Императорската гвардия

— Обикновените противоепилептични средства ли? Редовно ли ги взимаш? — Тя го изгледа подозрително.

— Да. — Майлс сподави лаишките си възражения. — Няма ли какво друго да опиташ?

— Не. И тъкмо затова ти дадох да носиш монитора. — Тя се озърна наоколо, но не забеляза устройството. — Къде е?

— В моята каюта.

Лекарката ядосано стисна устни.

— Нека се досетя. Не си го носил, нали?

— Не влизаше под бойния ми скафандър.

Тя изскърца със зъби.

— Не можа ли да оставиш някое от оръжията си?

— Невъоръжен нямаше да съм от никаква полза за взвода си. Със същия успех можех да остана на „Перегрин“.

— Определено е трябвало.

„Или да се върна на Бараяр.“ Но освобождаването на Ворберг бе най-важната част от операцията и Майлс беше единственият офицер от „Дендарии“, който знаеше имперските разпознавателни кодове.

— Аз… — Нямаше смисъл да се оправдава. — Абсолютно права си. Няма да се повтори, докато… докато не решим този проблем. Какво ще правим сега?

Тя разпери ръце.

— Направих ти всички тестове, които са ми известни. Очевидно противоепилептичните таблетки не са отговорът. Това е някакво специфично крионично увреждане на клетъчно или субклетъчно равнище. Трябва да те прегледа най-добрият крионевролог, когото успееш да откриеш.

Майлс въздъхна и облече черната си тениска и сивата си униформена куртка.

— Свършихме ли засега? Трябва да участвам в разпита на пленниците.

— Да. — Лекарката сбърчи лице. — Но не ходи въоръжен.

— Слушам — покорно отвърна той и избяга навън.

ГЛАВА 2

Майлс седеше на комуникационния пулт в каютата си на борда на флагманския кораб „Перегрин“ и пишеше хилядния си секретен доклад до шефа на бараярската Имперска служба за сигурност Саймън Илян. Е, не беше хилядният, това бе абсурд. Не можеше да изпълнява повече от три-четири операции годишно, а той командваше „Дендарии“ от по-малко от десетилетие. Няма и четиридесет задачи. Ала вече не помнеше действителния им брой и това не бе резултат от криоамнезията.

„Не се разсейвай, момче.“ Обобщеното изложение трябваше съвсем накратко да покрива фактологичните приложения, качени от файловете на флота на „Дендарии“. Разузнавателните аналитици на Илян обичаха да разполагат с много сурови данни. Така си намираха работа в малките си кабинети в подземията на щабквартирата на ИмпСи във Ворбар Султана. И се забавляваха, понякога се боеше Майлс.

„Перегрин“, „Ариел“ и останалите от бойната група на „адмирал Нейсмит“ орбитираха около планетата Здрачът на Зоав. Корабната му счетоводителка уреждаше сметките със застрахователната компания, която най-после беше получила кораба и екипажа си, искаше награда за пленените кораби на похитителите и подаваше официално искане до посолството на станция Вега. Майлс въведе счетоводния баланс в доклада като „Приложение А“.

Пленниците бяха свалени на планетата и правителствата на Вега и Зоав можеха да си ги поделят — за предпочитане по същия начин като бедния Ворберг. Похитителите бяха отвратителна шайка. Майлс почти съжаляваше, че катерът се е предал. Приложение Б съдържаше записи от разпитите на пленниците. Властите на Вега и Зоав щяха да получат редактирани копия. Почти всички конкретни въпроси и отговори, свързани с Бараяр, бяха изтрити. Голяма част от признанията на престъпниците не представляваха особен интерес за ИмпСи, макар че същото не можеше да се каже за веганците.

От гледна точка на Илян, най-важен бе фактът, че няма доказателства бараярският куриер да е бил отвлечен по нечия заповед. Освен ако — Майлс не забрави да го отбележи в обобщението — тази информация не е била известна само на загиналите бандити. Тъй като сред тях бяха и така нареченият им капитан, и двама от най-старшите офицери, имаше достатъчно възможности в тази насока. Аналитиците на Илян получаваха шанс да си заслужат заплатите. Но това трябваше да се проследи от другия край, чрез представителите на дома Харгрейвс, които се бяха опитвали да уредят продажбата или откупа за товарния кораб от страна на похитителите. Майлс искрено се надяваше ИмпСи да съсредоточи интереса си върху полупрестъпния Велик дом на Джаксън Хол. Макар че агентите на дома Харгрейвс неволно бяха помогнали в организирането на операцията на „Дендарии“.

Докладът на счетоводителката щеше да се понрави на Илян. „Дендарии“ не само бяха успели да не надхвърлят бюджета си — за пръв път, — но и бяха получили удивителна печалба. ИмпСи безплатно получаваше обратно куриера си. „Страхотни сме, нали?“

И кога лейтенантът от ИмпСи лорд Майлс Воркосиган най-после щеше да получи дългоочакваното си повишение в капитан? Странно, бараярският му чин все още му се струваше по-действителен от този в „Дендарии“. Наистина, той първо се беше обявил за адмирал и после го бе заслужил, вместо обратното, както беше нормално, но вече никой не можеше да твърди, че не е такъв. От галактическа гледна точка, адмирал Нейсмит бе съвсем реален. Бараярската му самоличност просто представляваше още едно негово измерение. Или приложение?

„Нищо не може да се сравнява с дома. Не казвам, че няма нищо по-добро. Казвам само, че нищо не може да се сравнява с него.“

Това го върна към Приложение В, видеозаписите от бойните скафандри на „Дендарии“ при проникването във вражеския кораб и освобождаването на заложника, действията на зеления взвод на сержант Таура, която беше спасила екипажа на товарния кораб, собствения му син взвод и цялата… верига от събития. Майлс мъчително изгледа момента на пристъпа си. Камерата на скафандър №60 бе уловила в близък план лейтенант Ворберг, който изкрещя и изпадна в безсъзнание, докато отсечените му крака отхвърчаха в противоположната посока.

Моментът не беше подходящ да досажда на Илян с искане за повишение.

Предния ден бяха прехвърлили възстановяващия се Ворберг в сградата на Бараярския съвет на Здрача на Зоав, за да бъде откаран у дома по нормалните канали. Майлс тайно се радваше, че секретността не му бе позволила да отиде в лазарета, за да му се извини. Преди изстрела с плазмения пистолет лейтенантът не бе видял лицето му, скрито под шлема на скафандъра, а после, разбира се… Лекарката на „Дендарии“ беше казала, че Ворберг имал съвсем мъгляв и объркан спомен за спасяването си.

Искаше му се да може да изтрие от доклада си целия запис на синия взвод. Непрактично, уви. Отсъствието на най-интересната част щеше да привлече вниманието на Илян като сигнален огън на планински връх.

Разбира се, ако изтриеше цялото приложение, записите на всички взводове, липсата нямаше да направи впечатление…

Майлс се замисли с какво би могъл да замени Приложение В. В миналото беше писал предостатъчно кратки или мъгляви доклади — поради бързане или умора. „В резултат на повреда десният плазмен пистолет на скафандър №032 превключи на режим «Огън». Последваха няколко минути на смут и за съжаление, субектът беше улучен от плазмения лъч…“ Онзи, който четеше доклада, нямаше да хвърли вината върху него, ако приемеше, че повредата е била в скафандъра.

Не. Не можеше да излъже Илян. Дори в страдателен залог.

„Това няма да е лъжа. Просто съкращаване на доклада.“

Нямаше начин. Със сигурност щеше да пропусне някоя дребна подробност в другите файлове и аналитиците на Илян щяха да забележат.

Не че в другите части имаше много моменти, свързани с този кратък инцидент. Нямаше да е толкова трудно да прегледа целия доклад.

„Лоша идея.“

И все пак… щеше да е интересна проверка. Някой ден можеше да се озове на мястото на четящите, не дай си Боже. С образователна цел щеше да е полезно да види до каква степен може да ги манипулира. От любопитство, той записа целия доклад, копира го и започна да коригира копието. Какви незначителни промени бяха необходими за изтриването на такъв позор за един оперативен агент?

Отне му само двадесетина минути.

Майлс прегледа резултата. Майсторска работа. Чак му се пригади. „За това могат да ме уволнят.“