Завръщане от звездите

Докато историята си служеше с общи фрази, това все още беше половин беда; бях готов да се съглася и със заклеймяването на много черти на миналото, например такива като войната; трябваше да призная за постижения, а не за недостатък дори това, че липсваше — напълно! — всякаква политика, стълкновения, напрежение, международни конфликти, макар че всичко това беше учудващо и ме караше да подозирам, че все пак съществува, но за него не се говори; много по-лошо беше, когато тази преоценка засягаше моите най-съкровени преживявания. Защото не само Старк със своята книга (написана половин век преди моето завръщане) отричаше космическите полети. Тук Ери, аспирантка по археология, можеше да ме научи на много неща. Още първото бетризирано поколение коренно променило своето отношение към астронавтиката, но въпреки смяната на знака от положителен на отрицателен, все пак то си останало доста активно. Смяташе се, че е допусната трагична грешка, достигнала своята кулминация в годините на подготовка на нашата експедиция, когато масово са били изпращани експедиции в най-различни посоки; грешката се състоеше не само в това, че резултатите от тези експедиции са били незначителни, тъй като полетите в околослънчевото пространство в радиус от няколко светлинни години, ако не се смятат откритите на някои планети примитивни и, общо взето чужди на нас форми на живот, не са довели до контакт с нито една високоразвита цивилизация; най-лошото не беше и това, че изключително дългото времетраене на пътешествието, предизвикано от все по-далечните рейсове на космическите експедиции, постепенно щеше да превърне екипажа на кораба, представителите на човечеството, в тълпа нещастни, измъчени до смърт същества, които след кацането, тук или там, ще се нуждаят от деликатни грижи и възстановяване, така че решението за изпращането на подобни ентусиасти е безсмислена жестокост. За най-важно се смяташе това, че към овладяването на Космоса се стремеше Земята, която все още не беше направила всичко за себе си, сякаш не беше ясно, че героичните полети към звездите няма да облекчат безкрайните страдания, несправедливостите, глада и страха на човечеството.

Но както казах, така мислело първото бетризирано поколение, защото по-късно, естествено, настъпили безразличие и забрава, а когато узнавали за романтичния период на астронавтиката, децата се учудвали и дори чувствували някакъв страх пред своите загадъчни предци, така чужди и неразбираеми за тях, както и прапрадедите им от ерата на грабителските войни и експедициите за злато. Това безразличие ме поразяваше повече от всичко, защото беше по-лошо от безусловното порицание — делото на нашия живот беше покрито с мълчание, погребано и забравено.

Ери не се мъчеше да разпалва в мен възторг към новия свят, не се стараеше прибързано да ме приобщи към него; тя просто ми разказваше за него, говорейки за себе си, а аз — именно поради това, че тя говореше за себе си и чрез себе си свидетелствуваше за него — не можех да си затворя очите за неговите достойнства.

Това беше цивилизация, лишена от страх. Всичко, което съществуваше, служеше на хората. Нищо не беше така важно, както техните удобства и задоволяването на техните най-насъщни и най-изтънчени нужди. Човекът беше заместен от бездушните устройства и автомати навсякъде, където неговото присъствие и несигурността на неговите реакции биха могли да създадат дори най-малкия риск.

Това беше свят, затворен за опасностите. В него нямаше място за заплахата, борбата и насилието; това беше свят на деликатността, меките форми и обичаи, на неострите конфликти, на недраматичните ситуации, свят толкова изненадващ, колкото моята или нашата (имам пред вид Олаф) реакция спрямо него.

Защото през всичките десет години ние бяхме нагълтали толкова много ужаси и всичко, което е противно на човешката природа, което може да нарани и пречупи човека, че се връщахме сити до гуша, препълнени догоре; всеки от нас, ако чуеше, че завръщането ще се забави, че ще се наложи да се бори с нови, дълги месеци на пустота, щеше да стисне говорещия за гърлото. И ето сега ние, които вече не можехме да понасяме постоянния риск, сляпата вероятност от метеоритно попадение и вечното напрежение на очакването, преживените мъки, когато някой Ардер или Енесон не се завръщаше от разузнавателен полет, ние сега започвахме да се позоваваме на онова време на ужаси като на нещо единствено правилно, истинско, придаващо ни смисъл и достойнство. А нали аз все още потръпвах, когато се случеше да си спомня как, седнали или легнали, увиснали в най-чудновати пози, над кръглата радиокабина чакахме и чакахме в тишината, прекъсвана само от равномерното бръмчене на сигнала, излъчван от автоматичния радиомаяк, виждайки в мъртвата синя светлина как от челото на радиста, замрял в очакване като нас, се стичат едри капки пот — докато аварийният часовник безшумно отчиташе секундите и най-после моментът, в който стрелката докосваше червената точка върху диска му, се превръщаше в облекчение. В облекчение… защото тогава можехме да тръгнем на разузнаване и да загинем и ние, а това ни се струваше много по-леко от самото очакване. Ние, пилотите, бяхме сякаш стари момчета, нашето време беше спряло още три години преди истинския старт. През тези три години преминавахме през поредните изпитания на нарастващо психическо претоварване. Изпитанията се провеждаха на три главни етапа, наричани за по-кратко Дворецът на духовете, Пресата и Коронацията.

Дворецът на духовете — това беше затваряне в малък контейнер, изолиран от света по най-съвършения възможен начин. До вътрешността му не достигаше никакъв звук, светлинен лъч или глътка въздух, нито някакво трептене, възникнало навън. Приличащ на малка ракета, контейнерът беше снабден с фантоматична апаратура, със запас от вода, храна и кислород. И там трябваше да се живее, без да се прави нещо, цял един месец, който приличаше на вечност. Никой не излизаше оттам такъв, какъвто беше влязъл. Аз, един от най-твърдите кремъци на д-р Янсен, едва на третата седмица започнах да виждам онези странни неща, които другите забелязваха още на четвъртия-петия ден: чудовища без лица, безформени тълпи, които изпълзяваха от мъртвосветещите циферблати на уредите, за да водят с мен несвързани диалози, за да висят над моето изпотено тяло, което бавно губеше очертанията си, променяше се, нарастваше, а на края — и това беше най-ужасното — започваше сякаш да става самостоятелно, най-напред потръпвайки с отделни мускулни влакънца, после настръхнало и вдървено започваше да се гърчи, после започнаха някакви движения, които аз наблюдавах отстрани, зашеметен, нищо не разбирайки — и ако не беше предварителната тренировка и теоретичните указания, бях готов да смятам, че моите ръце, глава и шия са овладени от демони. Тапицираните стени на контейнера бяха виждали сцени, които е невъзможно да бъдат описани и класифицирани — Янсен и неговите хора ставаха свидетели на това, което ставаше вътре благодарение на специална апаратура, но никой от нас — тогава — не знаеше това. Чувството за изолираност трябваше да бъде автентично и пълно. Затова изчезването на някои от асистентите на д-р Янсен беше за нас необяснимо. Едва по време на полета Гима ми каза, че те просто не можели да издържат. Един от тях, някой си Гобек, уж се опитвал да отвори насила капсулата, защото не могъл повече да гледа как се мъчи човекът, затворен вътре. Но това беше едва Дворецът на духовете. Защото след това идваше Пресата с нейните люлки и центрофуги, с дяволската ускорителна машина, която можеше да даде до 400 g — ускорение, което, разбира се, никога не беше прилагано, защото би превърнало човека в мокро петно, но дори и 100 g беше достатъчно, за да стане гърбът на изследвания лепкав от избилата през порите кръв.

Последното изпитание, Коронацията, понесох много добре. Това беше последното сито, последният етап на отсяване. Ал Мартин, човекът, който още тогава, на Земята, изглеждаше така, както аз сега, купчина железни мускули, истинско олицетворение на спокойствието, както изглеждаше на пръв поглед, се върна от Коронацията в такъв вид, че веднага го изведоха от Центъра.