Императорската гвардия

— По-лек е, отколкото си мислех — отбеляза той.

— Да, но трябва да видиш Марк — отвърна Иван.

Двамата го свалиха по тясното стълбище на третия етаж. Може би щяха да го оставят на леглото в спалнята му. Това щеше да му спести малко неприятности. Може би там щеше да успее да заспи. Може би, ако имаше късмет, щеше да се събуди през следващия век, когато от името и света му нямаше да е останало нищо друго освен изопачени легенди.

Но те продължиха покрай вратата на стаята му и го внесоха в старата баня. Вътре имаше древна желязна вана, толкова голяма, че като малък бе плувал в нея.

„Искат да ме удавят. Още по-добре. Ще им позволя.“

— Едно, две, три, на три — каза Иван.

— Просто три — отвърна Галени.

— Добре.

Те го прехвърлиха през ръба и Майлс за пръв път зърна какво го очаква отдолу. Тялото му се опита да се сгърчи, но отдавна неизползваните му схванати мускули му изневериха и пресъхналото му гърло спря яростния му вик.

Стотина литра вода. В които плаваха петдесетина килограма ледени кубчета.

Той потъна в смразяващия студ. Дългите ръце на Иван го потопиха до дъното.

Майлс изплува на повърхността и извика:

— Студе… — но братовчед му пак го натисна надолу. При следващото поемане на дъх:

— Иване, проклет…

На третото изплуване успя да нададе нечленоразделен вой.

— Аха! — весело възкликна Иван. — Значи съм бил прав, че това ще те освести! — После се обърна към Галени, който се беше отдалечил от хвърчащите във всички посоки пръски. — Откакто служи като метеоофицер в лагер „Вечен лед“, повече от всичко мрази студа.

Майлс се изскубна от ръцете на Иван и като плюеше ледената вода, се покатери прел ръба и падна до ваната. Тук-там по подгизналата му куртка имаше ледени кубчета. Той сви юмрук и замахна към ухиленото лице на братовчед си.

Улучи го в брадичката. Болката му достави удоволствие. За пръв път в живота си успяваше да го удари.

— Хей! — извика Иван и отскочи назад. — Внимавай! Така можеш да си счупиш ръката.

— Вече не — задъхано отвърна Майлс, спря да се мята и се разтрепери.

Братовчед му разтърка брадичката си и повдигна вежди.

— По-добре ли си?

Майлс му отговори с порой от ругатни и го замери с няколко ледени кубчета.

— Радвам се да го чуя — добродушно каза Иван. — Сега ще ти кажа какво ще направиш и ти ще ме послушаш. Първо, ще отидеш в стаята си и ще съблечеш тая мокра униформа. После ще депилираш отвратителната си брада и ще вземеш горещ душ. След това ще се облечеш. И накрая ще те заведем на вечеря.

— Не искам да излизам — кисело измърмори Майлс.

— Да съм искал съгласието ти? Ти чу ли такова нещо, Лъв?

Галени, който наблюдаваше сцената като хипнотизиран, поклати глава.

— Така — продължи Иван. — Нямаш избор. Приготвил съм във фризера още петдесет кила лед и знаеш, че няма да се поколебая да го използвам.

Майлс виждаше искрения ентусиазъм, изписал се на лицето на братовчед му.

— Това ти доставя удоволствие — изсумтя той накрая.

— Адски си прав — отвърна Иван. — Хайде, върви да се облечеш.

Докато пътуваха към ресторанта, Иван не престана да го разпитва. После по негова заповед Майлс трябваше да се насили да сложи в уста, сдъвче и преглътне няколко хапки. Когато започна да яде, той откри, че е много гладен, и братовчед му остана доволен.

— А сега — когато довърши десерта си, каза Иван — какво става с теб, по дяволите?

Майлс погледна двамата капитани и по-специално сребърните очи на Галени.

— Първо вие. Илян ли ви прати?

— Той ме помоли да те наглеждам — отвърна Дъв, — тъй като бил останал с впечатлението, че сме приятели. След като пазачът ми каза, че изобщо не си излизал, и след като не отговори на съобщенията, които ти пратих по комуникационния пулт, реших, че е най-добре лично да проверя. Само че… не ми беше удобно да влизам сам, затова повиках Иван. Като член на семейството, той има право да е там. С пълномощията, които получих от Илян, пазачът отключи вратата и ни пусна вътре, така че не се наложи да разбием някой прозорец. — Галени се поколеба. — Освен това не ми се щеше съвсем сам да смъквам тялото ти от някоя греда.

— Нали ти казвах — обади се Иван. — Това не е в неговия стил. Ако някога реши да се самоубие, басирам се, че ще го направи със страхотни експлозии. И ще вземе със себе си много невинни, навярно.

Майлс го изгледа гневно.

— Не… не бях толкова сигурен — рече Галени. — Да го беше видял на излизане от кабинета на Илян. Изглеждаше точно като един мой войник, когото извадих от катастрофирал гравитоскутер.

— Ще ви обясня — въздъхна Майлс, — но не тук. На някое по-тихо място. Прекалено е свързано с работа. — Той извърна очи от петлиците на Дъв. — С предишната ми работа.

— Добре — съгласи се Галени.

Върнаха се в замъка и отидоха в кухнята. Майлс смътно се надяваше, че Иван ще му помогне да се напие, ала братовчед му запари чай и го накара да изпие две чаши преди да яхне един стол и да каже:

— Добре. Започвай. Знаеш, че трябва.

— Да. Знам. — Той затвори очи за миг и се зачуди откъде да подхване. От самото начало, навярно. В главата му се въртяха толкова добре репетираните оправдания и опровержения. Най-късото разстояние между две точки беше правата линия. — След миналогодишното ми криосъживяване… се появи проблем. Започнах да получавам припадъци. Конвулсии, продължаващи между две и пет минути. Изглежда, се предизвикват от силен стрес. Криоложката ми каза, че подобно на амнезията, можели да минат от само себе си. Случваха се рядко и като че ли започвах да се оправям. Затова… не споменах нищо на лекарите в ИмпСи.

— Мамка му! — промърмори Иван. — Виждам накъде води това. Каза ли изобщо на някого?

— Марк знаеше.

— Казал си на Марк, а на мен — не?

— Можех да се доверя на Марк… той щеше да направи каквото го помоля. Ти щеше да постъпиш така, както смяташ за редно. — Почти същото бе казал на Куин, нали? Господи!

Устните на Иван потръпнаха, но той не отрече.

— Ясно ви е защо се страхувах, че това може да е еднопосочен билет за пенсионирането ми по болест. В най-лошия случай. И канцеларска работа — в най-добрия. Край на наемниците от Дендарии, край на оперативната работа. Но си помислих, че ако аз или по-скоро корабната ми лекарка тихо реши проблема, Илян няма защо да знае. Тя ми даде някакво лекарство. Струваше ми се, че има ефект. — „Не. Никакви оправдания, по дяволите!“

— И Илян е научил и те е уволнил, нали? Не е ли малко крайно след всичко, което си направил за него?

— Има още нещо.

— О, така ли?

— Последната ми операция… трябваше да освободим един отвлечен куриер на ИмпСи от ръцете на някакви пирати близо до Здрача на Зоав. Носех боен скафандър. И… получих пристъп точно по средата на операцията. Включиха се плазмените ми пистолети. Едва не съсякох нещастния куриер през кръста, но той извади късмет. Откъснах му само краката.

Иван зяпна, после затвори уста.

— Хм… разбирам.

— Не, има още. Това беше престъпна глупост от моя страна. Но онова, което направих после, бешо фатално. Фалшифицирах доклада си. Написах, че нещастният случай с Ворберг се е дължал на повреда в скафандъра.

Галени ахна.

— Илян каза… че си подал оставка. Но не спомена по чие искане и защо, а аз не посмях да го попитам. Не можех да повярвам. Реших, че може би започвате някакъв нов номер, някакво вътрешно следствие или нещо подобно. Обаче дори ти не би могъл да подправиш изражението си.

Иван все още се съмняваше.

— Излъгал си Илян?

— Да. И после документирах лъжата си. Каквото и да правиш, трябва да го правиш добре, нали? Не съм подал оставка, Иване. Уволниха ме. Чисто и просто.

— Той наистина ли ти откъсна сребърните очи? — Очите на Иван се разшириха.

— Кой ти го каза?

— Поне така изглеждаше — изсумтя Галени. — И Хароче си помисли същото.

„Още по-лошо. Той се разплака, Иване.“ Майлс никога през живота си не бе виждал Илян да плаче.