Страница 67 из 84
— Онзи в двора на пожарната е Дики Строс — обади се Коул.
— Знам.
— Какво е търсил тук?
— Имахме среща.
Тя се наведе над обезобразените ръце на снайпериста.
— Ти ли го подреди така?
— Посегна към оръжието си — кимна Пулър. — Помислих, че нарочно, за да ме принуди да го застрелям. Не го направих и той се самоуби. Трябваше да предвидя и този вариант. Но е трудно да попречиш на някой, който е решил да сложи край на живота си и държи пистолет.
— Така е — кимна тя.
— А сега да отцепим местопрестъпленията — огледа се Пулър. — Повикай Лан Мънро и всички останали, които са ни нужни. После ние с теб ще си поговорим.
— За какво?
— За много неща.
76
Пулър се отби за малко в мотела и пое към дома на Коул. Тя го посрещна на вратата и го поведе към кухнята.
— Имам бира, искаш ли?
— Не, не ми се пие.
Седнаха срещу прозореца, който гледаше към задния двор. Беше горещо и влажно, а климатикът на стената не вършеше повече работа от онзи в мотела.
— Отскочих до работното място на Тредуел — започна Коул. — Колегите му твърдят, че от склада не липсва нищо. Нямат представа откъде са се появили следите от волфрамов карбид в къщата му, тъй като изобщо не работят с подобни вещества.
— Значи нищо, така ли?
— Нищо.
— Аз открих причините за съществуването на лабораторията за метамфетамин.
— Какви са?
Той разказа какво е намерил в сградата на пожарната.
— По дяволите! — възкликна тя. — Значи клубът „Ксанаду“ се занимава с разпространение на дрога?
— Така изглежда — кимна Пулър. — Но това не ни помага с нищо, а времето тече.
— Какво искаш да кажеш?
Той й предаде част от разговора си с Джо Мейсън. За газопровода под управлението на Трент, за атомната електроцентрала, която по всяка вероятност бе истинската мишена на терористите. Накрая спомена и за финансовите проблеми на Роджър Трент.
Тя го изслуша, остави бирата си на масата и се облегна назад.
— Не знам какво да кажа. Джийн никога не е споменавала, че имат парични проблеми. Какво по-точно сподели с теб?
— Според мен беше момент на слабост. Аз не съм член на семейството. Може би не е искала да те безпокои, а може би просто се срамува да признае, че отново я заплашва бедност.
— Искаш ли да хапнем нещо? Изведнъж огладнях!
— Не е време за ядене, Коул. Разполагаме с по-малко от два…
— Трябва да правя нещо, Пулър — прекъсна го с треперещ глас тя. — Нещо нормално, например да приготвя сандвичи. Иначе ще полудея! Никога не съм допускала подобен развой на събитията. Такива гадории не могат да се случват в градчета като Дрейк!
— Добре, добре. Нека ти помогна.
Направиха сандвичи с пуешко и кисели краставички. Захапаха ги на крак, направо пред печката.
— За какво си мислиш? — тихо попита тя.
— Стрелецът е знаел какво прави — замислено отвърна той. — Първокласна пушка, отлично подбрани муниции. Избира добра позиция, ликвидира мишената и почти успява да изчезне. Аз го изпреварих донякъде по случайност и благодарение на малко късмет, въпреки че се смятам за експерт в издирването и проследяването. Партньорът му също беше добър. Не колкото мен, но все пак добър.
— Скромен си.
— По-скоро съм реалист — отвърна Пулър. — Подценяването и надценяването на собствените качества могат да бъдат фатални. В тази област със сигурност има и по-добри от мен, но този не беше от тях.
— Добре, ясно.
— Да приемем, че Дики, Тредуел и Битнър са се занимавали с разпространение на метамфетамин. Вече споменах, че Дики ми направи впечатление на човек, който е притиснат до стената. Очевидно се стремеше да запази в тайна дейността си на наркодилър, но междувременно се беше сблъскал с нещо много по-сериозно.
— Ти каза, че тази вечер сте имали среща. Предполагаше ли какво щеше да ти докладва?
Коул стана, извади от хладилника две бутилки „Диър Парк“ и му подаде едната.
— Не. Може би нищо важно. Аз бях инициатор на срещата.
— Газопровод и атомна електроцентрала — промълви тя. — А ние разполагаме само с два дни. Това е лудост, Пулър. Пълна лудост.
— Едва ли има значение как ще го наречем.
— Трябва да повикаш на помощ тежката артилерия.
— Опитах, Коул. Но важните клечки отказаха.
— Значи просто са решили да ни пожертват?
— Не знам какво да ти кажа — промълви той. — Наистина не знам.
— Аз все пак трябва да направя нещо — тръсна глава тя.
— Какво?
— Да съобщя на Бил Строс за смъртта на сина му.
— Ще дойда с теб.
— Не е нужно.
— Напротив, нужно е.
Надигнаха се едновременно и тръгнаха към вратата.
77
Потеглиха с малибуто на Пулър. Фаровете осветяваха облаци от комари. На двайсетина метра пред тях изскочи една сърна и той натисна спирачката. Секунди по-късно след нея се появи рис, който прелетя асфалта на два скока и изчезна от другата страна на пътя.
Нощта на хищниците.
— В Близкия изток беше по-горещо, но я нямаше тази влага — каза Пулър. — Това тук ми напомня на Флорида.
Той стискаше волана и не откъсваше очи от черния път, осеян със завои.
— Никога не съм била във Флорида — каза Коул. — Не съм напускала Западна Вирджиния, може би защото тук е моят дом.
Той увеличи климатика на максимални обороти и избърса потта от челото си.
— Да поговорим по същество.
— Намирам се в изключително сложно положение.
— Знам — кимна той. — Ти си представител на закона.
— Да, но как да постъпя? Може би да обявя евакуация?
— Би могла да опиташ. Но не знам дали ще има някакъв ефект без нов развой на събитията.
— А ако ти ме подкрепиш? И онези хора от Вашингтон?
— Това няма да се случи — категорично отсече той.
— Защо, по дяволите?
— Защото те гледат на вас като на възможност да напишат нова страница в наръчника за борба с тероризма и нищо повече — реши да изплюе камъчето той.
— Искаш да кажеш, че за тях ние сме опитни зайчета?
— Точно така. Федералните са на мнение, че ако вдигнат тревога, лошите просто ще се преместят другаде заедно с пъклените си планове.
— Но това е родният ми град! Израснала съм тук, познавам хората. Не мога просто да чакам някой да ги изтрие от лицето на земята!
Той замълча и насочи очи към пътя.
— Пулър! Даваш ли си сметка коя съм и откъде съм?
— Да. Може би не трябваше да ти казвам.
— Напротив!
— Нещата са ясни, Коул. Федералните няма да си мръднат пръста, за да предотвратят катастрофата. Стремежът им е да проследят докрай развоя на събитията и да видят какво ще стане. Ще изпратят помощ в последната минута с оглед минимизиране на щетите.
— В последната минута?! Минимизиране на щетите?!
— Това не означава, че ние ще седим и ще чакаме с подвита опашка — побърза да добави той. — Напротив, трябва да направим всичко възможно да разрешим случая, преди да дръпнат спусъка!
— А ако не успеем?
— Нямам по-добър план.
Известно време пътуваха в мълчание. Тя се обади едва когато трябваше да отбият за къщата на Строс.
— Ами ако аз вдигна тревога?
— Ти решаваш — сви рамене той.
— Няма да ме застреляш, така ли?
— Ти решаваш — повтори Пулър, замълча за момент и добави: — Не, няма да те застрелям. Дори ще те подкрепя.
— Така ли? А защо?
Не беше нужно да се обръща, защото усещаше погледа й.
— Просто ще те подкрепя — тръсна глава той. — Шефовете често пренебрегват детайлите, но те са важни.
Отбиха в алеята пред къщата на Строс. Вътре светеше.
— Ще се справим само ако сме заедно — тихо добави той.
Коул опря длани в арматурното табло, сякаш да забави мислите, които препускаха в съзнанието й.
— Не си сама — докосна рамото й той. — Аз съм тук до теб, Сам.