Илинден

Веднага щом поправиха къщата и, Дона се прибра там с детето си. Нощем селяните виждаха как светеха прозорчетата и. Как ли ще живее сама? Те бяха я молили да остане в някоя от другите къщи, в която иска, и да не отива сама горе, а тя бе отсякла:

— Помогнете ми само да се поправи къщата. Мене там ми е местото. И по-добре ще ми бъде сама.

Дона търсеше предишния си живот, искаше да се върне в предишния си живот. Да се върне във времето преди оня миг, когато донесоха в селото тялото на Велко и тя го видя вече мъртъв. Нейният живот свършваше до тоя миг и след него започваше някаква пустиня. Започваше някакъв непоносимо мъчителен сън, който се повтаряше все отново и все тъй страшен. Тя още виждаше пред очите си тялото на Велко, както го бяха донесли селяните и бяха го сложили на засъхналата трева в селските гробища. Лицето му беше същото, но тъй чуждо в същото време; бяло, жълтеникаво, леко приподигнатите вежди и всеки косъм личеше по него, устата беше стисната, заключена, очите бяха полуотворени, с мъртъв, мътен блясък, без неговата усмивка в сивите зеници. И ръцете бяха същите, но и те като чужди, отпуснати безпомощно в тревата; цялото му тяло беше неподвижно като дънер, който ще бъде сложен под бичкията, и тия петна по него черна, запечена кръв. Все тоя Велко беше пред очите й. И зиналият гроб. И тежките буци червеникава суха пръст. И една страшна тишина, която я смазваше — спряло бе негли сърцето й, спрял бе и вятърът, и реката в дола, спряло бе и времето. От време на време тя долавяше плача на детето си и други някакви чужди, далечни гласове и думи, които бързо замираха в тая властна тишина, потиснала целия свят. През първите дни след като погребаха Велко, селянките, които се навъртаха около Дона, свиваха рамена в тревога:

— Ще умре учителката. Ще полудей. Не е на себе си. Що беше тая тъга, ще я изгори като огън!

Някаква сила още не беше угаснала в нея и я държеше на нозете й, тя отговаряше, когато я питаха, та и поиска да се прибере в къщата си. Така дни наред като в унес. После Дона сякаш изеднаж чу гласа на детето си в мъртвата тишина, която я ограждаше, сред страшните видения, които се повтаряха пред очите й. Къде се бе унесла тя — ето, детето й беше тук. То плаче жално, тя усети с остра, неочаквана чувствителност как пареше челцето му на студената й длан. То беше болно. Някакво було се смъкна отпред очите й, някакъв обръч се пръсна и освободи мозъка й. Къде се бе унесла тя?

Детето принадлежеше към другия й живот — отвъд гроба на Велко. Но то и сега беше тук, сред тая тишина, сред тия грозни видения — ето го в ръцете й, болно, безпомощно, то я гледа, познава я. Детето я изтръгна от едва ли не мъртвешка вцепененост, която можеше да я погуби, то разпука убийствената ледена броня, в която скръбта скова сърцето й. И като се връщаше стъпка по стъпка към действителността, някаква друга нейна половина, жива, жадна, копнееща, остана там, в другия й живот, отвъд гроба на Велко.

Така раздвоен продължи нейният живот.

Детето бе настинало зле в дъжда през оная нощ в гората. Дона беше още много млада, неопитна, това беше първото й дете и тя не знаеше как да го лекува. А не можеше да го остави да слезе в селото, да повика баба Клисурица или друга някоя бабичка, да пита и разпитва. Чакаше дано някой се качи горе при нея — често идваха жени да я видят. Детето гореше в ръцете й, надуваше го мъчителна кашлица, гърдите му бяха като запушени. Дона се помъчи да си спомни как майка й бе лекувала и нея, и другите си деца. Разпали в огнището силен огън. Разви от пеленките болното, разтри телцето му със зехтин, после с газ. Това си спомняше. Пови го наново в сухи, топли пелени. Хранеше го с козе мляко. Откакто се бе върнала от гората, гърдите й бяха пресъхнали, не се изцеждаше ни капка мляко. Но детето сега не приемаше козето мляко и тя го сложи пак на гърдите си — дано да изсмуче поне капка. Болното не искаше да залапа гърдата й — сви лицето си, сякаш се отвращаваше, и се закашля. Преди то лакомо залапваше розовото зърно и гълташе с шум обилната млечна струя; Дона гледаше блажена неговите издути, атлазени бузки и синкави очи, които я поглеждаха може би с благодарност. Сега то не искаше да приеме пресъхналата гръд. Тя започна леко да го люлее на колената си. Може би сънят ще го подкрепи.

Жалеше ли детето си, боеше ли се за живота му — Дона не мислеше за това. Тя жалеше своята рожба, боеше се за живота й, но човек не би могъл да скърби повече, отколкото скърбеше Дона за своя мъж. А това детенце беше частица от него, то беше всичко, що бе й останало от Велко, и тя го държеше в ръцете си, притискаше го на гърдите си с всичката сила на своята скръб и на своята покрусена обич. Дона не беше набожна, не умееше да се моли, но към кого да се обърне в тия претежки часове за помощ, за милост? И тя шепнеше, мълвеше с глас:

— Не ми го вземай, господи… Нека поне то ми остане…

Час по час тя се сепваше, като че ли се улавяше в грях. Ами тя мислеше само за детето си, а Велко беше вече мъртъв, лежеше заровен там, в селските гробища! Й се унасяше пак подир него отвъд гроба му. Но детето я държеше тук, до себе си, връщаше я в истинския живот с някое свое движение, с жалния си плач. Тя трябваше да го храни, да мокри с козе мляко, капка по капка, бледите му устни.

Два дни не дойде никой да я види, да й помогне. Дона реши да слезе в селото заедно с болното, ала вън духаше силен, студен вятър и тя с трепет се ослушваше в сърдития му вой, поглеждаше през прозорчетата — чакаше да спре. Боеше се да не би детето да настине още повече — вятърът пронизваше дори стените на къщата..

Пък и то, болното, като че ли се поуспокои, затихна. Тя не виждаше, не можеше да познае, че то вече умираше. И угасна в ръцете й. Беше тъмна, дълбока нощ. Вятърът бе престанал и беше тихо вън, но Дона нямаше вече защо да слиза в селото. Сега тя имаше други грижи. Мъртвото не й даваше да се отпусне, да се предаде на скръбта си по него. Как да го остави тъй, умряло, и да се хвърли на земята, да плаче, да пищи, да скубе косите си!

Тя го окъпа в малкото дървено коритце, както преди, когато беше живо. Малкото телце се бе стопило и тя с още По-голяма нежност поддържаше отпуснатата главица. Попи със суха, мека кърпа всяка капка вода по него. Пови го грижливо в най-хубавите му пелени. Постла на одъра нова шарена черга и го сложи там. Да не беше толкова бледо личицето му, то сякаш бе заспало. И тя му каза:

— Иди и ти при баща си…

Беше се разденило. Дано да дойде някой поне днес! Ала не дойде никой до късно следобед. Дона трябваше да слезе долу с мъртвото. Ще я видят, ще дойдат да го погребат до гроба на баща му. Тя излезе да погледне от скалата дали и сега не се задава някой по пътеката.

Долу пак се бе изпълнило с аскер. Сега често минаваше аскер през селото. Дона се върна при детето си. Трябваше да чака. Сега вече никой от селямите нямаше да дойде горе.

Преди да се стъмни, тя пак излезе да погледне. Аскерът бе разпънал шатри по поляните насреща. Тук щеше да нощува.

Още рано на другата сутрин Дома върза черна кърпа на главата си, дигна детето на ръце и го занесе в полуразрушената църква. О, тя не можеше да държи повече в къщи малкото мъртво тяло! Сложи го на каменното стъпало пред олтара. Изправи се и се прекръсти бавно. Дървеният иконостас беше изпочупен, очите на останалите там икони бяха провъртени с ножове. Тясното бледо лице на Богородица изглеждаше още по-скръбно с надупчените, ослепени очи.

— На тебе го предавам, майчице… — пошушна със сухи устни Дона. — Малко е и невинно…

Тя се прекръсти наново, дигна детето и го изнесе през изкъртената врата на църквата. Слънцето вече изгряваше, но Дона като че ли вървеше между две високи сиви стени, нищо не виждаше, нищо не чуваше, обладана властно от една мисъл — да изпълни своя последен, скръбен дълг към мъртвото си дете. Мина по площадката и сви по пътеката надолу.

Като слезе в долината и мина по тясното мостче на реката, към нея се приближиха неколцина войници. Тя се спря. Турците я гледаха смаяни. Тя беше сянка на млада жена и на ръцете й лежеше мъртво дете.