Ден нула

— Здравей, приятелче — рече той, приклекна и почеса кучето зад ушите. — Има ли някой у дома? Искаш ли да се разпишеш за тази пратка?

Ръката му напипа нещо мокро. Първата му мисъл беше, че това е кучешка пикня, и рязко се дръпна. Но дланта му беше червена.

Кръв.

— Ранен ли си, момчето ми?

Огледа внимателно колито. Откри още кръв, но рана нямаше.

— Какво става, по дяволите? — промърмори той.

Изправи се, хвана топката на бравата и отново извика:

— Има ли някооой?

Озърна се. Не знаеше какво да прави. Сведе глава към кучето, което го гледаше с меланхоличен поглед. Изобщо не беше излаяло, което му се стори странно. При появата на непознат човек неговите със сигурност щяха да вдигнат врява до небето.

— По дяволите! — прошепна той и повиши глас: — Ехооо? Какво става?

Най-накрая се реши и отвори по-широко вратата. Вътре беше задушно. Лъхна го неприятна миризма.

— Ей, по кучето ви има кръв! Наред ли е всичко?

Прекоси антрето и надникна в малката дневна, разположена в дъното.

Секунда по-късно бялата врата отлетя встрани и топката на бравата проби дупка в гипсокартона на стената. Предната врата се блъсна в железния парапет на верандата и наоколо се посипаха стъкла. Рийд скочи от най-горното стъпало направо на земята и се стовари на колене. Повърна всичко, което бе останало в стомаха му.

После се надигна и се запрепъва към пощенската кола, като кашляше, давеше се и крещеше от ужас, сякаш изведнъж беше превъртял.

Което си беше така.

Днес Хауард Рийд нямаше да стигне до бар „Долар“.

2

Джон Пулър гледаше към безбрежната шир на щата Канзас. В един момент залепи нос на прозорчето. Прелитаха над река Мисури, отвъд която се намираха пистите на летището на Канзас Сити. Преди да стигне до тях, пилотът щеше да направи серия от снижавания и завои. В момента реактивният самолет прелиташе над държавна собственост — сградите на федералните затвори, където излежаваха присъдите си хиляди души, както цивилни, така и военни, някои изгубили свободата си завинаги.

Пулър заслони очите си с длан. Различи федералния военен затвор, известен като Замъка. В продължение на повече от сто години в него бяха държани най-опасните престъпници от армията на Съединените щати. Старата сграда действително наподобяваше средновековна крепост с дебелите си каменни зидове, докато новата можеше да мине за общински колеж. Разбира се, ако я нямаше двойната четириметрова ограда около нея.

„Левънуърт“, федералният затвор за цивилни, се намираше шест километра по-нататък в южна посока.

Във ФВЗ лежаха само мъже. Жените бяха на друго място — във военноморската база в Сан Диего. Тукашните обитатели бяха осъдени от военен съд, но предимно за престъпления от общ характер. Във ФВЗ лежаха само онези от тях, с присъди над пет години, плюс неколцина за престъпления срещу националната сигурност.

Националната сигурност.

Именно тя беше причината за пътуването на Джон Пулър.

Колесникът се спусна и самолетът се приземи плавно. Трийсет минути по-късно Пулър пътуваше към западните предградия на Канзас Сити с кола под наем. Въздухът беше топъл и неподвижен, но той не включи климатика, защото предпочиташе истинския въздух, дори да е горещ. От двете страни на пътя се точеха зелени заоблени хълмове. Пулър беше висок точно 192,5 сантиметра. Беше запомнил цифрата благодарение на своя работодател — Армията на САЩ, която проявяваше изключителна прецизност по отношение на мерките на военнослужещите. Пак благодарение на нея помнеше и точното си тегло — 104 килограма. Според възприетите в армията стандарти за ръст, тегло и възраст, на трийсет и пет той тежеше с около пет килограма над нормата, но едва ли някой би допуснал подобно нещо. По тялото му нямаше и грам излишна тлъстина.

Винаги беше стърчал над рейнджърите, с които беше служил през годините. Това имаше както предимства, така и недостатъци. Мускулите му бяха издължени и гъвкави, а крайниците му бяха необикновено издръжливи. За недостатък можеше да се посочи прекалено едрата му фигура, която беше по-лесна мишена за противника.

В колежа играеше футбол като краен защитник и се справяше достатъчно добре, за да го викат редовно за съботните мачове. Но още от дете му липсваха пъргавината и скоростта, които евентуално биха му отворили вратите на НФЛ. Той обаче не страдаше от това, защото амбициите му бяха в друга посока — да облече армейска униформа.

Днес обаче той не беше с нея. Никога не я носеше, когато идваше на посещение във ФВЗ. След няколко километра зърна табелата на Националния исторически маршрут „Луис и Кларк“. Прекоси синия мост и вече беше в щата Канзас. Или по-точно във Форт Левънуърт.

На главния портал на затворите провериха документите му и записаха номера на колата му.

— Благодаря, сър — стегнато козирува униформеният служител. — Моля, продължавайте.

Пулър подкара по Грант Авеню. По радиото звучеше някакво приятно парче на Еминем. Погледна към руините на стария Замък и останките от металната мрежа, опъната над някогашния затвор. Целта й беше да предотврати евентуално бягство с хеликоптер. Армията се опитваше да мисли за всичко.

Той измина още три километра и спря пред входа на ФВЗ. Някъде наблизо прозвуча локомотивна свирка. От близкото военно летище „Шърман“ излиташе малка чесна, чиито криле се тресяха от насрещния вятър. Пулър паркира и остави в колата както портфейла си, така и всичките си лични вещи, включително служебния ЗИГ П228. По време на полета го беше предал на багаж в специално дървено куфарче заедно с патроните. При никакви обстоятелства не можеше да се разделя с личното си оръжие — така беше по устав. Но той беше убеден, че не е добра идея да се появява във военния затвор с пистолет, независимо дали е разрешено или не.

Металдетекторът на входа се обслужваше от отегчен младеж в униформа на военната полиция. Приличаше на новобранец, когото са измъкнали от плаца за строева подготовка. Пулър беше наясно, че това впечатление е измамно, и мълчаливо извади шофьорската си книжка и служебната карта.

Недодяланият червендалест младеж се взря в значката и служебната карта, която идентифицираше посетителя като Джон Пулър, специален агент от ОКР — Отдела за криминални разследвания. Централно място на емайлираната значка заемаше орел с извърната надясно глава. Големите му нокти бяха впити в солиден щит, окото гледаше лошо, а клюнът му изглеждаше готов за смъртоносен удар. Военният полицай отдаде чест и вдигна глава към високия широкоплещест мъж.

— Официално ли е посещението ви, сър?

— Не.

— Джон Пулър-младши? Имате ли някаква роднинска връзка с…

— Баща ми.

— Ясно, сър — погледна го със страхопочитание младият полицай. — Предайте му моите почитания, сър.

Армията на Съединените щати имаше своите легендарни герои и Джон Пулър-старши беше един от тях.

Както винаги металдетекторът изписука в мига, в който Пулър застана под рамката. Сигналът прозвуча откъм дясната му ръка.

— Титаниев пирон — поясни той и нави ръкава си, за да покаже белега.

Устройството подаде сигнал и над левия му глезен.

Военният полицай любопитно го погледна.

— Метална пластина. Мога да си вдигна крачола.

— Ако обичате, сър. — След като крачолът се спусна обратно, младежът промърмори извинително: — Просто си върша работата, сър.

— Щях да ви смъмря жестоко, ако не го бяхте направили.

— Тези белези от бойни рани ли са, сър? — попита с широко отворени очи младежът.

— Не съм се прострелял сам.

Пулър прибра ключовете на колата си, пъхна шофьорската книжка и служебната карта в горното джобче на ризата си и се разписа в дневника за посетители.

Електрическата ключалка изщрака и тежката врата го пропусна в стаята за свиждане. Там имаше трима затворници, които се радваха на вниманието на своите близки. На пода си играеха малки деца, а родителите им си приказваха. Правилникът не позволяваше на децата да сядат в скута на баща си. Контактите се изчерпваха с прегръдка, целувка или ръкостискане — веднъж в началото на свиждането и втори път в края. Ръцете не биваше да слизат по-надолу от кръста, но докосването на пръсти и длани беше разрешено. Разговорите трябваше да се водят с нормален глас. Посетителите можеха да разговорят само със затворника, с когото имаха свиждане. Позволяваше им се да носят химикалка или молив, но не и боички или пастели. Пулър знаеше, че това правило бе въведено след някаква невъобразима бъркотия, предизвикана от дете. Но въпреки това го считаше за глупаво, тъй като химикалката или моливът можеха да се превърнат в оръжие далеч по-лесно, отколкото един мек пастел.