Мистерии

Лично аз съм склонен да приема тезата на Дейвид Фасолд не защото ми е по-симпатичен от останалите изследователи на Ноевия ковчег, а понеже всичките ми опити да накарам Хък да си размърда задника и да ме заведе на мястото, където през 1916 г. е проучвал останките от ковчега, за да го открием наново, все удрят на камък. Започвам да си мисля, дали този (и само този ли?!) текст от дневника на Хък е мистификация? От семейство Хогбен всичко може да се очаква!

19. Литературни мистификации

Съмненията ми относно достоверността на дневника на Хък изобщо не са случайни. Те ми хрумнаха един ден, когато той подметна, че навремето често си е вадил хляба, като пресъздавал по памет загубени ръкописи. Истината обаче е, че намирането на „нови“ произведения от древни автори е било масово явление и доходен бизнес през Възраждането не само за Хък Хогбен. Най-често са фалшифицирани Ксенофонт и Плутарх, „откривани“ са поеми на Катул и речи на Цицерон. Някои фалшификати са толкова добри, та са били потребни почти сто години, за да се установи например, че от 16-те сатири на Ювенал, само 11 са истински.

На „преводи“ се радват и много романи. Може би най-знаменитият от тях е „Замъкът Отранто“, готически роман на загадките и ужасите, който Хорас Уолпол приписва на несъществуващия италианец Онуфрио Муралто. Не са малко и примерите, когато разни творби от неизвестни автори се приписват на знаменитости. Още приживе, пък и след смъртта на Уолтър Скот във Франция и Германия са публикувани множество „преводи“ на негови произведения („Замъците на Авалон“, „Хебридските изгнанници“ и т.н.), които той никога не е писал. В края на XX в. на книжния пазар в България подобно нещо често се случи с „произведения“ на Джеймс Хадли Чейс и Роджър Зелазни.

Литературните мистификации забавляват и талантливи писатели с утвърдено име в обществото. Шарл Монтескьо например „превежда от гръцки“ поемата „Книдският храм“. Българинът Иван Вазов с усмивка на уста пише своите „Японски силуети“, а неговият сънародник Пенчо Славейков изглежда съвсем сериозно създава „Островът на блажените“.

Все пак сред професионалните фалшификаторите през последното хилядолетие най-високо се котират не българските, а библейските текстове. В 1825 г. ерусалимският антиквар Шапиро иска един милион английски лири за един свитък — част от Петокнижието на Мойсей. Дълго време никой не се съмняваше, че тази находка е подправена, докато в средата на XX в. не бяха открити знаменитите свитъците от Кумранските пещери край Мъртво море.

Дали пък през XXI в. и „Веда Словена“ на Стефан Веркович няма да бъде реабилитирана? Но за нея ще стане дума по-нататък. А сега да видим как изглежда първата десятка на най-великите литературни мистификатори през последните три века според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч (като не броим Хък Хогбен и славянските му последователи, разбира се, за които специално ще стане дума по-нататък):