Страница 2 из 72
И ето ме — с окървавени ръце, в отделението на убийците в затвора Фолсъм, чакам деня, предписан от щатските власти, когато служителите на щата ще ме изпратят в това, което те наивно смятат за мрак — мрака, от който се боят; мрака, който буди във въображението им страшни и суеверни картини; мрака, който ги кара с лигавене и вайкане да се стичат пред олтарите на своите, създадени от страха, човекоподобни богове.
Не, аз никога не ще стана декан на който и да е Агрономически факултет. А пък аз разбирах от селско стопанство. То беше моя професия. Аз бях роден за него, отгледан за него, обучен за него; аз бях негов познавач. То беше моя дарба…Аз мога да посоча отдалеч крава, която дава мляко с висок процент масленост, и да оставя млекомера на Бабкок да докаже колко е точно окото ми. Аз мога да погледна не земята, а пейзажа и да отсъдя достоинствата инедостатъците на почвата. Не ми трябва никаква лакмусова хартия, за да се произнеса дали тя е киселинна или алкална. Повтарям, селското стопанство в най-висшата му научна форма бе моя дарба и е моя дарба. И въпреки това щатът, който включва и всички свои жители, вярва, че може да затрие тези мои знания в безвъзвратния мрак с въже, сложено на врата ми, и с рязко дръпване, причинено от земното притегляне — тези мои знания, развивали се с течение на хилядолетия и узрели преди още по обработените поля на Троя да бяха пасли някога стадата на овчарите чергари.
Царевица! Има ли друг, който да познава царевицата? Налице е моята демонстрация в Уистар, с която повиших годишния добив на царевицата във всички околии на Айова с половин милион долара. Това е история. Много селски стопани, които се возят с автомобилите си днес, знаят кой е направил възможен този автомобил. Много сладки девойки и младежи с високи чела, задълбочили се в гимназиални учебници, не са и сънували, че аз съм направил възможно това висше образование с моята обработка на царевицата в Уистар.
А ръководенето на селско стопанство! Аз долавям загубите от излишно движение, без да проучвам филмовия им запис, независимо дали са движения на земеделски работник, или се дължат на разположението на селскостопанските постройки, или планирането на работата на работниците. На тази тема има мой учебник и таблици. Няма и сянка съмнение, че в този миг стотина хиляди селски стопани мръщят чела над отворените му страници, преди да изтръскат последната си лула и легнат да спят. А пък аз стоя толкова по-високо от таблиците си, че ми стига да погледна някого, за да разбера неговите склонности, съгласуваност на движенията и коефициента на излишните движения.
И с това трябва да приключа първа глава на моя разказ. Часът е девет, а в отделението на убийците това означава гасене на лампите. Дори вече чувам лекия шум от гумените обувки на надзирателя, който идва да ме смъмри, че газената ми лампа още гори. Като че ли един обикновен жив човек може да мъмри обречения на смърт.
ГЛАВА 2
Аз съм Даръл Стандинг. Много скоро ще ме изведат и обесят. Междувременно казвам каквото мие на сърцето и пиша на тези страници за други времена и места.
След присъдата ме затвориха до края на „естествения ми живот“ в затвора Сан Куентин. Аз се оказах непоправим. Непоправимият е ужасно човешко създание — поне това се подразбира под „непоправим“ според затворническата психология. Станах непоправим понеже ненавиждам излишните движения. Затворът, както всички затвори, беше оскърбителен, скандален пример на излишните движения. Сложиха ме в ютената тъкачница. Престъпното пропиляване на времето ме дразнеше. Защо пък да не ме дразни? Отстраняване на излишните движения беше моя специалност. Преди откриването на парата или изобретяването на движени с пара тъкачни станове, преди три хиляди години, аз съм гниел в затвор в древния Вавилон; и повярвайте ми, че в онези отдавнашни дни, ние, затворниците, сме тъкали на ръчните станове по-бързо и по-добре от затворниците в работилниците с парни станове на Сан Куентин.
Престъпното пилеене на време беше отвратително. Аз се разбунтувах. Опитах се да покажа на надзирателите двадесетина по-рационални начина. Те донесоха за мен на началството. Бях наказана с карцер и с лишаване от светлина и храна. Излязох от там и се помъчих да работя в непроизводителната неразбория на тъкачниците. И се разбунтувах. Наказаха ме с карцер плюс усмирителна риза. Бях разпънат, стегнат и скришом набит от тъпоумния надзирател, целият ум на който стигаше да им покаже, че не съм като тях и не толкова тъп.
Две години търпях това глупешко преследване. Ужасно е човек да лежи бързан и да го гризат плъхове. Тъпоумните зверове-надзиратели бяха плъхове и те гризяха ума ми, гризяха всичките чувствителни нерви на месата ми, на съзнанието ми. А аз, който в миналото си съм бил най-доблестен боец, в сегашното съществувание изобщо не бях боец. Бях земеделец, агроном, вързан за бюрото си професор, лабораторен роб, интересуващ се само от почвата и повишаване производителността на почвата.
Бях воювал на Филипините, защото традицията на семейство Стандинг бе да воюва. Нямах влечение към воюването. Беше твърде нелепо да вкарваш разкъсващи чужди тела в снагите на дребничките черни мъже. Беше достойно за смях да видиш науката да проституира с цялата мощ на своите постижения и ума на своите изобретатели, за да вкарва насилствено чужди тела в плътта на черните хорица.
Както казах, верен на семейната традиция, аз отидох на война и се уверих, че нямам влечение към войната. Същото откриха и моите началници, защото те ме назначиха за писар на интенданта, и като писар на писалище, аз изкарах испано-американската воина.
Тъй че не защото бях боец, а защото бях мислител, мен ме вбесяваше пилеенето на времето в тъкачниците и надзирателите ме преследваха, докато станах „непоправим“. Мозъкът ми работеше и мен ме наказваха за това, че той работи. Така и казах на директора Атъртън, когато нетърпимостта ми бе станала толкова прословута, че бе заповядал да ме заведат в частния му кабинет, за да ми говори.
— Направо глупаво е, драги директоре, да мислите, че вашите надзиратели, тези подли палачи, могат да заличат в ума ми това, което ми е ясно и е установено за моя разум. Цялата организация на тоя затвор е глупава. Вие сте политик. Вие можете да си изтъчете чергата, та дребните санфранцискански политикани да ви издействат с политическото си влияние доходна службица, каквато заемате, но не умеете да тъчете юта. Вашите тъкачници от петдесет години не са помръднали…
Но защо да продължавам тази тирада? — Защото то беше тирада. Аз му показах колко е глупав и това го накара да реши, че съм безнадеждно непоправим.
Кажи за едно куче, че е бясно… — вие знаете поговорката. Добре. Директорът Атъртън изрече решаващата дума за лошото ми име. Аз бях удобна жертва. Не едно нарушение на другите затворници се прехвърляше върху мен и аз го заплащах с карцер на хляб и вода или вързан за палците на краката, така че да не мога да стъпя за дълги часове, всеки от които беше по-дълъг от спомените за кой да е друг живот, изживян от мен преди.
Умните хора са жестоки. Глупавите са чудовищно жестоки. Надзирателите и всички началници над мен от директора до най-незначителния бяха глупави чудовища. Слушайте и ще чуете какво направиха те с мен. В затвора имаше един поет, осъден, поет-изрод със слабохарактерна брадичка и високо чело. Той беше клеветник. Той беше страхливец. Той беше доносчик. Той беше провокатор — странни думи, за да излязат изпод перото на един професор по агрономия, но за един професор по агрономия е много лесно да научи странни думи, когато е осъден да лежи в затвора, докато не умре там от естествена смърт.
Името на този поет-клеветник беше Сесил Уинууд. Бил е осъждан и преди, но понеже беше хленчав мръсник и подлец, последната му присъда беше само за единадесет години. Усърдно старание можеше чувствително да намали този срок. Аз бях осъден до живот. И въпреки това, за да спечели няколко кратки години свобода за себе си, този мизерен изрод успя да добави доста от вечността към моята доживотна присъда.