Страница 53 из 56
— Направо оттам?
— Да… защо питаш?
— Това е добре — каза той, сякаш не беше чул последните ми думи. Може би няколко секунди той ме гледа, без да мръдне, сякаш искаше да се убеди в присъствието ми, защото погледът му не изразяваше нищо — но аз вече знаех, че нещо се беше случило. Само не бях сигурен дали ще ми каже. Не умеех да предвиждам неговите действия. Докато мислех откъде да започна, в същото време той се вглеждаше в мен все по-внимателно, сякаш му се бях явил в съвършено непознат образ.
— Какво прави Вабах? — запитах аз, когато реших, че това мълчаливо оглеждане е продължило твърде дълго.
— Отиде с Гима.
Не за това исках да го питам и той знаеше това, защото в края на краищата не бях дошъл заради Вабах. Отново настъпи мълчание. Започнах да съжалявам за своето решение.
— Чух, че си се оженил — каза той изведнъж, някак без желание.
— Да… — отговорих аз, може би малко рязко.
— Добре си направил.
Опитвах се на всяка цена да намеря друга тема. Но освен за Олаф не се сещах за нищо друго, а все още не исках да питам за него. Страхувах се от усмивката на Турбер — помнех как успяваше да доведе чрез нея Гима — и не само него — до отчаяние, но той само леко повдигна вежди и запита:
— И какви са плановете ти?
— Никакви — отговорих аз съвсем искрено.
— А би ли искал да правиш нещо?
— Да. Но не какво да е.
— Нищо ли не си правил досега?
И в този миг сигурно се изчервих. Ядосах се.
— Почти нищо… Турбер… аз не съм дошъл заради себе си.
— Знам — каза спокойно той. — Заради Стааве, нали?
— Да.
— В това имаше известен риск — каза той и леко се отблъсна от бюрото. Креслото послушно се извъртя към мен.
— Освам очакваше най-лошото и по-точно после, когато Стааве изхвърли своя хипногог… ти също си го изхвърлил, нали?
— Освам? — запитах аз. — Какъв Освам? Почакай… този от Адапта ли?
— Да. Най-много се безпокоеше за Стааве. Аз му помогнах да се освободи от заблуждението си.
— Как така „помогнал си му“?
— Но Гима гарантира за вас двамата… — довърши Турбер, сякаш през цялото време не чуваше моите думи.
— Какво?! — извиках аз, надигайки се. — Гима?
— Разбира се, той самият не беше съвсем сигурен — продължаваше Турбер — и ми каза това.
— За какъв дявол тогава е гарантирал? — избухнах аз, зашеметен от думите му.
— Смяташе, че е длъжен — обясни лаконично Турбер. — Че ръководителят на експедицията е длъжен да познава своите хора.
— Глупости.
— Повтарям само това, което той каза на Освам.
— А, така ли? — запитах аз. — А от какво се е страхувал този Освам? Че ще се разбунтуваме или какво?
— Да не си имал такова желание? — спокойно запита Турбер.
Искрено се замислих. Най-накрая отговорих:
— Не. Така сериозно никога.
— А ще позволиш ли да бетризират децата ти?
— А ти? — бавно запитах аз.
За първи път той се усмихна с едва доловимо движение на безкръвните си устни. Но не каза нищо.
— Слушай, Турбер… помниш ли онази вечер, след последния разузнавателен полет над Бета… когато ти казах…
Той равнодушно кимна с глава. И изведнъж спокойствието ми се стопи.
— Аз тогава не ти казах всичко, знаеш ли? Бяхме там заедно, но нямахме равни права. Слушах ви, тебе и Гима, защото сам исках така. Всички искаха: Вентури, Томас, Енесон и Ардер, на когото Гима не даде резерва, защото я пазеше за по-добър случай. Е, добре. Само че с какво право сега ми говориш така, сякаш през цялото време си седял в това кресло? Та нали ти изпрати Ардер долу, на Керенея, в името на науката, Турбер, а аз го измъкнах оттам в името на нещастната му карантия, след което се върнахме, и излиза, че е останало само правото на карантията. Само това е в сила сега, другото — не. И може би сега аз би трябвало да те разпитвам за самочувствието ти и да гарантирам за тебе, а не обратното? Как мислиш? Знам какво мислиш. Донесе си цял куп материали и имаш в какво да се криеш до края на живота си, знаейки, че никой от тези възпитани хора няма да те запита: колко ви струва този спектрален анализ? Един човек? Двама човека? Не мислите ли, професор Турбер, че това е малко скъпо? Никой няма да ти каже това, защото с нас те нямат никакви сметки. Но Вентури има. И Ардер, и Енесон. И Томас. С какво ще им платиш, Турбер? С това, че си избавил Освам от заблуждението му ли — що се отнася до мен? А Гима — гарантирайки за мен и Олаф, така ли? Когато те видях за първи път, ти правеше съвсем същото като сега. Беше в Апрену. Седеше над книжата си и гледаше, както в този миг: в паузата между две по-важни дела — в името на науката…
Станах.
— Благодари на Гима, че се е застъпил за нас…
Турбер също стана. Може би секунда се изучавахме с погледи. Беше по-нисък, но това не се чувствуваше. Ръстът му нямаше значение. От очите му струеше неописуемо спокойствие.
— Ще ми дадеш ли думата, или вече съм осъден? — запита той.
Измърморих нещо неразбрано.
— Седни тогава — каза той и без да чака, тежко се отпусна в креслото.
Седнах и аз.
— Все пак нещо си правил — каза той с такъв тон, сякаш досега бяхме говорили за времето. — Прочел си Старк, повярвал си му, чувствуваш се измамен и търсиш сега виновни. Ако наистина държиш на това, мога да поема всичко върху себе си. Но не става дума за това. Нима Старк е успял да те убеди — след онези десет години? Брег, знаех, че си неуравновесен, но че си глупав, не предполагах. — Турбер замълча за миг, а аз, чудно нещо, изведнъж почувствувах облекчение и като че предчувствие за освобождение. Но нямах време да се замисля над своите усещания, защото той отново заговори:
— Контакт на галактични цивилизации? Кой ти е говорил за това? Никой от нас, нито от класиците, нито Меркие, нито Симониади, нито Радж Нгамиели, никой, нито една експедиция не е разчитала на контакт и затова цялото това дрънкане за пътешествуващите в безкрая живи изкопаеми, за вечно закъсняващата галактична поща е опровержение на тези, които никой не е поставял на разискване. Какво могат да ни дадат звездите? А каква е била ползата от експедицията на Амундсен? Или на Андре? Никаква. Единствената явна полза се състои в това, че е била доказана възможността: че е постижимо. Или по-точно казано — че за дадената епоха това е най-трудното от всичко, което може да се постигне. Не знам дали ние сме направили дори това, Брег. Наистина не знам. Но ние бяхме там.
Аз мълчах. Турбер вече не гледаше към мен. Опря длани на ръба на бюрото.
— И какво ти е доказал Старк? Безполезността на космодромията? Сякаш ние самите не знаехме това. А полюсите? Какво имаше на полюсите? Тези, които са ги покорявали, са знаели, че там няма нищо. А Луната? Какво е търсела групата на Рос в кратера на Ератостен? Брилянти! А защо Бант и Егорин са преминали през центъра на диска на Меркурий? За да се пекат на слънце? А Келен и Офшаг? Единственото нещо, което са знаели със сигурност, когато са летели към студения облак на Цербер, е било, че в него могат да загинат. Даваш ли си сметка за това, какво всъщност казва Старк? Човекът трябва само да яде, да пие и да се облича: останалото е безумие. Всеки има своя Старк, Брег. Всяка епоха го е имала. Защо Гима изпрати теб и Ардер? За да вземете проби с короносмукачката. Кой изпрати Гима? Науката. Това звучи делово, нали? Изследване на звездите. Как мислиш, Брег, дали щяхме да полетим, ако нямаше звезди? Аз мисля, че щяхме. Щяхме да изучаваме дори пустотата, за да оправдаем своя полет. Геонидес или някой друг щеше да ни каже какви ценни измерения и изследвания могат да се проведат по пътя. Разбери ме добре. Не казвам, че звездите са само претекст. Дори и полюсът не е бил само претекст. Нансен и Андре са се нуждаели от него… Еверест е бил нужен на Мелори и Ирвинг повече от въздуха. Казваш, че аз съм ви заповядвал… в името на науката. Знаеш, че това не е истина. Досега изпитваше моята памет? Сега аз ще изпитам твоята. Помниш ли планетоида на Томас?
Трепнах.