — каза тя. — В знак на морална подкрепа.
— Не! — категорично отсече Стоун. — Това ще навреди на кариерата ти!
— Каква кариера?
Той с недоумение се втренчи в нея.
— Не само Фрийдман съсипа кариерата си — поясни тя. — Вчера получих официално писмо от Вътрешно министерство. Нареждат ми да си подам оставката от МИ6.
— Много съжалявам, Мери — съкрушено промълви той.
— Може би е дошло времето да опитам нещо друго — сви рамене тя. — След този ужасен провал нещата няма как да не тръгнат нагоре.
— Макелрой не може ли да ти помогне?
— Не. И него здравата го обрулиха. Нищо не може да направи. — Тя се огледа наоколо. — Трябваше да напусна посолството. Служебната ми кредитна карта е блокирана. Запазили са ми място в един американски товарен самолет, който утре вечер отлита за Лондон.
— Съветвам те да се качиш на него.
Тя спря очи на малката къщичка и небрежно каза:
— Ще имаш ли нещо против да ме приютиш за една вечер?
— Никакъв проблем.
— Няма ли да се готвиш за утрешното явяване пред комисията? Бих могла да ти помогна.
— Мисля да им кажа истината. Започна ли да се готвя, нещата със сигурност ще се объркат.
— Имай предвид, че ще се опитат да те смажат.
— Знам.
— Ще можеш ли да се измъкнеш?
— Съмнявам се.
На следващата сутрин Стоун облече единствения си костюм, после двамата отидоха да закусят на работническата лавка, където бяха идвали и преди. Стоун хвърли опаковката на сандвича в кошчето за смет, допи кафето и погледна часовника си.
— Време е.
— Идвам с теб — рече Чапман.
— Няма да те пуснат. Името ти не е в призовката.
— В такъв случай ще чакам отвън.
— Не е необходимо да го правиш.
— Необходимо е, Оливър.
Изслушването щеше да се проведе в зала на Комисията по въпросите на разузнаването, която се намираше в подземието на Капитолия и до нея се стигаше само със специално охраняван асансьор. Двамата слязоха от таксито и се насочиха към официалния вход на огромната сграда.
— Успя ли да поспиш? — попита тя.
— Дори много добре. Изглежда, започвам да свиквам с креслото пред бюрото си.
— Аз не успях — призна с въздишка тя.
— Страхувам се, че леглото не е много удобно.
— Май да. Но следващия път ще се напия. Под въздействието на алкохола винаги спя като къпана. Имаш ли представа какво ще говориш?
— Истината, вече ти казах.
— Но ти трябва план. Някаква стратегия, за да я изложиш. Иначе адвокатите ще я извъртат както им е удобно.
— Какво предлагаш?
— Да кажеш, че си дал всичко от себе си. Че си предприел обмислен риск предвид оперативната обстановка. Убити са една дузина хора, следствието е в задънена улица. Бил си длъжен да направиш нещо. Още повече, че ФБР и МИ6 са се оттеглили. Наранени са единствено чувствата на Райли Уийвър, който не е допринесъл с нищо за разследването. Освен това те са те помолили да работиш за тях. Направил си всичко възможно в една изключително трудна ситуация. На твое място аз бих дръпнала настрана адвоката още преди началото на заседанието. И бих му казала, че мога да споделя с комисията доста неприятни неща за Уийвър.
— Например?
— Например че НРЦ е скрило от ФБР важни улики, свързани с международния тероризъм. Нали помниш видеозаписите от парка? Не е зле да му напомниш, че президентът на САЩ е бил, а може би и все още е на твоя страна.
— Май тези неща са причината да не мигнеш цяла нощ, а? — подхвърли той.
— Не искам да те разкъсат в мига, в който се появиш пред тях. Не го заслужаваш.
— Благодаря ти. Мисля, че ще приема съветите ти.
Чапман се огледа — наоколо гъмжеше от полицаи и цивилни агенти.
— Тук нещата изглеждат сериозни — отбеляза тя.
— Че как иначе? Това място е мечтата на всички терористи по света.
Изкачиха стълбите към главния вход, където ги по-срещна униформен водач на служебно куче — черен лабрадор, обучен да открива експлозиви. Песът подуши глезените им и се дръпна на каишката. Това беше сигнал, че могат да влязат в сградата.
— Едно от малкото сигурни неща в нашия несигурен свят — отбеляза Стоун.
— Правилно. Помниш ли какво каза Гарчик? Тези кучета могат да открият деветнайсет хиляди вида взривни вещества.
— Каза също, че все още няма машина, която може да се сравнява с кучешкото обоняние. Ако аз бях…
Стоун изведнъж млъкна и спря.
Чапман изненадано го погледна, задържайки вратата.
— Добре ли си?
Без да отговори, Стоун рязко се обърна и хукна обратно.
— Какво правиш, по дяволите? — извика след него Чапман, пусна вратата и го последва.
Полицаите в сектора моментално застанаха нащрек. Тук бягащите хора означаваха опасност. Но Стоун и Чапман прекосиха улицата още преди някой от охраната да успее да реагира.
— Не очаквах да се уплашиш точно сега! — дръпна го за ръкава тя. — По-добре се върни, за да приключиш всичко!
— Не става въпрос за изслушването, Мери.
— А за какво?
— За кучетата.
— Какво за кучетата?
Стоун отново хукна. Тя се втурна след него.
— Хей, къде отиваме?
— Там, където започна всичко.
— Вече го направихме.
— Този път ще бъде различно, повярвай ми!
83
Стоун затвори очи и върна мислите си към съдбоносната вечер. За втори път през последните двайсет и четири часа той възстанови поредицата от събития в главата си, но този път образите бяха още по-живи. Може би защото си даваше сметка, че това е последният му шанс.
Най-напред си представи Фрийдман на пейката. Отначало едва ли не задрямала, а после в оживен разговор с мнимия си любовник. После от източния край на парка се появи Алфредо Падиля в анцуг и с айпод в ръка.
След него дойде ред на Фаут Тюркекул, който се насочи към една от статуите в северозападния край, очаквайки да се срещне с Фрийдман. Стоун най-сетне възстанови и собствените си движения: чу приближаването на кортежа, тръгна да прекосява парка, наблюдавайки останалите посетители.
Британският агент е якето в защитен цвят стъпваше така, сякаш бе нагазил в подвижни пясъци. В началото на стрелбата той бе зад Стоун. В момента Стоун отвори очи и погледна на север към „Хей-Адамс“, после към административната сграда. Нагоре, етаж по етаж, докато стигна до местоположението на стрелците. Нямаше представа как са се добрали до там. Докато „Хей-Адамс“ оставаше в ролята на зеления хайвер. Искали са Стоун да се препъва в наглед неоспорими истини, които на практика са били нещо съвсем друго. Но без съмнение са се надявали той да не разкрие истинската им позиция в административната сграда. Той обаче се беше насочил надясно вместо наляво главно благодарение на инстинкта си. Именно това беше станало причина по-късно да се опитат да отстранят както него, така и Чапман.