Илинден

Тая сутрин Дона едва дочака да се раздени и веднага стана от твърдото си легло в малката стая. Най-напред, като всяка сутрин, отиде в обора с едно почерняло котленце, за да издой двете кози. После пусна двете ярета, които наскоро се бяха родили, и остави вратата на обора отворена — козите сами ще излязат с козлетата си на паша из околността. Като се връщаше към къщи, неочаквано се изсипаха иззад ъгъла цял рой мънички, писукащи, бързоноги пиленца и след тях — клопклоп! — ту на единия, ту на другия си крак квачката. Радостно потрепна сърцето на Дона. Това беше единствената кокошка, която и бе останала, от някое време все се губеше и преди няколко дни току се показа с цяло облаче от жълти пухчета около нея, не по-големи от яйцата, от които бяха излезли. Сега те се втурнаха в нозете на Дона, върнаха се бързо пак при майка си и пак насам. Бяха гладни. Дона се спря за миг, после влезе в къщи да остави котленцето. Изнесе оттам една пръстена паница с просо, сложи я пред вратата и пилетата се струпаха на купчинка, кълвейки лакомо едно през друго. Тя им се радваше — какви бяха мънички, живи и толкова гладни, а и в тая радост беше новата сила на сърцето й.

— Учителке… — чу Дона познат момчешки глас и подигна глава. Към нея се приближаваше с разкривената си походка нейният ученик Апостол Сугарев.

— Добрутро, учителке!

— Добрутро, Апостоле.

Детето пристъпи още по-близу и продължи: — Викат те у нас веднага да дойдеш… татко и… — то протегна врат и изшушука, макар да нямаше кой да го чуе наоколо: — И комити има у нас, цялата чета, рекоха да дойдеш.

— Добре, Апостоле. — Тя влезе в къщи да се по-прибере и пак се показа на вратата: — Да вървим… хайде, заедно ще вървим.

Сугаревата къща беше чак на отсрещния край на селото. През целия път детето приказваше за едно, за друго на учителката си и Дона се учудваше на неговата схватливост и ранна зрелост. Но нали познаваше тя Апостола от близу три години, вече три години беше той неин ученик? Такъв беше той, мъдър като старец. Те минаха през селото и колко пъти бе минавала Дона по тия стръмни улички, а сега сякаш за пръв път вървеше по тях. И людете, които я срещаха и я поздравяваха — всички й бяха толкова познати, а сякаш за пръв път ги срещаше, такива мили, приветливи. Но людете, които я срещаха в тоя ранен час, повече се учудваха на нея: отдавна не бяха я виждали с такова разведрено лице. Малкият мъдрец, за да не предизвикат те двамата някакви подозрения, казваше ту на една, ту на друга страна:

— Баба е болна… иска да види учителката…

Пък всички знаеха, че от снощи у тях беше Чендов с малката си чета.

Къщата на Сугаревци не бе пострадала много през въстанието и стопаните й бързо я бяха поправили. Широката соба беше пълна с мъже, имаше може би петнадесет души; тук беше и цялата чета. Щом влезе Дона, всички станаха да я посрещнат — учителка беше тя и каква учителка, и беше жена на Велко Скорнев. Побързаха да й дадат стол да седне.

— Учителке — започна Чендов, — ти пострада много, ама пострада много и целият народ. Такъв е нашият живот. Сега ние се събрахме тука, ето, новият селски ръководител и новият селски войвода е тука, народната работа пак ще си върви, нема да я спрем. — Той посегна, взе един малък вързоп, развърза го: — Ето, учителке, знамето на нашата околия, спасихме го, искаме да го запазим, че пак ще ни требва един ден. Решихме, учителке, ти да го пазиш, тебе ти го поверява народът.

Той й подаде с две ръце червения копринен плат, както беше грижливо сгънат, подаде й също и кърпата, в която бе завит. Дона взе знамето, погледна го втренчено — такова скъпо, свето нещо — и продума:

— Ще го пазя. Като го прибра тя наново в кърпата, войводата продължи:

— Имаме и друга молба към тебе, учителке. Почваме пак работа, ама ние сме слабо писмени люде, нема го веке Наумов. Като стане нужда, молиме те сички, ти да ни бъдеш като секретар и на селото, и на четата. Така решихме, имаме нужда от по-учен човек, пък сега ти ще кажеш дали си съгласна, или не си съгласна.

— Съгласна съм — отговори веднага Дона.

— Ех, учителке — обади се един от селяните, — за името на Велко и…

— Да, за името на Велко — повтори бързо след него Дона, — за Велко и за сички.

Апостол я придружи чак до мостчето на реката долу. Дона се изкачи горе, в къщата си, и скри знамето между камъните в една от стените на своята къща; скри там и револвера, който някога й бе дал Велко. После седна край прозорците в стаята с огнището и дълго плака. Окъпа със сълзи душата си. Тя чувствуваше как отново я подхващаше и я понасяше широкият поток на живота. Дона тогава едващо бе навършила двадесет години.

X

Рашид бей, мъжът на Лейла, наистина свали от бесилка Бориса Глаушев. Военният съд в Битоля тъкмеше да подведе Бориса под отговорност като бунтовник, заловен с оръжие в ръка: книжата бяха приготвени, а доказателства бяха залавянето му в окопа при Дебрища и патронташът, с който бе препасан. А и сам Борис, като го извеждаха на разпит, не криеше своето възмущение от турските насилия и турската власт в Македония. Рашид бей го свали от бесилката — не можеха съдиите да погазят лафа на могъщия бей. Но Борис стоя още много месеци в битолския затвор. Към края на зимата заедно с мнозина други затворници го изпратиха в солунския затвор Йеди куле. Всички очакваха, че оттук ще ги изпратят на заточение по Мала Азия, по турска Африка. В солунския затвор Борис попадна в едно отделение с Милош Ванков, който също бе заловен в Дебрища и бе осъден на доживотен затвор — на сто и една година; него турците бяха то заловили в селото цяла неделя след загиването на дебрищката република. От него Борис научи за изгарянето на Дебрища, от него научи и за смъртта на Ружа. Но Милош Ванков беше много болен. Борис се настани до него.

Затворът беше препълнен със затворници — над две хиляди души. Имаше тук люде от всички народности, които обитаваха турската империя, но повечето, докъм хиляда и петстотин души, бяха от трите македонски вилаета и всички бяха затворени по политически причини. Помещението, в което бяха Борис Глаушев и Милош Ванков, беше също препълнено — човек до човек. И тук бяха повечето люде от разни краища на Македония, само на горния край на кауша, срещу вратата, се бе събрала една група криминални затворници — турци; те се чувствуваха и тук като господари, та мина доста време и много сблъсквания ставаха и сбивания, докато бяха укротени тия надменни злодеи, които се опитваха да налагат на целия кауш своите прищевки. Такива сблъсквания ставаха и в двора на големия затвор сутрин и вечер, когато пускаха за малко вън всички затворници.

Борис Глаушев се грижеше като роден брат за болния си другар, но малко можеше да му помогне и нямаше с що да му помогне. Той му отделяше от затворническата си храна, завиваше го нощем с дрипавата му дрешка, извеждаше го вън сутрин и вечер, когато излизаха всички затворници, и това беше най-голямата услуга, която можеше да му прави. Тежък беше въздухът в препълнения с люде кауш, задушен и вонящ, особено откакто започна да се затопля времето, а рано идваше в Солун и пролетта, и топлината й.

Една сутрин Милош Ванков не можа да стане, за да излязат двамата вън. През нощта той повърна много кръв и сега отказа да излезе — нямаше сили да стане. Току-що бяха излезли всички от кауша, вратата стоеше отворена, полъхваше оттам свеж въздух, дочуваше се и шумната врява откъм двора, а очите на болния бяха все там — в отворената врата. Борис остана при него, те бяха сами в празния кауш. Болният само това пожела — да сложи глава на коляното на другаря си и Борис сам сложи главата му на присвитото си коляно. Ванков нямаше сили ни да говори вече, а само шепнеше и само очите му горяха в трескав огън. Когато го дочуеше Борис да шепне, привеждаше се към него, за да го чуе по-добре. И кой знае откъде му дойде тая мисъл — опита се Ванков като че ли да се пошегува, та дори и очите му засияха по-весело. Зашушна той и Борис се приведе към него: