Страница 12 из 62
— Всичко е наред — казах му. — Елате насам.
Изпитах облекчение. Той беше, така да се каже, нормално сляп. Тъмните му очила ме смущаваха много по-малко от отворените, но ненужни очи на останалите.
— Тогава стойте на едно място — каза той. — Днес вече се блъснах в бог знае колко глупаци. Какво, по дяволите, става? Защо е толкова тихо? Знам, че не е нощ — чувствувам слънцето. Защо всичко се е объркало?
Разказах му каквото знаех.
Когато свърших, той мълча почти цяла минута, а после се изсмя кратко и горчиво.
— Сега поне могат да запазят цялото си проклето покровителство за себе си. Ще им е нужно.
След това предизвикателно изправи рамене.
— Благодаря ви. Желая ви късмет — каза ми той и се запъти в западна посока с подчертано независим вид.
Постепенно бързото му и сигурно почукване заглъхна зад гърба ми. Тръгнах по „Пикадили“.
Сега вече се виждаха повече хора и затова слязох на уличното платно, за да се движа сред застиналите в безпорядък коли. Така не пречех на хората, които се движеха, придържайки се о стените на сградите, защото всеки път, когато чуеха стъпки наблизо, те спираха и напрегнато очакваха възможния сблъсък. Подобни сблъсъци ставаха всеки момент из цялата улица, но един ми се стори особено знаменателен. Участниците в него опипваха пътя си от двата противоположни края на една витрина, докато налетяха един на друг. Единият беше млад мъж, облечен в добре ушит костюм, но връзката си очевидно беше избирал пипнешком. Другият — жена с малко дете на ръце. Детето изскимтя нещо неразбрано. Мъжът, който тъкмо беше започнал да се промъква покрай жената рязко спря.
— Почакайте малко — каза той. — Детето ви вижда ли?
— Да — отговори жената, — но аз не виждам.
Младият мъж се обърна, сложи пръста си върху стъклото на витрината и попита:
— Момченце, какво има там?
— Не съм момченце — възпротиви се детето.
— Хайде, Мери, отговори на господина — окуражи го майката.
— Хубави лелки — каза детето.
Мъжът хвана жената за ръка и пипнешком я заведе до следващата витрина.
— А тук? — запита отново той.
— Ябълки и длуги лаботи.
— Чудесно! — каза мъжът.
Събу си обувката и енергично удари стъклото с тока й. Все още нямаше опит. Първият удар не успя, но вторият свърши работа. Трясъкът отекна по цялата улица. Той отново се обу, предпазливо провря ръката си през счупеното стъкло и заопипва наоколо, докато набара два портокала. Единия даде на жената, а другия на детето. После отново заопипва, намери един и за себе си и започна да го бели. Жената нерешително държеше своя.
— Но… — започна тя.
— Какво има? Не обичате ли портокали?
— Но това не е редно. Не трябва да ги взимаме. Не по този начин.
— А как другояче смятате да си набавите храна? — запита той.
— Предполагам… ами не зная — призна колебливо тя.
— Много добре. Ето това е отговор. Сега го изяжте и ще отидем да си потърсим нещо по-хранително.
Жената все още държеше портокала в ръка, навела надолу глава, като че го гледаше.
— И въпреки всичко струва ми се, че не е редно — отново повтори тя, но вече не толкова убедено.
После остави детето на земята и започна да бели портокала…
„Пикадили съркъс“ беше най-многолюдното място, на което попадах до този момент. В сравнение с другите площадът изглеждаше направо натъпкан с хора, въпреки че надали имаше повече от стотина души. Повечето бяха облечени с неподходящи, зле подбрани дрехи и неспокойно блуждаеха наоколо, като че все още полузашеметени. От време на време някоя злополука предизвикваше взрив от псувни и безсилен гняв, всяващ само безпокойство, защото самият той беше признак на страх и детински като реакция. С едно единствено изключение имаше малко разговори и малко шум. Като че ли поради слепотата хората се бяха затворили в себе си.
Изключението си беше намерило място на едно от пешеходните „островчета“. Това беше възрастен човек, висок и мършав, с четинеста посивяла коса. Той натъртено ораторствуваше за разкаянието, за божия гняв и неприятните перспективи, очакващи грешниците. Никои не му обръщаше внимание. Върху повечето от тях този гняв вече се беше изсипал.
После в далечината се чу песен, която привлече всеобщото внимание — един постепенно усилващ се хор:
Отегчено и фалшиво песента се разнасяше из пустите улици, а ехото унило й отговаряше. Хората заобръщаха глави ту наляво, ту надясно, опитвайки се да определят посоката. Пророкът на страшния съд повиши глас, за да надвика конкуренцията. Нестройният вой приближаваше:
Като акомпанимент се чуваше шум на влачещи се крака, които правеха усилие да маршируват.
От мястото, където стоях, можех да ги видя как се изнизват в индийска нишка от някаква пресечка на „Шафстбъри авеню“ и се отправят към площада. Вторият в редицата беше сложил ръцете си върху раменете на водача; третият — върху раменете на втория и така нататък до двадесет и петия или тридесетия. Със завършването на песента някой подхвана: „Бира, бира, славна бира“, но взе толкова висок тон, че смутено млъкна.
Групата упорито се движеше, докато се дотътра до центъра на площада. Там водачът извиси глас — силен и притежаващ всички качества на командуващ парад.
— Рота-а-а-а, спри!
Хората на площада бяха затихнали неподвижно и обърнали лица към него се опитваха да разберат какво става. Водачът отново заговори, пародирайки тона на професионален екскурзовод:
— И така, господа, пристигнахме. Пикапроклетидили съркъс. Центърът на света. Пъпът на вселената. Където всички знатни особи са се забавлявали с вино, песни и жени.
Той не беше сляп, съвсем не беше. Докато говореше, очите му шареха наоколо и всичко забелязваха. Вероятно зрението му беше оцеляло съвсем случайно, както и моето, но той беше порядъчно пиян, както и мъжете зад него.
— Ние също ще се позабавляваме. Следваща спирка — прочутото кафе „Роял“. И всичкото пиене за сметка на заведението.
— Да, ами жените? — попита някакъв глас.
Чу се смях.
— А-а-а, жени. Това ли искаш?
Водачът пристъпи напред и хвана едно момиче за ръката. Докато я мъкнеше към мъжа, който се беше обадил, тя пищеше и се дърпаше, но той не й обръщаше никакво внимание.
— Ето, приятелче. И да не кажеш, че не съм се грижил за теб. Като прасковка е, страхотна е — ако това има някакво значение за теб.
— Хей, ами за мен? — обади се друг.
— За тебе ли, братле? Ще измислим нещо. Руси ли харесваш, или черни?
Когато по-късно размишлявах върху постъпката си, реших, че съм се държал като глупак. Главата ми все още беше пълна с норми и стандарти, които бяха престанали да действуват. Даже не ми беше хрумнало, че жените, приети в бандата, биха имали далеч по-големи шансове да оцелеят, отколкото ако останат сами. Подтикнат от хлапашки героизъм и благородни подбуди, аз се хвърлих напред. Успях да стигна почти до него, без да ме забележи, и замахнах към ченето му. За нещастие той се оказа малко по-бърз…
Когато отново възвърнах интереса си към заобикалящия ме свят, установих, че лежа на улицата. Стъпките на бандата заглъхваха в далечината и пророкът на страшния съд, възвърнал красноречието си, запращаше след тях ужасяващите стрели на проклятията, пъкления огън и сярата на преизподнята.
След като малко насилствено ми бяха вкарали разум в главата, благодарих се, че нещата не се бяха развили по-зле. Ако боят беше завършил с обратен резултат, едва ли бих могъл да избягна отговорността за всички тези хора, които той водеше. В края на краищата, независимо какво можем да си мислим за методите му, този човек беше очите на групата и те щяха да разчитат на него не само за пиене, но и за храна. А жените също щяха да се присъединят към тях доброволно — когато огладнееха достатъчно. И като се огледах наоколо, усъмних се, че някоя от жените сериозно би се възпротивила срещу това. Стана ми ясно като две и две, че май щастливо съм се отървал от въздигането ми в ранг главатар на бандата.