Добавить в цитаты Настройки чтения

Страница 214 из 223

„Знаеше — помисли изтръпнал Джон. — Знаеше, че ще поискат това от мен.“ Тогава се сети за Самуел Тарли, за Грен и за Ед Скръбния, за Пип и Тоуд в Черен замък. Беше ли ги загубил всички тях, както беше загубил Бран, Рикон и Роб? Кой беше той сега? И какво?

— Вдигнете го. — Нечии груби ръце го повлякоха и го изправиха. Джон не се възпротиви. — Имаш ли име?

Вместо него отговори Игрит.

— Името му е Джон Сняг. В жилите му тече кръвта на Едард Старк, от Зимен хребет.

Рагвил се разсмя.

— Кой би си го помислил? Полуръката да го посече изтърсакът на някакво лордче.

— Изкормете го! — викна Дрънчащата риза. Орелът долетя при него, кацна на шлема му — череп и изкряка.

— Той се предаде — припомни му Игрит.

— Да, и закла брат си — кимна добродушно един нисък мъж с ръждясал шлем.

Дрънчащата риза приближи с коня и костите издрънчаха.

— Вълкът го направи. Грозна работа. Смъртта на Полуръката беше моя.

— Всички видяхме как напираше да си я вземеш — подигра се Рагвил.

— Той е варг — каза Владетелят на костите. — И врана. Не ми харесва.

— Варг може и да е — отвърна Игрит, — но това никога не ни е плашило.

Останалите шумно се съгласиха. Зад очните дупки на пожълтелия череп Дрънчащата риза го изгледа, злобно, но се подчини на общата воля. „Тия наистина са свободен народ“ — помисли Джон.

Корин Полуръката го изгориха на мястото, където падна, върху клада от борови игли, съчки и накършени клони. Някои клони все още бяха зелени, горяха бавно и пушливо и пращаха черни валма в синята твърд на небето. След това Дрънчащата риза си прибра няколко овъглени кости, а другите хвърлиха зар за доспехите на щурмовака. Игрит спечели плаща му.

— През Писклив проход ли ще се връщаме? — попита я Джон. Не знаеше как ще понесе отново онези висини, нито дали конят му ще преживее още едно преминаване.

— Не — отвърна тя. — Зад нас няма нищо. — И го погледна с тъга. — Манс вече трябва да е слязъл по Млечна вода. Тръгнал е към твоя Вал.

БРАН

Пепелта се сипеше като мек и сив сняг.

Стъпваше меко по сухите борови игли и кафяви листа, към края на гората, където боровете оредяваха. Отвъд полята видя скованите мъртви грамади човешка скала на фона на вихрещите се пламъци. Вятърът духаше горещ и наситен с миризми на кръв и изгорено месо, толкова силни, че от устата му потече слюнка.

Но докато тази миризма ги теглеше напред, друга ги задържаше. Той подуши стелещия се над земята дим. „Човеци. Много човеци и много коне, и огън, огън, огън.“ Никоя миризма не беше по-опасна, дори твърдата и студена миризма на желязо, естеството на човешките нокти и твърда кожа. Пушекът и пепелта замъгляваха очите му, а в небето видя огромна крилата змия, чийто рев беше река от пламък. Оголи зъби и змията изчезна. Зад каменните зъбери пламъците гълтаха звездите.

През цялата нощ пращяха пламъците, а веднъж се надигна толкова силен рев и трясък, че земята под краката му затрепера. Кучета лаеха и скимтяха, и коне цвилеха в ужас. Вой пронизваше нощта: вой на човешка глутница, ридание и диви викове, смях и писъци. Никой звяр не беше по-шумен от човека. Той наостри уши и се вслуша, а брат му заръмжа. Крачеха под дърветата, а вятърът носеше из небето дим и въглени. След време пламъците взеха да се смаляват, а после съвсем се стопиха. Тази сутрин слънцето се вдигна сиво и опушено.

Чак тогава излязоха от дърветата и поеха крадешком през полята. Брат му затича до него, привлечен от миризмата на кръв и смърт. Застъпваха тихо покрай заслоните, направени от човеците от дърво, трева и кал. Много и много от тях бяха изгорели, и още повече бяха рухнали; други си стояха както преди. Но никъде не видяха, нито надушиха миризма от жив човек. Врани кълвяха мъртвите тела и литваха с грак, щом той и брат му се приближеха. Дивите псета се отдръпваха пред тях боязливо.

Под сивите каменни грамади цвилеше умиращ кон — мъчеше се да се изправи на счупения си крак, изцвилваше и рухваше отново. Брат му го обиколи, а след това разкъса гърлото му, а конят изрита немощно и подбели очи. Когато приближи до трупа, брат му се озъби и наостри уши, а той го плесна по муцуната с предната си лапа и го захапа за крака. Сборичкаха се край мъртвия кон, докато брат му не легна покорно по гръб и не отпусна опашка. Още едно ухапване по изпънатия врат и той започна да яде и позволи и на брат си да се нахрани, и облиза кръвта от черната му козина.

Онова тъмно място ги привлече отново, къщата с шепотите, където всички човеци бяха слепи. Усети по тялото си хладните й пръсти. Каменната й миризма бе като шепот в ноздрите му. Привличаше ги и те влязоха. Не му харесваше тъмнината. Беше вълк. Беше ловец, ловко промъкващ се хищник, и мястото му, с братята и сестрите му, беше лесът, където можеха да тичат на воля под звездното небе. Клекна, вдигна глава и зави. „Няма да ида — зави той. — Вълк съм. Няма да ида.“ Но мракът все така се сгъстяваше, докато не покри очите му и не запълни носа му, и не запуши ушите му, за да не може да вижда, да души и да чува, нито да тича, и сивите грамади изчезнаха, и мъртвият кон изчезна, и брат му изчезна, и всичко стана черно и безмълвно и черно и студено и черно и мъртво и черно и…

— Бран — тихо прошепна нечий глас. — Бран, върни се. Веднага се върни, Бран. Бран…

Той затвори третото си око и отвори другите две. Старите две, мъртвите две. В тъмното място всички човеци бяха слепи. Но някой го държеше. Усети около себе си ръце, топлината на сгушено до него тяло. Чу как Ходор тихо пее на себе си и за себе си:

— Ходор, ходор, ходор.

— Бран? — Беше гласът на Мийра. — Ти се мяташе и викаше. Какво видя?

— Зимен хребет. — Езикът му беше странно надебелял. „Някой ден ще забравя как се говори.“ — Зимен хребет. Беше целият в пламъци. Миришеше на коне, на стомана и на кръв. Те избиха всички, Мийра.

Усети ръката й на лицето си — тя прибра назад косата му.

— Целият си потен — каза тя. — Искаш ли да пийнеш?

— Да.

Вдигна меха към устата му и Бран загълта толкова бързо, че водата потече покрай устата му. Винаги беше изтощен и жаден, когато се върнеше. И гладен. Спомни си умиращия кон, вкуса на кръв в устата си, миризмата на горяла плът в утринния въздух.

— Колко?

— Три дни — каза Джойен. Беше дошъл безшумно, а може би беше бил тук през цялото време: Бран не можеше да каже в този сляп и черен свят. — Уплашихме се за теб.

— Бях с Лято — каза Бран.

— Твърде дълго. Така можеш да умреш от глад. Мийра сипваше по малко вода в гърлото ти, мазахме и мед по устата ти, но не е достатъчно.

— Ядох — отвърна Бран. — Хванахме един лос и трябваше да прогоним дървесната котка, която се опита да ни го открадне. — Котакът беше жълтокафяв и едва на половина на ръста им, но много свиреп. Помнеше мускусната му миризма и как им ръмжеше от дъбовия клон.

— Вълците ядат — каза Джойен. — Но ти — не. Внимавай, Бран. Не забравяй кой си.

Много добре помнеше кой е: момчето Бран, сакатият Бран. „По-добре Бран зверчето.“ Чудно ли беше, че предпочита да сънува сънищата на Лято, вълчите сънища? Тук, в студената и влажна тъмнина на гробницата най-после се беше отворило третото му око. Можеше да стигне Лято, когато си поиска, а веднъж дори бе докоснал Дух и проговори на Джон. Макар че това навярно само го беше сънувал. Не разбираше защо напоследък Джойен все се мъчи да го върне. Бран се надигна на ръце и седна.

— Трябва да кажа на Оша какво видях. Тя тук ли е? Къде е отишла?

— Никъде, милорд — обади се дивата жена. — Но ми омръзна да се бутам слепешката в чернилката. — Той чу тупкането на петите й в камъка и обърна глава, но не видя нищо. Стори му се, че я помириса, но не беше сигурен. Всички вече воняха еднакво, а той нямаше носа на Лято, за да ги различи. — Снощи пиках на крака на някакъв крал — продължи Оша. — Или беше заранта, кой да ти каже? Спях, но вече се събудих. — Всички спяха много, не само Бран. Нямаха какво друго да правят. Да спят, да ядат и пак да спят, и понякога да си поприказват… но не много и само шепнешком, за всеки случай. На Оша щеше повече да й хареса, ако изобщо не говореха, но нямаше как да усмирят Рикон или да спрат безкрайното мърморене на Ходор: „Ходор, ходор, ходор.“