Скитникът между звездите

Ами че, боже мой, преди сто години, преди петдесет години, преди пет години в нашите Съединени щати за нападение с телесна повреда не се е предвиждало смъртно наказание. Но ето в тази година господня 1913 в щата Калифорния обесиха за такова престъпление Джейк Опънхаймър, а утре за нападение с телесна повреда — един юмрук по носа — ще ме изведат и обесят мен. Пита се: Не е ли нужно дълго време за маймуната или тигъра да умрат, щом подобни постановления се включват в сборника закони на Калифорния в хиляда деветстотин и тринайста година след Христа? Боже мой, те само разпнаха Христа. Те са постъпили много по-жестоко спрямо Джейк Опънхаймър и мен…

Както Ед Морел веднъж ми изчука с кокалчетата на пръстите си: „Най-лошият начин, по който може да се използва човека, е да го обесят.“ Не, не мога да уважавам смъртното наказание. То е не само мръсна постъпка, унизителна за палачите, които я извършват лично срещу надница, но е унизителна за обществото, което го толерира, гласува за него и плаща данъци за поддържането му, смъртното наказание е толкова безсмислено, толкова глупаво, толкова ужасно противонаучно. „Да бъде предаден на смърт чрез обесване“ — това е странно словосъчетание, изказано от обществото…

Вече е утро — последното ми утро. Цялата нощ съм спал като пеленаче. Спал съм толкова спокойно, че веднъж часовият се уплашил. Помислил, че съм се удушил с одеялата. Уплахата на нещастника бе жалка. Можел да загуби нещастния си хляб. Ако беше наистина така, щеше да означава минус за него, може би уволнение, а изгледите на един безработен са много обезсърчителни сега. Казват ми, че в Европа започнали да ликвидират преди две години, а сега започнли в Съединените щати. Това значи ли финансова криза, или прикрита паника и че армията на безработните ще е голяма идната зима, а опашките пред безплатните кухни дълги…

Закусих. Като че ли беше глупаво да се закуси, но аз ядох с апетит. Директорът дойде с една кварта уиски. Аз го изпратих с моите поздрави на отделението за убийци. Директорът, нещастният, го е страх, че ако не съм пиян, може да забъркам някоя каша и да му навлека някоя неприятност…

Сложиха ми риза без яка…

Изглежда днес съм много важна личност. Сумати хора изведнъж се интересуват от мен…

Докторът току що си отиде. Провери ми пулса. Попитах го. Бил нормален…

Пиша тези случайни мисли и лист по лист те тръгват по тайния си път отвъд стените…

Аз съм най-спокойният човек в затвора. Аз съм като дете, което сега ще тръгне на пътешествие. Нямам търпение да тръгна, любопитен да видя новите места пред мен. Този страх от малката смърт е смешен за човек, който е потъвал в мрака толкова често и живял отново…

Директорът с кварта шампанско. Изпратих го в отделението за убийци. Не е ли странно, че ми се отделя толкова внимание в този сетен ден. Сигурно тези хора, на които предстои да ме убият, ги е страх от смъртта самите тях. Да цитирам Джейк Опънхаймър: Аз, който съм на път да умра, трябва да им се виждам като нещо „ужасно“…

Ед Морел току що ми изпрати бележка. Казаха ми, че цяла нощ крачил нагоре-надолу пред стената на затвора. Като бивш затворник бюрократично му забранили да се сбогува с мен. Диваци ли? Не знам. Може би просто деца. Обзалагам се, че повечето от тях ще ги е страх да останат сами на тъмно довечера, след като ме окачат на въжето.

Но бележката на Ед Морел: „Стискам ти ръката, стари другарю. Зная, че ще увиснеш без да се предадеш“…

Репортерите ей сега си отидоха. Идущия и последен път ще ги видя от бесилката, преди палачът да скрие лицето ми с черната качулка. На тях странно ще личи, че им се гади. Странни младежи. На някой се вижда, че са пили. На двама-трима явно им прилошава от предчувствието за това, на което ще станат свидетели. Като че ли е по-лесно да бъдеш обесен, отколкото да гледаш…

Последните ми редове. Май че задържам шествието. Килията ми е претъпкана с длъжностни лица и големци. Всички са нервни. Искат по-скоро да свърши. Без съмнение някой от тях са канени на обед. Всъщност аз ги дразня като пиша тези няколко думи. Духовникът пак изяви желанието си да бъде с мен до края. Бедничкият, защо да му откажа тази утеха? Съгласих се и той изглежда съвсем доволен. Такива дреболии правят някой хора щастливи! Бих могъл да спра и да се смея от сърце пет минути, ако не бързаха толкова много.

С това приключвам. Мога само да повторя думите си. Смърт няма. Животът е дух, а духът не умира. Само плътта умира и отминава, вечно напред с изпълнилия я химически фермент, вечно гъвкава, вечно кристализираща, само за да се стопи в един поток и наново да кристализира в нови, различни форми, които са преходни и пак се стопяват в този поток. Само духът остава и продължава да се изгражда чрез последователни и безкрайни нпревъплъщения, като се изкачва нагоре, към светлината. Какъв ли ще бъда, когато заживея отново? Интересно. Интересно…

ПОСЛЕПИС

„Скитникът между звездите“ от Джек Лондон е произведение с интересна конструкция, обединяваща различни сюжети, исторически епохи и конкретни ситуации. В името на „съшиването“ на отделните части авторът предлага своеобразна философска постановка. В нея причудливо, на еклектична основа се обединяват различни течения на буржоазната философия, модни в края на 19 и началото на 20 век. Джек Лондон се позовава на философи толкова различни като Конт и Бергсон, цитира дори Конфуций, чувства се влиянието на Платон, т.е. налице е комбинация от идеалистични идеи, оправдаваща хода на повествованието. Обективно литературните качества на творбата изместват на заден план философските разсъждения, но все пак и те се нуждаят от един, макар и бегъл, коментар.

За всички философски течения, чийто представители са изброени по-горе, е характерно тълкуването на духа като нещо непостижимо, преминаващо от една материална форма в друга и съответно от противопоставянето на материалното и идеалното, като последното съвсем не се тълкува като субективна реалност, възможна благодарение отражението на материалния свят. От тук е силно изкушението на твореца да заяви, че същината се постига „ноуменално“. В идеалистическата философия ноуменът е умопостигаемата същност, предметът на интелектуалното съзерцание, а според Кант възможна, но недостижима от човешкия опит обективна реалност, „вещ в себе си“.

Разбира се Джек Лондон няма намерение да разрешава основния философски въпрос, но за него отправна точка е твърдението на А. Бергсон, че животът не може да бъде обяснен със средствата на интелекта. По този начин е направена крачката към ирационализма, който в дадения случай служи на избрания художествен метод.

Съвременният ирационализъм се заражда в края на 19 век, когато възниква т. Нар. „философия на живота“. Нейни представители освен цитирания в произведението Бергсон (Франция) са Ницше, Дилтей и Зимел (Германия) и др. Основната идея на това учение е подмяната на понятието материя с доста неопределеното понятие „живот“, разбирано като ирационален поток или „порив“. Това е интуитивно постигаема цялостна реалност, която не е тъждествена нито на духа, нито на материята. Съответно материята се третира като изстинал остатък, застинала форма на живота.

Кризата, породена от революцията в естествознанието, води и до криза в буржоазната философия, подложена на унищожителна критика от В. И. Ленин в „Материализъм и емпириокритицизъм“. Всеобщ е стремежът материята да бъде изместена като централно понятие на философията. И според философията на „живота“ рационалното познание не е в състояние да се добере до същината на променливия, текущ, индивидуален „живот“, тъй като то борави с твърди „тела“, застинали абстрактни понятия. А познанието на „живота“ е възможно единствено посредством принципно различната от разума интуиция, т.е. от непосредственото преживяване на „живота“. На страниците на „Скитникът между звездите“ има отгласи на този моден тогава критичен подход към материята.

Тези постановки ни довеждат и до друга тема, присъстваща в творчеството на джек Лондон — индивидуализма на неговите герои. Ето защо и в това произведение на писателя, героят мени своите исторически одежди, но не и чертите на своя характер, които се приемат за изначално дадени. Това доближава Джек Лондон до пантеистичния вариант на философията на „живота“ (А. Бергсон), сторед който централното понятие „живот“, разбирано като космическа сила, разкрива същността си в непрекъснатото самовъзпроизвеждане и в творчеството на нови форми. Субстанция на „живота“ е чистата „дейност“ (а героите на Джек Лондон са дейни, активни натури), която се постига интуитивно. В романа се срещат и други познати от творчеството на писателя мотиви — интересът към теорията на еволюцията, биологизирането на зоциалното и пр., но те не играят важна роля. Като цяло не особено издържаната философска линия не ограничава писателя и той е създал интересна многопластова творба.