Война на реалности

— Откога, — запита той предпазливо — знаеш за бариерата?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна момчето. — Винаги съм знаел за нея.

— И всички ли тук знаят за нея?

Момчето се засмя.

— Разбира се че не. Ако знаеха… — той внезапно млъкна и отново сведе поглед. Бартън бе загубил малката преднина, момчето отново бе стъпило на здрава почва, задавайки въпроси вместо то да отговаря. Знаеше повече от Бартън и двамата го осъзнаваха.

— Ти си едно много умно момче — рече Бартън. — На колко си години?

— На десет.

— Как се казваш?

— Питър.

— Винаги ли си живял тук? В Милгейт.

— Аха — гърдите му се повдигнаха. — Къде другаде?

Бартън се поколеба.

— Напускал ли си някога града? Минавал си от другата страна на бариерата?

Момчето сбърчи вежди. Нещо се бореше в него, Бартън усети, че е докоснал някаква струна. Питър закрачи неспокойно из стаята, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на избелелите дънки.

— Ами да. Доста пъти.

— И как минаваш през бариерата?

— Има си начини.

— Искаш ли да ги сравним с моите? — предложи Бартън. Но момчето не се хвана на примамката.

— Мога ли да видя часовника ти? — запита то. — Колко камъни има?

Бартън свали часовника си и му го подаде внимателно.

— Двадесет и един.

— Хубав е — Питър го завъртя. Погали го нежно, след това го подаде обратно. — Всеки нюйоркчанин ли има такива часовници?

— Всеки, който е някой.

Питър замълча, след това каза:

— Не мога да спирам времето. Поне не за дълго — не повече от четири часа. Но скоро ще мога да го правя за цял ден. Какво мислиш за това?

Бартън не знаеше какво да мисли.

— Какво друго можеш да правиш? — запита той уморено. — Това не е нещо кой знае какво.

— Мога да заповядвам на неговите създания.

— Чии създания?

Питър сви рамене.

— Неговите. Сигурно знаеш. На този, който е на отсамната страна. С протегнатите напред ръце. Не оня със светлата коса, дето е като металическа. Другият. Не си ли го виждал?

Бартън реши да рискува.

— Не, не съм.

Питър го погледна изненадано.

— Трябва да си го виждал. И двамата трябва да си ги виждал. През цялото време са там. Понякога се изкачвам нагоре по пътя и сядам на една издатина, от която и двамата се виждат много добре.

Известно време Бартън се чудеше какво да каже.

— Ще ме вземеш ли някой път с тебе?

— Много е красиво — страните на момчето поруменяха, обхванат от ентусиазъм той забрави всякаква предпазливост. — В ясни дни лесно се различават и двамата. Особено онзи — на отвъдната страна. — Той се изкиска. — Смешна работа. В началото направо ме побиваха тръпки. Но после свикнах.

— Знаеш ли как се казват? — запита напрегнато Бартън, мъчейки се да открие и най-малката следа здрав разум и логика в думите на момчето. — Кои са те?

— Не зная — Питър се изчерви още повече. — Но някой ден ще открия. Трябва да има някакъв начин. Разпитвах съществата от най-ниското ниво, но и те не знаят. Направих дори един специален голем, с двойно по-голям мозък, ала и той не можа да ми каже. Може би ти ще ми помогнеш. Бива ли те с глината? Имаш ли опит? — той се приближи към Бартън и снижи глас. — Тук никой нищо не знае. Но има и подмолна опозиция. Нуждая се от помощ…

— Аха — едва успя да изговори Бартън.

Божичко, в какво се беше забъркал?

— Искам да проследя някой от Скитниците — продължи с развълнуван глас Питър. — Искам да разбера откъде идват и по какъв начин се появяват. Ако ми помогнеш, може би поне това ще открием.

Бартън беше направо парализиран. Какви бяха тия Скитници и какво отношение имаха към всичко това?

— А… хм… като заработим заедно… — поде той неуверено, но Питър го прекъсна.

— Дай да ти видя ръката — той сграбчи ръката на Бартън и започна внимателно да изучава дланта. После внезапно отскочи с пребледняло лице.

— Ти ме излъга! Нищо не знаеш! — в гласа му Бартън долови паника. — Ама абсолютно нищо!

— Разбира се че знам — безуспешно се опита да го увери Бартън. Момчето го гледаше с отвращение и неприкрита враждебност. То се извърна рязко и отвори вратата към хола.

— Нищо не знаеш — повтори Питър с гняв и съжаление. Той се спря на прага. — Но аз зная нещо.

— Какво е това нещо? — запита Бартън решил да отиде докрай.

— Нещо, което ти не знаеш — устните на момчето се разтвориха в загадъчна усмивка. Очите му гледаха лукаво.

— Какво е то? — настоя Бартън с пресипнал глас. — Какво е това нещо, което ти знаеш, а аз не зная?

Не очакваше отговора, който получи. Преди да осъзнае чутото вратата се затвори с трясък и стъпките на момчето заглъхнаха надолу по коридора. Бартън стоеше неподвижно, заслушан в тропота на детски обувки по износените стълби.

Момчето изтича навън, на верандата. То се спря под прозореца на Бартън, сви ръце пред устата и извика с пълни гърди. Пронизителният вик болезнено отекна в главата на Бартън, потресаващо повторение на онова, което бе чул преди малко.

— Знам кой си — шибаха го като камшик думите. — Знам кой си в действителност!

4

Като се увери, че мъжът не направи опит да го последва, Питър Трилинг се изкачи на купчината изпотрошени тухли и чакъл зад къщата. Той премина покрай свинарника, отвори вратата към задния двор, сетне я затвори грижливо зад себе си и се отправи към плевнята.

В плевнята миришеше на гнило сено и тор. Въздухът бе влажен, горещ и неподвижен — като лепкав следобеден чаршаф. Той се изкачи внимателно по дървената стълба без да изпуска от очи къщата — да не би все пак мъжът да реши да го проследи. Покатери се ловко на тавана и се излегна, обмисляйки току-що случилото се.

Допуснал бе грешка. Голяма грешка. Мъжът бе научил от него много, а той нищо. Или поне не бе научил достатъчно. В много отношения мъжът си оставаше загадка. Трябваше да бъде по-съсредоточен, да внимава какво говори и да обмисля всяка дума. Но мъжът можеше да се окаже много полезен.

Питър се изправи и протегна ръка към фенера, който висеше от един ръждясал пирон на тавана. Жълт сноп светлина проряза сумрака на тавана.

Стояха си точно там, където ги беше оставил. Никой не стъпваше тук — това бе неговата работилница. Той се отпусна на влажното сено и постави фенера до себе си. След това се пресегна и внимателно вдигна първата клетка.

Един плъх с блестящи червеникави очи и сплъстена сива козина вдигна острата си муцуна към него. Сви се в дъното на клетката, когато Питър открехна вратичката и посегна към него.

— Хайде — прошепна той. — Ела. Не се страхувай.

Питър измъкна плъха и погали с ръка гърчещото се тяло. Плъхът се озъби, помръдна с нос и подуши пръстите и ръкава на момчето.

— Няма нищо за ядене — каза му Питър. — Искам само да видя колко си пораснал. — Той напъха обратно плъха в клетката и затвори телената вратичка. След това плъзна светлината по останалите клетки, от които надзъртаха същите злобни червеникави очички и помръдващи муцунки. Всички бяха тук. И при това в добро състояние. Тлъсти и охранени. Клетка след клетка се губеха надолу в мрака.

Той се изправи и огледа бурканите с паяци, подредени грижливо в стройни редици по рафтовете. Бурканите бяха натъпкани с паяжини, плътно усукани като сплъстените коси на старица. Паяците се катереха мързеливо един по друг, мъхестите им тела проблясваха на светлината на фенера. Питър бръкна в една кутия и извади шепа изсъхнали пеперуди. С опитни движения той сипа по малко във всеки един от бурканите, като внимаваше някой от паяците да не се измъкне.

Остана доволен от проверката. Изгаси фенера и го окачи обратно, след това се спря и погледна навън, през яркия отвор на вратата.

Слезе долу по стълбите, взе клещите от тезгяха и продължи работата по остъкления аквариум за змии. Като се имаше предвид, че за първи път се захващаше с нещо подобно, не изглеждаше никак зле. Надяваше с течение на след времето, като придобие повече опит, да се справя по-бързо.