Страница 2 из 89
Стоун кимна. Това му беше известно.
— А сега вече контролират и каналите в западното полукълбо — добави президентът.
Това беше новина за Стоун.
— Доколкото ми е известно, мексиканците са започнали да изтласкват колумбийците от този пазар — подхвърли той.
Бренан кимна замислено. От загриженото му лице личеше, че е изчел планини от доклади по въпроса.
— Продуктът няма значение, важни са каналите — каза той. — Боклукът може да се произвежда навсякъде, но основното е да достигне до купувачите. А в тази част на света купувачи са американците. И руснаците здраво са притиснали южните ни съседи, Стоун. Използвали са всякакви средства, за да се доберат до върха — убийства, взривявания, изтезания. В резултат на това днес те контролират деветдесет процента от бизнеса, което е много сериозен проблем.
— Но доколкото съм запознат, Карлос Монтоя е…
— Така пишат вестниците — нетърпеливо го прекъсна президентът. — Същото повтарят до втръсване и „Фокс Нюз“, и Си Ен Ен, но истината е друга. С Карлос Монтоя е свършено. Той беше един от най-отвратителните престъпници в Мексико. Ликвидирал е двама от братята си, за да овладее семейния бизнес, но не може да се сравнява с руснаците. Според последни сведения от нашите разузнавателни централи той вече не е между живите. В света на дрогата никога не е имало по-жестоки и безскрупулни убийци от руснаците.
— Ясно — отбеляза безстрастно Стоун.
— Докато мексиканските картели бяха противникът, нещата бяха под контрол. Непълен, разбира се, но достатъчен. Сега обаче става въпрос за нашата национална сигурност. Доскоро се борехме с разпространението на дрогата на южната ни граница и в гъсто населените райони, където картелите действаха главно чрез престъпни банди. Но с руснаците нещата станаха различни.
— Искате да кажете, че съществува връзка между картелите и шпионската им мрежа?
Бренан го изгледа, изненадан от скоростта, с която Стоун навързваше нещата.
— Така мислим. Дори нещо повече: имаме основателни подозрения, че наркокартелите им действат с благословията на руското правителство.
— Това е много обезпокоително заключение — рече Стоун.
— Според нас е вярно. Незаконната търговия с наркотици е водещо перо във външната търговия на Русия. Произвеждат ги в стари лаборатории, останали от съветско време, и ги разпространяват с всички възможни средства. Плащат на когото трябва и убиват всеки, когото не могат да подкупят. Говорим за огромни парични потоци. За стотици милиарди долари. Прекалено много пари са и правителството няма как да не поиска своя дял. А и това не е всичко…
— Искате да кажете, че колкото повече дрога пласират в Америка, толкова по-слаби ставаме като нация. Тази дейност изсмуква не само долари, но и мозъци. Увеличават се дребните и едрите престъпления, стопяват се ресурсите ни, тъй като се прехвърлят активи от продуктивния към непродуктивния бизнес?
Бренан отново остана изненадан от точността на заключенията му.
— Точно така — каза той. — А руснаците са наясно със силата на пристрастяването, защото голяма част от собствената им нация злоупотребява както с дрогата, така и с алкохола. Напоследък регистрираме абсолютно целенасочената им дейност да залеят Америка с наркотични вещества.
Президентът замълча за момент, облегна се на стола си и добави:
— Но има и още един утежняващ фактор…
— Те са ядрена сила — каза Стоун. — Разполагат с толкова бойни глави, колкото и ние.
Бренан кимна и продължи:
— И имат амбицията отново да се озоват на върха. Може би искат да бъдат единствената суперсила, да ни изместят от водещото място. Да не говорим, че имат изключително силно влияние в Близкия и Далечния изток. От тях се страхуват дори китайците и израелците, най-малкото заради непредвидимостта им.
— Добре, ясно. Но какво общо имам аз с това? — попита Стоун.
— Руснаците се върнаха към старата си тактика, Стоун. От вашата ера.
— Е, не съм чак толкова стар. Мисля, че в Управлението все още работят шпиони от „моята ера“.
— Не, вече не работят — каза президентът. — Преди Единайсети септември имаше съкращения и много от по-възрастните служители бяха пенсионирани — някои доброволно, други не чак толкова. Но големите реформи станаха след атентата. В резултат на тях три четвърти от агентите на Централното разузнавателно управление се оказват младежи на двайсет и няколко години, които знаят за Русия само две неща — че там се прави хубава водка и че е много студено. Но ти добре познаваш Русия, особено когато говорим за шпионаж. Знаеш за нея много повече, отколкото всички сегашни шефове в Управлението. — След кратка пауза той продължи: — Освен това сме наясно с твоите специални умения. За да ги придобиеш, държавата е вложила в теб значителни средства.
Може би трябва да се чувствам виновен. Много интересно.
— Моите контакти там отдавна са мъртви и погребани.
— Което всъщност е предимство. Появяваш се от нищото, като непозната стока с никому неизвестни качества.
— Как ще започнем?
— Завръщането ти ще бъде неофициално, разбира се. Преди това ще има известна подготовка. Но подозирам, че само след месец ще бъдеш готов за заминаване.
— За Русия ли?
— Не. Ще отидеш в Мексико и в други страни от Латинска Америка. Искаме те там, откъдето пристига дрогата. Излишно е да ти казвам, че работата ще е трудна и опасна. — Президентът замълча и хвърли поглед към късо подстриганата му бяла коса.
— Очевидно е, че вече не съм млад — отгатна мислите му Стоун.
— Никой от нас не е млад.
Стоун кимна. Мислите му препускаха към очевидното заключение. После зададе само един въпрос:
— Защо?
— Вече ти казах защо. В много отношения ти си най-доброто, с което разполагаме. А проблемът е сериозен.
— Може ли да чуя и останалото?
— Останалото ли?
— Защо всъщност съм тук?
— Не разбирам — раздразнено отвърна президентът. Мисля, че бях пределно ясен.
— При последното ми посещение ви обясних някои неща и намекнах за други.
Президентът не реагира.
— А после ми беше предложен Медалът на честта.
— Който отказа! — рязко отвърна Бренан. — Доколкото си спомням, той щеше да ти е първият.
— Човек трябва да отказва нещата, които не заслужава.
— Глупости! С поведението си на бойното поле ти си заслужил много повече от този медал!
— На бойното поле — да. Но в по-широк план не съм го заслужил. Преди оказването на подобна чест трябва да бъде отчетено всичко. Мисля, че именно затова съм тук.
Погледите им се срещнаха над широката и гладка повърхност на бюрото „Резолют“. Президентът много добре разбираше какво включва това всичко. Човек на име Картър Грей. И друг на име Роджър Симпсън. Двама известни американци, близки приятели на президента. И двамата мъртви. По вина на Оливър Стоун, който бе имал достатъчно основания да ги ликвидира и го беше направил. За убийството им нямаше нито юридическо, нито дори морално извинение. Стоун прекрасно го знаеше, включително и в момента, в който беше натиснал спусъка.
Въпреки всичко, ако някой на този свят заслужаваше да умре, това бяха именно онези двамата.
— Ти ми спаси живота — притеснено започна Бренан.
— Но отнех живота на други двама и вие прекрасно го знаете.
Президентът рязко се изправи и пристъпи към прозореца. Стоун внимателно го наблюдаваше. Най-после го беше казал. Сега идваше ред на Бренан да сложи картите си на масата.
— Грей щеше да ме убие.
— Да, така е.
— Грубо казано, именно затова не бях особено смутен от факта, че го ликвидира.
— Но Симпсън?
Президентът се обърна да го погледне.
— Направих известни проучвания по въпроса. Разбирам защо си искал да го ликвидираш. Но цивилизованият свят не приема хладнокръвното убийство, Стоун.
— Освен ако то не е поръчано от високо място — допълни Стоун. — От хора, които са заемали стола, на който седите сега.