Илинден

— Бегат агаларите. Бием ги като зайци. Още не бе паднал в боевете ни един дебрищанец; доколкото имаше убити, бяха все от полските села и ги погребваха там в братски гроб на една поляна зад позициите. Донесоха в селото само неколцина по-тежко ранени и жените се надпреварваха да ги лекуват. Учеше ги да лекуват рани от куршум баба Пауна.

Слезе на позициите Велко Скорнев. Каза на Чендов, а там бяха и други от Началството:

— Нас ни оставихте горе и по пътеките да пазим като поляци. Момчетата не искат да стоят повеке. Нека отидат други сега там. Да помиришем и ние барут, че ще забравиме миризмата му.

Тук беше и Никола Нешев, смъкнал се бе от канарите насреща, та се сопна на младия войвода:

— Дето те поставят, момче, там ще стоиш. А да не мислите вие там, че ще ви отмине! Ще дойде ред и до вас, не бойте се.

Но Чендов познаваше по-добре людете си и всичко, що се отнасяше до комитство, до оръжие и бой, та тръгна по окопите и избра към петдесет души селяни и четници, избра им за войвода и един от селските войводи, които бяха там, а Велко ги отведе нагоре в планината да пазят те сега пътищата и пътеките наоколо. Скорнев още същия ден слезе с четата си и зае опразнените места по окопите.

Случи се тъй, че Велко Скорнев си намери място в окопа до Борис Глаушев. По това време Борис бе излязъл някъде и върху насипа на окопа беше сложена само пушката му. Велко бе влязъл да си подреди едно и друго, че тук, в окопа, повечето от въстаниците и спяха нощно време; той остави там торбата си, гуната си, донесе и един камък за седене, пък и за възглаве. Загледа се в чуждата пушка върху насипа. Взе я, отвори я, погледна и вътре — не бе се грижил много за нея стопанинът й. Чу се зад него глас:

— Не съм я чистил скоро, пък и не знам как да я разглобя. — Борис скочи в окопа при него и продължи: — Зацапана е повече с прах, не съм стрелял много с нея.

Велко се усмихна мълчаливо и пак отвори пушката му. Извади от една малка чанта, която носеше през рамо, валмо кълчища, зацапани със смазка, и започна сръчно да чисти пушката. Борис го гледаше някое време, после каза:

— Да ме види Гьоре Павлев с такава пушка, ще ме накаже. Познаваш ли го?

— Как да не го познавам! Е го, е — извърна се Велко и продължи: — Ходи той некое време в четата на Чендов, околийската.

— Ти откъде си?

— От Рожден.

— Там е учителка Дона Крайчева, нали?

— Да — отвърна Велко едва-едва усмихнат и по загорелия му врат запълзя червенина. И попита, без да погледне Бориса: — Познаваш ли я?

— Ами ние сме роднини. Баща ми и майка й са братовчеди.

— Тя ми е жена — не можа да се сдържи Велко и още по-гъста руменина пропълзя по врата, по лицето му.

— Ти ли си? — сложи Борис ръка на рамото му. — Чух аз, че Дона се омъжила за тамошен човек. Ето сега… Та ние сме роднини с тебе!

— Казвала ми е тя… като чухме, че си дошъл в Дебрища.

— Виждал съм те аз в четата. Требваше да ми се обадиш.

Велко помръдна рамена свенливо.

Те бяха вече заедно — хранеха се заедно, спяха в окопа, свити един до друг. А през деня, като напече жежкото слънце, Велко ще скочи, ще изтича на реката и ще се върне с пълно канче вода.

— Искаш ли пресна водица…

Слънцето измъчваше най-много въстаниците през тия дни на открито в окопите. Беше много, горещо, макар и толкова навътре в планината, знамето по цял ден висеше неподвижно като пречупено крило. Реката наблизу беше все пълна с люде — пиеха без насита, плискаха се, но и водата бе намаляла, дълго не бе валял дъжд. Не беше много в изобилие и хлябът — към осемстотин здрави мъже седяха тук и не беше лесно с прехраната им за Дебрища и за другите бедни железнишки села.

— Добре, че реката е барем тука — утешаваха се въстаниците.

Турците бяха изчезнали и нямаше никаква следа от тях. Дали не бе въстанала и Преспа? Какво ли ставаше по другите краища на Македония? Отникъде не идваше никаква вест. На десетия ден след обявяването на въстанието се чуха някъде далеко топовни гърмежи и ехтяха през целия ден.

— Това е към Крушово — каза Чендов.

— Може да се е дигнала и Битоля… Може да са влезли наши там… — подзе някак замечтано Наумов.

Тъкмо по това време Крушовската република преживяваше последните си часове под ехтежа на турските топове. Две недели по-късно и полето долу, край двете турски села, почерня от аскер. Турските войски под командата на Назър паша започваха своето решително настъпление срещу въстаническите позиции по цялата въстанала област. Назър паша тук прилагаше изпитания план на английското командуване срещу бурите в Трансвал. Десет табура аскер потегли в четири колони от Битоля, Ресен, Охрид и Прибилци (Демирхисарско) към Смилево, където беше Главният щаб на въстаниците: девет табура (дружини) в две колони от Битоля и Лерин през планините Баба и Суха гора пребродиха областта между Битолското поле и Преспанските езера; двадесет дружини от Корча, Кайляри и Суровичево (през Зелениче) настъпиха в три колони към Костурско; осем дружини в три колони — от Дебър, Кичево и Охрид — настъпиха към Кичевско; осемнадесет дружини в колони от Охрид, Ресен, Кичево, Прибилци и Дебър навлязоха в Охридско; десет дружини се отправиха също към Железник. Освен съответната кавалерия и артилерия към тая войска бяха организирани и два големи отреда башибозук. Непрестанно прииждаха войски от Албания и Мала Азия и цялата турска военна сила срещу въстаниците в Македония стигна до двеста шестдесет и четири дружини…

Беше рано сутрин и повечето от железнишките въстаници бяха се струпали край реката, чуваше се оттатък викот и смях — някой бе паднал във водата или пък бяха го бутнали да се поразхлади. Китан Щъркот не обичаше много водата и не бързаше да си наплиска лицето тая сутрин, пък и забеляза той, че далеко нататък, накъм Бегово и Раздел, ставаше нещо необикновено.

— Войводо — подвикна на Чендов, а там наблизу беше и Пенев. — Вижте ей там долу, с дюлбията, що става там, черней се, белей се…

Иван Пенев насочи бинокъла си и гледа дълго нататък.

— Аскер — каза той и все не сваляше бинокъла от очите си. После го подаде на Чендов: — Може да има до два полка. Довлекли са се още през нощта, изглежда.

За късо време по реката оттатък не остана ни един човек — всички се струпаха тук, на Разполе, и гледаха, сочеха с ръце, преброяваха аскера, макар да се тъмнееше нататък само едно неясно петно.

Късно следобед дотича един от четниците, които бяха на стража по градския път; отиде и пошушна на ухото на Чендов:

— Откъм града иде много аскер. Проточил се на един час место по пътя.

Чендов поглади с цяла шепа мустаките си, зарови пръсти в гъстата си брада и рече:

— Харно, харно. Вие стойте там и отваряйте си очите. Като наближи към вас, пратете пак некого тука.

Четникът се отдалечи пак по градския път и до вечерта не дойде никой с нови вести. Не се забелязваше нищо повече и долу, край двете турски села; само няколко редици бели шатри бяха изникнали там през деня — виждаше ги ясно с бинокъла си Иван Пенев.

Тая нощ мнозина от въстаниците не можаха да заспят до късно. Чуваха се по окопите тихи разговори, някой ще се изкашля или ще въздъхне. Час по час някой ще се измъкне от окопа, ще се отдалечи за малко някъде и пак ще се върне с тихи стъпки, сякаш да не разбуди другарите си. По дължината на окопите и от двете страни се мяркаха часовоите. Шумеше оттатък реката непрестанно. В тихите разговори, които се водеха тук и там по окопите, рядко ще се чуе да се спомене за аскера, който се бе появил долу, в полето. Приказваше се за родното село, за децата, за нивите, за воловете, разказваше се някаква дребна случка или далечен някакъв спомен. Но сънят не идваше. В една падинка зад окопите при Разполе се бяха събрали всички от Началството и всички селски войводи. Нямаше какво: да приказват те много: идваше, дошъл бе аскер и предстоеше решително сблъскване с него. Стана дума да се заемат наново скалите край градския път. Какво друго имаше да се готви и подготвя? Готово беше всичко още от първия ден и всичко се знаеше. Сега оставаше само; това — а то си беше винаги най-важното за всички тия люде, които се бяха дигнали срещу султана — оставаше това, доколко ще изтрае човешкото сърце. Идеше насреща голяма сила.