Завръщане от звездите

— За да можете да разработите плана за експедицията ли? — подхвърлих аз, а той бързо отговори:

— Да, Хел. Ти сигурно знаеш, каква работа е това. Засега сме само шепа хора, но имаме отлични машини, онези автомати, нали разбираш?…

— Добре, добре.

След тези думи отново настъпи мълчание. И странно нещо — колкото по-дълго траеше то, толкова по-голямо ставаше безпокойството на Олаф, преувеличената му неподвижност, защото все още стоеше като вдървен по средата на стаята, точно под лампата, сякаш готов за най-лошото. Реших да свърша с това.

— Слушай какво… — казах аз едва чуто. — Как си представяше ти всичко това?… Политиката на щрауса не винаги помага, знаеш ли?… Сигурно не си мислил, че без теб няма да разбера?

Аз замълчах, а той стоеше с наведена глава и не отговаряше. Явно бях попрекалил, защото той не беше виновен за нищо и аз самият сигурно не бих постъпил по друг начин. Всъщност ни най-малко не му се сърдех за продължилото цял месец мълчание, ставаше дума само за опита му да избяга, да се скрие от мен в празната стая, когато видя, че излизам от стаята на Турбер — но не смеех да му кажа това направо, защото беше твърде глупаво и смешно. Повиших тон, наричайки го глупак и какво ли не още, но дори тогава не опита да се защити.

— И така, ти смяташ, че няма за какво да говорим? — подхвърлих аз ядосан.

— Зависи от теб…

— Как така от мен?

— О теб — упорито повтори той. — Най-важното беше от кого ще узнаеш…

— Наистина ли мислиш така?

— Това ми се струваше…

— Все едно… — измърморих аз.

— Какво ще правиш… сега? — тихо запита той.

— Нищо.

Олаф ме гледаше недоверчиво.

— Хел, а аз мислех…

Не довърши. Чувствувах, че го измъчвам със самото си присъствие, но все още не можех да му простя неочакваното бягство; а да си отида така, в този миг, без нито една дума би било по-лошо от несигурността, с която дойдох тук. Не знаех какво да кажа; всичко, което ни свързваше, беше загубило смисъл. Погледнах го в същия миг, когато той вдигна очи към мен — всеки от нас все още разчиташе на помощта на другия.

Станах от мястото си.

— Олаф… вече е късно. Отивам си… но ти не мисли, че ти се сърдя, нищо подобно. Надявам се, че пак ще се видим, може би ще дойдеш у нас — казах аз с усилие, всяка дума беше неестествена и той знаеше това.

— Ти какво… Няма ли да останеш поне за през нощта?

— Не мога, разбираш ли, обещал съм…

Не произнесох името й. Олаф измърмори:

— Както искаш. Ще те изпратя.

Излязохме заедно от стаята, после по стълбите надолу; навън беше вече съвсем тъмно. Олаф вървеше до мен мълчаливо; и изведнъж спря. Спрях и аз.

— Остани — пошепна той смутен. Виждах само неясното петно на лицето му.

— Добре — съгласих се внезапно аз и се обърнах. Той не очакваше това. Стоя така секунда, после ме хвана за рамото и ме заведе в друга, по-ниска постройка; в една празна зала, осветена от няколко неугасени лампи, вечеряхме на бара, без дори да седнем. През цялото време разменихме едва десетина думи. После се качихме на втория етаж.

Стаята, в която влязохме, почти съвършен квадрат, боядисан в матовобяло, имаше широк прозорец към парка от другата му страна, защото не видях и помен от градското зарево над дърветата; в нея имаше току-що постлано легло, две кресла, трето, по-голямо, с облегалка към стената под прозореца. През леко открехнатата врата лъщяха плочките на банята. Олаф, с отпуснати ръце, стоеше на прага, сякаш очаквайки да кажа нещо, и тъй като аз мълчах, разхождах се по стаята и машинално докосвах мебелите, сякаш за миг ги превръщах в моя собственост, той тихо запита:

— Мога ли… да направя нещо за теб?

— Да — казах аз. — Остави ме сам.

Той продължаваше да стои, без да се мръдне от мястото си. Лицето му пламна в руменина, после побледня, внезапно на него се появи усмивка — Олаф се опитваше да прикрие обидата, защото моите думи прозвучаха като обида. От тази безпомощна, жалка усмивка в мен нещо сякаш се скъса; в конвулсивното усилие да отхвърля от себе си маската на безразличие, която бях надянал, тъй като не бях способен на нищо друго, аз изтичах към него, когато той вече се обръщаше, за да излезе, дръпнах ръката му и с всички сили я стиснах, сякаш молейки за извинение с това стремително ръкостискане, а той, без да гледа към мен, ми отговори със същото такова ръкостискане и излезе. Още усещах в дланта си топлината на твърдата му ръка, когато затваряше след себе си вратата, толкова тихо и старателно, сякаш излизаше от стаята на болен. Останах сам, така, както исках.

Сградата беше пълна с безпощадно мълчание. Не чувах дори стъпките на отдалечаващия се Олаф, в прозоречното стъкло слабо се отразяваше моят тежък силует, от неизвестен източник се разливаше нагрят въздух, през очертанията на своето отражение виждах неясната граница на дърветата, потънала в пълен мрак — обгърнах още веднаж с поглед цялата стая и седнах в голямото кресло до прозореца.

Есенната нощ току-що беше настъпила. Не можех дори да мисля за спане. Застанах до прозореца. Простиращият се зад него мрак сигурно беше пълен с хлад и шумолене на безлистни, триещи се едно в друго клончета — изведнъж поисках да се озова сред него, да поскитам в нощта, в нейния от никого незаплануван хаос. й без да мисля повече, излязох от стаята. Коридорът беше празен. До стълбите вървях на пръсти, може би излишна предпазливост. Олаф сигурно отдавна беше отишъл да спи, а Турбер, ако още работеше, бе на съвсем друг етаж, в отдалеченото крило на сградата. Изтичах надолу, без да заглушавам вече крачките си, измъкнах се на двора и бързо тръгнах пред себе си. Не избирах посока, само вървях така, че заревото на града да остава по възможност встрани. Алеите на парка бързо ме изведоха извън неговата граница, отбелязана с жив плет, излязох на шосето и извървях по него известно време, докато внезапно спрях. Не исках да вървя по пътя, той водеше до някакво селище, до хора, а аз исках да бъда сам. Спомних си, че Олаф разказваше, още в Клавестра, за Малеолан, новия град, построен след нашето заминаване сред планините; няколкото километра шосе, които изминах, действително се състояха почти само от серпантини и завои, но в царящата наоколо тъмнина не можех да се осланям само на зрението си. Шосето, както всички други, не беше осветено, защото самата му повърхност слабо фосфоресцираше, твърде слабо все пак, за да могат да се различат даже растящите на няколко крачки от него храсти. Изоставих шосето, навлязох пипнешком в малка горичка, която по някаква стръмнина ме изведе на лишено от дървета възвишение — разбрах по това, че вятърът духаше тук свободно; няколко пъти далече долу ми се мярна тънката неясна ивица на шосето, после тази последна светлина изчезна; спрях се за втори път; не толкова с безпомощните си очи, колкото с цялото си тяло, с лицето си, изложено на вятъра, се мъчех да се ориентирам в околната среда, непозната като на чужда планета; исках по най-краткия път да стигна до един от върховете, заобикалящи долината, в която лежеше градът, но как да намеря истинската посока? Изведнъж, когато цялата тази работа започна да ми се струва безнадеждна, чух идващ отвисоко, някъде отдясно, далечен протяжен шум, приличащ малко на отзвука на вълните и все пак по-различен — това беше шумът, с който вятърът се носеше из гората, разположена много по-високо от мястото, на което се намирах. Без да се замислям повече, тръгнах в тази посока. Обраснал със суха, стара трева склон ме доведе до първите дървета. Отминавах техните призрачни силуети с протегнати ръце, за да се предпазвам от бодливите клони. Скоро възвишението стана по-полегато, дърветата пооредяха и отново трябваше да избирам посоката, вслушан в тъмнината, търпеливо чакайки следващия, по-силен порив на вятъра. В един миг пространството отекна, от далечните височини долетя протяжен, свистящ напев, да, тази нощ вятърът беше мой съюзник; тръгнах направо, без да обръщам внимание на това, че се спускам доста стръмно надолу към черно дере. Дъното му беше наклонено; започнах да вървя равномерно нагоре и пътя ми показваше ромолящото някъде ручейче. Не го забелязах нито веднъж, може би течеше някъде под скалите; гласът на течащата вода ставаше все по-тих, колкото по-нагоре се изкачвах, докато най-после съвсем изчезна и още веднъж ме заобиколи гората, високостъблена, сигурно борова. Почвата беше покрита с мек като възглавница слой от стари игли, някъде хлъзгав от мъха. Това блуждаене слепешката продължи около три часа; корените, в които се спъвах, все по-често обхващаха стърчащи изпод земята камъни, малко ме беше страх, че върхът ще се окаже обраснал с гора и в нейния лабиринт ще завърши това едва започнало скитане из планините, но имах щастие — по една гола поляна се добрах до поле, осеяно с камъни, които все по-остро се издигаха нагоре. В края на краищата едва успявах да се задържа прав, защото камъните започнаха да се размърдват под краката ми; скачайки от крак на крак, често спъвайки се и падайки, най-после успях да се добера до страничния скат на стесняваща се клисура и бързо тръгнах нагоре; спирайки от време на време, мъчех се да се огледам наоколо, но в непрогледната тъмнина това беше невъзможно. Не виждах нито града, нито заревото му, нямаше нито следа и от светещото шосе, по което вървях; пукнатината ме изведе на поляна, обраснала със суха трева; все по-разширяващото се звездно небе подсказваше, че вече съм доста високо — вероятно другите планински хребети, които го закриваха, бяха започнали да се изравняват с този, по който се изкачвах. Няколкостотин крачки по-нататък навлязох сред група млади борови дървета.