Илинден

Зазоряваше се. В стана на бежанците никой не спеше, дори и децата в измокрените си от дъжда дрешки. Попаднала бе тук, в рожденската гора, и баба Пауна от Дебрища, та дойде да превърже раната на Софрони Шибаков. Нямаше никакви билки и мехлеми и старата жена проми раната с вода от извора, превърза я с чисти кърпи. Личеше, че поолекна на ранения. Тогава стана Дона, остави детето си на една невеста да го пази и заедно с майката Шибакова отведоха ранения четник и го скриха в другата, малката колиба. За него беше най-страшно, ако го намерят турците. Тъкмо в голямата си мъка за Велко Дона намери сили да спаси младия човек.

Върховете на високите дървеса вече пламтяха от първите лъчи на слънцето. Вятърът бе стихнал. Окъпана от нощния дъжд, гората шушнеше, свежа и весела в светлото лятно утро. Наоколо се чуваха птичи песни. Над гората, с два безшумни размаха на крилата си, бързо премина ястреб. Раздвижиха се всички по стана, чуваха се и непредпазливи подвиквания — бежанците сякаш бяха забравили своята неволя. Неочаквано прозвуча пак войнишката тръба — бързо, тревожно:

„Тататити! Тататити!“

Птичките по околните дървеса млъкнаха.

Селският войвода скочи със загрижено лице и побърза накъм края на гората. Мнозина го проследиха с поглед. Две момченца се спуснаха след него — да погледнат и те какво правят турците, но Бабин сърдито се обърна, махна с ръка:

— Я назад!

Двете деца се върнаха, а той продължи нататък.

Сетне всичко стана така бързо, че людете се зашеметиха от изненада и уплаха. Никой не забеляза колко време се бави селският войвода към края на гората, но гласът му, невероятно силен и пълен с ужас, се разнесе сякаш из цялата гора:

— Майчице, изядоха ме! — Миг след това той пак извика, види се, с последни сили: — Бегайте… идат! Станът заприлича на разбунен кошер. А вече откъм края на гората се чуваха чужди, заплашителни гласове и думи — дошъл бе тая сутрин и друг аскер в Рожден и турците започваха да претърсват гората. Людете се споглеждаха с обезумели очи, но никой не се реши да бяга — турците се изсипаха от всички страни, надигнали пушки с натъкнати ножове. Те бяха навлезли в гората в дълга гъста верига, изненадали бяха селския войвода и го бяха убили с ножове. Една част от тях бързо обградиха селяните и викаха, размахваха гневно пушките си, ала никой не разбираше езика им. Селяните се струпаха онемели от страх и плачеха само някои от мъничките деца. Отнякъде изскочи офицер с гола сабя в ръка, млад човек, с големи черни очи и черни мустачки. Той извика нещо заповеднически към войниците, завика и на селяните, като махаше със свободната си ръка, и повече по движенията на ръката му разбраха рожденци и дебрищани, че ги кара да излязат от гората. Разбутаха се те и тръгнаха между дървесата. Младите жени се събираха в средата, навели ниско глави, ала как се случи, едно около петнайсетгодишно момиче остана към края на това човешко стадо и неколцина брадати аскери се нахвърлиха върху него, задърпаха го към близкия храсталак. То нямаше сили да се противи, но майка му хвърли разните неща, които носеше в ръцете си, разбута людете наоколо и се втурна да спасява детето си. Тогава един от аскера се обърна и я удари по главата с все сила с приклада на пушката си. Тя падна. Докато излязоха рожденци и дебрищани от гората, турците ги мушкаха с ножовете си, отвлякоха още две жени и убиха един старец от дебрищаните, който се опита да защити снаха си. Вече на самия край на гората турците, като че ли се уплашиха да не би да изпуснат удобния случай, втурнаха се между селяните и започнаха да убиват с ножове и изстрели. Убиха те още трима мъже и една жена, която държеше в ръцете си мъничко дете, повито в пелени. Детето падна от ръцете й и продължаваше да плаче със слаб гласец. Тогава един аскер стъпи върху него с грубата си подкована обувка и то замлъкна.

Като изтласкаха селяните от гората, турците ги задържаха няколко часа на една поляна, под жежкото августовско слънце. Час по час някои от аскера влизаха и сега между изплашените люде, биеха ги, мушкаха ги с ножове, караха ги да събличат по-здравите дрехи и ги задигаха заедно с други вещи, които грабеха от ръцете им. А близу там, на другия край на поляната, под зеления шатър на един явор седяха неколцина от по-големите началници на аскера. От време на време при тях идваха войници и донасяха за претърсването на гората. Селяните не смееха и да погледнат нататък. По едно време големците излязоха изпод прохладната сянка на явора и се приближиха към пленниците. Водеше ги най-старият между тях, около петдесетгодишен мъж, шишкав и с дебели устни, с някакви златни знаци по униформата му. Той се спря и изгледа с тежък поглед неволниците. Войниците, които ги бяха обградили с жив кордон, се наежиха. Големецът дигна ръка и заговори с глух гъгнив глас. Лицето му лъщеше на слънцето, обляно в пот; явно беше, че трудно понасяше лятната горещина. Селяните слушаха с покорно наведени глави, но не разбираха нищо от словото на турския големец. Като свърши той и се отдръпна пак под сянката на явора заедно с подчинените си, един от войниците завика кресливо на развален преспански говор:

— Ха си вървете по къщите бре! Какво чакате? Вашата майка гяурска! Миралаят каза, че нашият цар ви прощава, ама ако дигнете още един път глава — сички ще ви изколим! Така да знайте. Късметлии излезохте, мамицата ваша, миралаят е харен човек. И кажете на вашите, които са с комитите, да се предадат, че сички ще ги избием, ако ги заловим с пусат99! Хайде, тръгвай! — и той злобно ритна застаналия пред него рожденец.

Селяните се раздвижиха, подканяха се със сподавен шепот, побутваха се — по-скоро да се махнат оттук, да се скрият от очите на турците. И скоро се разпиляха по пътеките накъм дворищата си рожденци, а с тях и неволните им гости от Дебрища. Дона остана между последните на поляната, с детето на ръце.

Тя беше като унесена — всичко виждаше и чуваше като през някаква преграда.

— Ами ти, учителке? — питаха я селянките около нея. — Къде ще вървиш сама там, горе? Хайде върви с нас, хайде. После ще си идеш в къщи.

И тя се остави да я поведат.

Селяните бързо изчезнаха, изпокриха се, като да потънаха в земята.

Засвири отново войнишка тръба. Войниците, които продължаваха да претърсват гората, като че ли тъкмо това бяха чакали и веднага започнаха да излизат измежду дървесата по един, по двама, на цели групи. Началниците им ги прибраха долу, край реката в долината, дето димяха още от сутринта казани с чорба. Сега тук имаше над две хиляди души аскер. Не след много време колоната на аскера се повлече нагоре по пътя за Дебрища и за града. А по дворищата отсам, между развалините на изгорелите къщи, започнаха да надничат и да се подават ту тук, ту там рожденци, сякаш тревички в полето, затиснати от тежко колело, но те една след друга отново се изправят, след като колелото е отминало.

VII

Тъжен беше животът на старите Глаушеви, откакто останаха сами двамата в голямата къща. Отиде Борис в Дебрища заради жена си и не беше много далеко дотам, но той рядко идваше да ги види. Тъгуваха много двамата стари люде в самотата си, но и в това беше голямата им обич към единствения син, към единствената рожба — да не се месят в живота му, да не му са спънка и товар. Не бе тръгнал Борис по лоши пътища, за да го спират. Наистина, той бе започнал живота си не както те биха желали — не толкова защото се ожени за селянка, а защото се ожени още много млад. Но нали той беше доволен и щастлив в новия си живот? А като се увлече Борис толкова много в народните работи, не беше Лазар Глаушев човек, който да отклони сина си от такъв път. Какво е по-достойно за човека от това — да се бори за народа си? Целият живот на Лазара Глаушев беше такава борба. Някога той не бе мислил за себе си, не бе жалил себе си и сега жертвата беше сто пъти по-тежка — животът и щастието на рожбата бяха сто пъти по-ценни от собствения живот и собственото щастие, но Лазар Глаушев тъкмо с това сега чувствуваше в себе си голяма сила, че можеше да премълчи, да претърпи страховете си за сина. Няма да покаже той слабост в нищо и нека да свърши животът му, както е почнал, макар сега, на стари години, по-тежък, по-тревожен. Той се боеше за сина си, тъгуваше за него, но сърцето на стария човек беше пълно и със сладка гордост, че Борис беше тъкмо такъв — чист душевно, храбър, възторжен, достоен човек.

99

Пусат — оръжие.