Страница 11 из 89
— Бих предпочела това да стане на някое по-сигурно място — недоволно отбеляза тя. — Тези материали са строго секретни.
— Не се бой — успокои я той. — Аз нямам разрешение за достъп до никакви секретни материали, което означава, че твоите ще престанат да бъдат секретни в момента, в който ги погледна.
— Нямаш представа колко си прав, по дяволите — мрачно отвърна тя.
Настаниха се зад бюрото с чаши в ръце и започнаха да преглеждат докладите и документите. Очите на Стоун шареха по текстовете и снимките, а умът му безпогрешно отделяше важното от тривиалното.
Чапман търпеливо го изчака да свърши и попита:
— Искаш ли да видиш пълния запис?
Той кимна.
— Все още се чудя защо онези от разузнаването решиха да ми предложат редактирана версия.
— Не питай мен. Това е работа на твоите хора.
— Чудя се и още нещо — невъзмутимо добави Стоун. — Дали моите хора са разполагали само с редактираната версия?
Чапман не отговори. Очите й останаха заковани в екрана.
Изгледаха записа. Само картина, без звук. След експлозията на бомбата кадрите отново замръзнаха, но само за миг. Сякаш детонацията беше блокирала електрониката на камерите. После записът продължи и Стоун го изгледа докрай. Статуята на Джаксън изчезна в ярки пламъци и гъст облак синкавобял дим. Оградата от ковано желязо и оръдията от двете му страни се разлетяха като пера.
Стоун видя как собственото му тяло рухва в несвяст на влажната трева, а британският агент се надига и с олюляване започва да се отдалечава.
— Вашият човек изглежда наред — отбеляза той. — Разбира се, ако не броим избития зъб…
— Той е изключително здрав мъж — каза Чапман. — Но не пропусна да отбележи, че след сблъсъка с теб е изпитал чувството, че се удря в тухлена стена…
Стоун продължаваше да се взира в екрана. Жената и мъжът в костюма не се виждаха никъде. Забеляза тичащи хора. Полицейските коли и автомобилите на Сикрет Сървис рязко потеглиха — очевидно за да отцепят Блеър Хаус.
— Върни последните трийсет секунди, ако обичаш — обади се Стоун.
Тя натисна няколко клавиша и на екрана отново изплува експлозията. Стоун погледа известно време, после озадачено се облегна назад.
— Какво има? — попита Чапман и спря записа.
— Можеш ли да забавиш кадрите още малко?
— Ще се опитам. — Тя натисна още няколко клавиша и поклати глава. — Страхувам се, че това е всичко, което съм в състояние да направя.
Отново изгледаха видеото от начало до край, този път на максимално бавна скорост. Стоун проследи пътя на дебелака, който, преди да навлезе в парка, подмина двойка агенти на Сикрет Сървис със служебно куче.
— Доста е шишкав за човек, който спортува, нали? — отбеляза Чапман.
— Хората в анцузи невинаги са спортисти. Може би този просто е излязъл да се поразходи.
— След като казваш — съгласи се младата жена.
— Бомбата би могла да е скрита в неговия айпод.
— И аз си помислих същото — кимна Чапман. — С4 или семтекс. А може би и нещо още по-мощно. Но ако е така, в отломките около мястото на взрива трябва да има остатъци от тях.
— И да, и не. Да, айподът ще се пръсне на парчета, независимо дали е част от взривно устройство.
— Но това може да бъде установено — вдигна глава Чапман. — По обгорялата кутия, по деформираните части и така нататък.
— Имаш познания върху експлозивите? — обърна се да я погледне Стоун.
— Една от причините да бъда тук — обясни тя. — Три години поред бях по петите на група ирландци, които не вярваха, че ИРА е подписала примирие. И които се занимаваха с производството на взривни устройства. От тях научих много неща.
— Сигурно е така. — Стоун отново насочи вниманието си към монитора. — Той скочи в дупката…
— А експлозията се случва само секунди по-късно. Може би става въпрос за камикадзе…
Стоун скептично сви устни.
— Кой ще се взриви в дълбока дупка, за да убие единствено себе си?
— А какво ще кажеш за разпределението на терена?
— Разпределението на терена ли? — любопитно я погледна той.
— В Америка действат твърде много агенции — поясни тя. — Тук съм едва от двайсет и четири часа и вече ми се вие свят.
— Чувала ли си за Дяволския квадрат?
Чапман поклати глава.
Стоун се наведе и почука по монитора, върху който бяха замръзнали последните кадри, заснети от охранителните камери.
— Ето го Дяволския квадрат — този парк. За Пенсилвания Авеню отговаря вашингтонската полиция. Тротоарите около „Лафайет“ са територия на Сикрет Сървис, а самият той е под юрисдикцията на Парковата полиция. Агентите на Сикрет Сървис са обучени така, че ако хванат заподозряното лице в парка, го завличат на тротоара и чак там му слагат белезниците. Така спазват установените правила.
— Разбирам — промълви Чапман.
— Дяволският квадрат — замислено повтори Стоун. — ФБР и полицията го ненавиждат, но са принудени да спазват правилата. Но нека се върнем на самия взрив. Мястото, където е избухнал, е под контрола на Парковата полиция, но самото разследване ще бъде извършено от ФБР или БАТОЕ, защото става въпрос за използването на експлозиви. А около тях като гладни лешояди ще се навъртат всички останали — Министерството на вътрешната сигурност, Сикрет Сървис, НРЦ и ЦРУ.
Чапман отпи глътка чай и попита:
— И сега какво?
— Налага се да отскочим до парка, за да поговорим със следователите, а после ще се опитаме да разкрием самоличността на взривения. Също и на жената, и на мъжа в костюма. — После се взря в нея и попита: — А вашият човек? Къде е той?
— На разположение за разпит. Но първо трябва да получим подробния му рапорт, въпреки че е видял по-малко от теб.
— Добре.
— Значи тръгваме за парка, така ли?
— Да.
— Искаш ли да отидем с моята кола?
— Налага се, защото аз нямам.
13
Анабел Конрой слезе от асансьора на втория етаж и се насочи към читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“ към Библиотеката на Конгреса, който се помещаваше в Джеферсън Билдинг. Спря на прага, огледа просторното помещение и почти веднага откри Кейлъб Шоу, седнал зад бюрото си в дъното. Изчака го да вдигне глава и му направи знак да се приближи.
— Анабел! Какво търсиш тук?
— Можеш ли да излезеш за малко? Отвън чакат Рубън и Хари Фин. Трябва да поговорим.
— За какво?
— Ти как мислиш? За Оливър, разбира се. Някакви хора са го отвели направо от болницата и оттогава насам не знаем нищо за него.
— Ако някой може да се грижи за себе си, това е Оливър.
— Но може би се нуждае от помощта ни.
— Добре, дай ми само минутка.
Още щом влязоха в асансьора, той побърза да каже:
— Днешният ден е много вълнуващ за мен.
— Каква е причината?
— Току-що се сдобихме с един Скот. Представяш ли си? Със самия Скот!
— Кой е той?
Кейлъб я изгледа с искрен ужас.
Франсис Сит Фитцджералд! Един от най-великите американски писатели на всички времена! — Гласът му потрепна от страхопочитание. — За бога, Анабел, къде си била през всичките тези години?
— Навсякъде, с изключение на библиотеките.
— Става въпрос за „Великият Гетсби“, най-прочутия и може би най-добрия му роман. Става въпрос за първото издание. И то със супер обложка, в много добро състояние, което се среща изключително рядко. — Забелязал недоумяващия й поглед, той побърза да добави: — Онази с втренчените женски очи — една от най-уникалните илюстрации на съвременната класика. Била е готова още преди Фитцджералд да довърши романа си. Той толкова много я харесал, че написал една сцена специално за нея.
— Много интересно — каза любезно Анабел, но си пролича, че не проявява особен интерес към рядката находка. Преди време се беше наложило да прекара близо два дни в микробус в компанията на Кейлъб, който през цялото време я тъпчеше с информация за света на литературата. Още потръпваше при спомена за изтънченото изтезание.