Илинден

— Ама какво вие пък, рожденки, какво сте се дигнали да бегате, що не си стоите по къщите! Нема нищо бре, никакви турци не се виждат, що сте се уплашили… Връщайте се по къщите си, приберете там и дебрищани!

Никой не го слушаше. А по пътеката прииждаха все нови и нови жени, деца, мъже. Насам се бяха отправили мнозина дебрищани, дигнал се бе и целият Рожден. И се събираха всички не пред църквата, а пред къщата на учителката — чакаха я да ги поведе. По едно време тя излезе и се обади отдалеко на войводата:

— Ти не се карай на людете, жени са, деца повечето, ами прати двама-трима мъже да видят какво става нататък.

Бабин я погледна някак учуден, махна мълчаливо на един от другарите си и се спуснаха двамата по пътеката надолу, срещу върволицата жени и деца, които все още пъплеха насам. Дона се обърна сега към навалицата пред къщата й:

— Ето и войводата отива да види, а вие не стойте така, с товари на гръб, седайте там, приберете децата, ще почакаме да видим, имаме време. И не се плашете много, не плашете малките, ще се скрием в гората, бог ще ни запази…

Поуспокоиха се уплашените люде, дочуха се и по-бодри гласове, дори и смях се чу, престанаха да лаят и двете кучета — свикнали бяха често да виждат такова множество на площадката.

Селският войвода и другарят му не се бавиха много — колкото бързо отидоха, още по-бързо се върнаха. Войводата още отдалеко викна, колкото и закъсняла да беше командата му:

— Сички към гората! — После се обърна към Дона, но го чуха и мнозина други: — Сички бегат от Дебрища. И четите. А турците подир них…

Дона поведе бежанците към гората. Дългата върволица изчезна между дървесата, провря се цяла, като змия в дупката си. На площадката остана само селският войвода с другарите си, но и те все по-често поглеждаха към гората. Часовоят продължаваше да стои там, ала сега като ненужна прибавка горе, на високата скала. Нямаше кой да го гледа, кой да се насърчава от него. Доколкото се виждаше селото, личеше отдалеко, че е пусто, изоставено.

Върволицата по пътя от Дебрища накъм планината продължаваше да се движи. Като отминаха жените и децата, а също и мъжете, които бяха стояли в селото през време на битките, зададоха се на по-големи и по-малки групи въстаниците. Над селото зад тях и над запалената гора нататък тежеше облак дим. Пътят се изкачваше стръмно по Дълги рид, а по-нататък, върху гърба на рида, се разклоняваше в две посоки: към Рожден и, вдясно, накъм другите села по Железник. По тия два пътя отминаха бежанците от Дебрища, с тях бяха и ранените в битките, качили ги бяха в коли. Нататък се насочваха и въстаниците.

Тримата оцелели войводи — Марко Чендов, Гьоре Павлев и Велко Скорнев — вървяха заедно, следвани от четниците, които бяха останали живи. Като се изкачиха на стръмнината върху билото на Дълги рид, Чендов се спря и извади от пояса си голяма шарена кърпа да обърше лицето си от обилната пот. Спряха се и другите двама войводи, насъбраха се около тях четници, а идеха насам и други въстаници. Чендов се оглеждаше наоколо и личеше, че обмисля нещо. На същия този рид, малко по-нататък, преди година време бе нападнал Селим бея с четата си и с рожденската селска чета. Той каза:

— Ние не бива тъй… аскерът може да ни настигне и ще ни избие един по един. — И добави: — Тука требва да го спрем. Поне за малко, докато се изтеглят сички нататък.

От двете страни на пътя стърчаха голи, напечени от слънцето скали, а по-нататък, вляво и вдясно, се издигаха доста високи, също тъй каменисти чуки. Ниско надолу кривуличеше пътят откъм Дебрища, който се изкачваше стръмно насам и се провираше между скалите. Тук беше наистина сгодно място за позиция. Обади се и Гьоре Павлев, намръщен, зъл:

— И що… да не мислят агите, че сме се уплашили!

Велко Скорнев извърна глава назад. Не беше далеко оттук Рожден. Нататък, над равното било на Дълги рид, се зеленееше не много далеко рожденската гора. Близу беше Рожден, близу беше и гората. Там беше и Дона. Една дълбока въздишка сама се откърти от гърдите му като тих стон и той се смути пред другите двама войводи, та каза рязко:

— Аз ще остана тука.

— И аз ще остана тука — рече след него Гьоре Павлев.

Повечето от въстаниците бяха отминали вече нататък, но идеха насам и други, проточени по пътя може би до стотина души. Около двамата войводи, които казаха, че ще останат да позадържат турците, се събраха най-напред оцелелите техни четници. Спираха се край тях и други от въстаниците, та се събра една дружина от около петдесет души. Между последните, които се изкачиха горе, беше и Китан Щъркот. Той бе изтръгнал знамето едва ли не от ръцете на турците, навил го бе и го носеше като овчарска тояга на рамото си. Щом се изкачи горе, той го свали и мълчаливо го подаде на войводата си. Чендов го задържа няколко мига, после подаде пушката си на Щърко и разви знамето. По аления плат се виждаха дупки от куршуми. Чендов разкова с ножа си знамето, захвърли дългия прът и внимателно сгъна копринения плат, сложи го в чантата си. Събраните наоколо мъже мълчаливо наблюдаваха всяко негово движение. Той взе пушката си от Щърко и каза:

— Тука нема да са нужни повеке от двайсет или трийсет души.

Метна пушката си на ремък и се отправи нататък по билото на Дълги рид. Последваха го десетина души от четниците му и от въоръжените селяни, после се присъединиха колебливо към тях още неколцина от въстаниците. На новата въстаническа позиция останаха около тридесет души.

— Хайде! — подвикна Гьоре Павлев. — Хващайте си места, че ей ги мръсните, идат.

Едващо се бе разчистил пътят от бежанци и въстаници, откъм Дебрища се зададе аскер. Сякаш из пушъците на пожарищата изпълзя една доста дълга нестройна колона, войниците не бяха по-малко от хиляда души. Те се движеха доста бързо — решили бяха, види се, да преследват въстаниците по петите. Другата турска войска, изглежда, бе останала на почивка около Дебрища.

Въстаниците се пръснаха във верига от двете страни на пътя, по скалите в тясното устие между чуките вляво и вдясно. Зад тях се откриваше широкият гръб на Дълги рид и нататък все още се движеха техни другари — едни по пътя за Рожден, а повечето по пътя, който се отклоняваше вдясно, към други, по-далечни села из Железник. А турците вече наближаваха подножието на Дълги рид. Те бяха забелязали отдалеко спрелите се въстаници и щом стигнаха подножието на рида — пръснаха се и те във верига. Мнозина от въстаниците тук бяха стари, опитни бойци, та нямаше нужда от поуки и команди, но като се насочи срещу тях аскерът и пак толкова многоброен — скочи отеднаж Гьоре Павлев иззад своя камък и викна:

— Хей, люде! Клетва сме дали да мрем!

Тъкмо изрече той тия думи, някъде отдолу пукна маузер, късо изпищя куршумът и Гьоре Павлев падна, като че ли го блъсна някой. Притичаха към него неколцина от четниците му — войводата беше мъртъв.

Въстаниците откриха бърза стрелба. Турците, колкото и да бяха много, спряха настъплението си и бързо, блъскайки се един в друг, налягаха кой де свари по каменистата стръмнина. След първото избухване на стрелбата тя неусетно поутихна и се чуваха само отделни изстрели от двете страни. Дебнеха се и двата врага: въстаниците, за да не изпущат напразно ни един куршум, а турците се готвеха за пристъп.

Пладне току-що бе минало. Скалите бяха нагорещени от слънцето, а от небето продължаваше да се излива огън. Не се виждаше наблизу ни едно дръвче, ни някаква сенчица — само сиви, мъхести скали, засъхнали тръне и тук-там прегоряла трева. Някой от въстаниците каза хрипливо:

— Тука за вода ще изпукаме…

Реката беше далеко оттука — правеше широк завой зад една от чуките и вода можеше да се намери чак в долината при Рожден, на повече от половин час път през Дълги рид и Трите буки.

Вдясно от Велко Скорнев бяха се настанили между скалите четниците му Тома Нерезов и Софрони Шибаков — и двамата рожденци. Вляво от Велко бе залегнал между два камъка Китан Щъркот — не беше лесно за него да си намери сгодно място, какъвто беше дълъг и чепат. Между двата камъка той бе подпрял пръта на знамето — не искаше, види се, да се раздели с него. Погледна нататък Велко между два свои изстрела и видя как Щъркот ближеше един камък; той бе го изкъртил и го ближеше откъм влажната му страна от жажда. Велко нищо не му каза. И неговият език бе надебелял и пълнеше устата му горещ и лепкав.