Илинден

— Въстанието е обявено. — Лека бледност — бяла сянка — мина по лицето й.

Като че ли не бе очаквала такава вест. Къде ли е Велко, какво ли ще стане с него сега? В това време оттатък, при църквата, започна да бие клепалото. Дона мълчаливо се прекръсти със страх и с радост — къде ли е Велко, но може би всичко ще се свърши добре и той скоро ще се върне при нея. Помогни, господи, и честита да ни е свободата!

Бабин бе наредил да бият клепалото и го биха четниците му бързо и несръчно, биха го, докато не се събра горе цялото село. Някои мислеха, че това е за празника, за Илинден, но войводата всички посрещаше вън, пред църквата, с гръмливия си глас:

— Честита свобода! Въстанието е обявено! Нема веке кадии и бегове, ни паши, ни султани! — И после: — Хайде, вие, жени, влизайте в църквата и палете свещи за живи и умрели. — На старейте и на всички събрани там мъже той каза: — Сега селото е под моя команда, но и старейте ще си бъдат старей. Тука ще бъда аз, в училището, и навсекъде, дето требва, а целото село ще се грижи за прехраната на четата. Ние сме тука четирима души и който иска и който има оръжие, може да дойде с нас. Ще пазим селото, а ако ни повикат, може да отидем и другаде да се бием с турците. Сега му е времето. Хайде, честита да ни е свободата, а вие, жени, палете свещи в църквата за живи и за умрели, че кръв много ще се пролива!

Зашумяха събраните тук люде, раздвижиха се, някоя от жените проплакаха с глас, но и се усмихваха през сълзите си. Свърши се с робската неволя! Честита свобода! Присъединиха се към четата и други мъже; някои от тях се спуснаха към къщи да донесат оръжието си: някоя още преди това добре наострена секира, някой пищов, коса или само кривак, избиран из цялата гора и обкован с желязо. Щастливи и прещастливи, които имаха пушки, па макар и старовремски кремъклийки — ето, дойде му времето! …

Дошла бе тук и Дона и около нея се събираха жени, поспираха се и мъже, всички очакваха тя да изкаже някак общата тревога, общите страхове и общата радост. Какво ще бъде сега християнското царство, какво ще стане с тях самите, как и накъде ще се обърне целият им живот? Да каже, тя знае по-добре, нали беше учена и нали беше жена на войвода? И Дона отговаряше, както знаеше, на градушка от въпроси:

— Кой ще управлява?

— Ще плащаме ли вергия?

— Какво ще стане с турците?

— Кой ще вземе турските чифлици?

— Ще имаме ли наша войска?

Тоя народ, поробен от стотици години, не умееше да се радва. Не се сещаше някой да изпее поне една песен. Само децата тичаха наоколо и дигаха шум и викот. Стояха тук тия бедни люде някое време, усмихваха се един на друг, казаха си по някоя дума, погледаха се, като че ли всеки очакваше да види другия някак преобразен, по-друг, и току започнаха да се разотиват. По-спираха се при Дона някои от жените, които имаха в четите свои люде, и питаха изтихо, сдържано — да не личи много тяхната угриженост сред общата радост в тоя хубав, светъл ден:

— Немаш ли некоя вест, учителке? Къде са людете ни? Здрави ли са, живи ли са? Да знайме поне…

— Не се тревожете, майчици, сестрици — отвръщаше Дона. — Бог ще пази людете ни. Ще получим добри вести…

Горе, на площадката, остана само новата селска чета — сега дванайсетмина мъже заедно с войводата. Настаниха се в училището. Дона държеше вързани и двете кучета — да не лаят по четниците. На края на площадката, на най-високото място, застана часовой в селските си дрехи и с пушка в ръка. Оттам се виждаше цялата долина, гората, височините наоколо. Виждаха и него от дворищата и пътеките насреща, виждаха го като знак на новото, което бе дошло, на новия живот, който започваше. Часовоят се сменяваше всеки четири часа и който нямаше пушка, вземаше пушката на другаря си, но за тия, които го виждаха отдалеко, беше все същият — застанал там на високата скала, буден страж на селото, на тая чудна свобода, която бе дошла. А инак животът си потече пак по своите си пътечки, пак същият за тия люде далеко тук, сред планината.

Минаха няколко дни и още няколко. Доколкото бяха останали люде в селото, всяка сутрин излизаха по работа из разхвърляните из планината наоколо криви нивици и ливадки или пък в гората, а по дворищата се мяркаше само по някоя жена или дете. Тихо беше по селото, само реката шумеше в долината, тракаха там и двете воденици. Само часовоят стоеше горе, на каменната площадка, виждаше се как стърчи пушката му и как той час по час дига ръка да засени очите си, да разгледа наоколо. Така пет дни наред. Ама наистина ли дойде край на робската неволя и теглила? Наистина ли турски насилник няма да стъпи вече в Рожден?

Не, още не. Всяка нощ, откакто бе обявено въстанието, от всеки двор, от всяка поляна се виждаше ту тук, ту там по хоризонта бледа зара, светлееща розова мъглица — някъде отвъд хоризонта горяха села и чифлици. На третия ден мина пътник откъм Дебрища и донесе вест от рожденската чета, донесе поздрави от всички четници рожденци, всички били здрави и живи, вече са се сражавали с турци, но никой не е пострадал.

На петия ден часовоят от площадката забеляза далеко по кривулиците на пътя за града някакви люде на коне. Той не можеше да види добре какви бяха тия люде, та повика войводата. Дотича Бабин, дигна и той ръка над очите си и бързо отсече:

— Турци! Не виждаш ли? На коне, пушките им блестят.

— Може да са наши — промърмори часовоят.

— Не са наши. Виждам ги аз — продължи селският войвода и гласът му започна да потреперва. — Ще требва да ги срещнем, да ги върнем. Хайде и ти с мене, сега не ни требва часовой.

Той се отправи бързо към училището, следван от часовоя, който дигна пушката си като кривак. Скоро след това в долината се спуснаха дванадесет души мъже в селските си дрехи и едва половината от тях имаха що-годе здраво оръжие. Излезе да ги погледа от площадката Дона, показаха се жени, деца и по дворищата насреща. Селото бе забелязало приближаващия се враг и му пращаше своите защитници.

Като започнаха да се изкачват дванайсетмината мъже по Три буки, войводата ги пръсна във верига от двете страни на пътя. Те вървяха напред, приведени поради нагорнището, с неравни стъпки и ту някой ще хлътне в трапчинка, ту друг ще се изправи цял върху някой бряг, но се виждаше, че никой не искаше да изостане от другарите си и цялата верига се приближаваше стремително към врага. Щом ги забелязаха, турците се спряха на купчина на пътя и ги гледаха от конете си. Те бяха същите, които се бяха показали при Дебрища — и отдалеч личеше, че приказваха нещо — съвещаваха се, види се, клатеха глави, замахваха с ръка.

Селяните излязоха на почти равно място срещу тях, върху дългия гръб на височината, и сега не ги отделяха повече от четиристотин до петстотин стъпки. Веригата започна неусетно да забавя ход и войводата, загледан в турците, остана сам пред другарите си. Турците стояха с конете си все на същото място, сега вече неподвижни върху високите седла, и пушките им стърчаха нагоре, готови всеки миг да се насочат за стрелба. Един от селяните каза:

— Що… живи ли ще ги ловим?

В гласа му, дрезгав от умора, прозвуча укор към войводата, който вървеше нататък, дигнал високо глава. Дрезгавият сърдит глас го спря като юзда. Той се огледа и като забеляза няколко плитки долчинки от двете страни на пътя, размаха пушката си:

— Хващайте пусия! Костадине, ти там… Атанасе… Гьоре, хей там!

Но докато бунтовниците заемаха позиции, турците сбутаха конете си, обърнаха се, без да бързат, и поеха обратно по неравния път.

— Аха! — изкрещя след тях един от селяните. — Не ви държи, майчичката ваша! Чакайте де, псета крастави!

— Огън — чу се гръмогласната команда на войводата, както доскоро, когато извеждаше селската чета на учение — бий!

Изгърмяха в проточен, безреден залп седем-осем пушки и револвери.

— Огън — викна пак войводата, застанал прав с пушката си — бий!

И отново в тишината на горещия летен ден:

„Пакапак^пуктрастрае!“

Турците не промениха хода на конете си и вървяха нататък, сякаш бяха обърнали презрително гръб към бунтовниците.