Рицарят на Шалион

Той примигна сякаш в знак на извинение и каза:

— Всъщност пътувам по работа. Един посветен, за когото отговарям, случайно открил малък отклонил се демон, вселил се в полуопитомен пор. Нося го в Тарион архисвещеният да го върне на бога с подходящата церемония.

Завъртя се настрани към големите си дисаги, отвори едната, прибра книгата и извади малка плетена клетка. Пъргаво сиво телце се въртеше в кръг вътре.

— Аха! Ето значи какво криеш там! — Кариа приближи коня си, сбърчила нос. — На мен ми прилича на обикновен пор. — Животинката се изправи на задните си крака до предната страна на клетката и размърда мустачки към вдовицата.

Дебелият свещен се завъртя и вдигна клетката, така че Иста да я огледа. Както се въртеше, животинчето изведнъж замръзна под смръщения й поглед. За миг в лъскавите му като мъниста очи просветна и нещо друго освен обикновена животинска интелигентност. Иста го изгледа спокойно. Порът сниши глава и заотстъпва, докато задничето му не опря в задната стена на клетката. Свещеният хвърли кос любопитен поглед към Иста.

— Сигурен ли си, че бедната животинка не е просто болна нещо? — със съмнение попита Кариа.

— Вие какво ще кажете, госпожо? — обърна се свещеният към Иста.

„Много добре знаеш, че в него има истински демон. Защо питаш мен?“

— Е… ще кажа, че архисвещеният със сигурност ще знае какво му е и какво трябва да се направи по въпроса.

Свещеният се усмихна леко при този предпазлив отговор.

— Разбира се, не е кой знае какъв демон. — После прибра клетката в дисагите. — Бих казал малък, неоформен и стихиен. Отскоро е на света, ако трябва да гадая, така че едва ли би изкушил някой човек към магьосничество.

И определено не изкушаваше нея, но тя разбираше необходимостта на свещения да запази някаква дискретност. Сдобиването с демон правеше един човек магьосник толкова, колкото сдобиването с кон го правеше ездач, но дали умел, или некадърен беше въпрос с далеч не толкова категоричен отговор. Също като коня, демонът можеше да избяга заедно с господаря си. За разлика от коня, демонът не ти позволяваше да скочиш в движение. Беше заплаха за душата — оттам и загрижеността на Храма.

Кариа отвори уста да каже нещо, но тук пътеката към замъка се отделяше от пътя и ди Ферей дръпна коня си встрани. Вдовицата от Палма преглътна думите си и вместо това махна бодро за довиждане, а ди Ферей решително поведе Иста по пътеката.

Хвърли поглед през рамо, докато се спускаха по брега към дърветата.

— Проста жена. Бас ловя, че няма и една благочестива мисъл в главата! Използва поклонението само да маскира изплъзването си от неодобрението на роднините и да си осигури евтин въоръжен ескорт по пътищата.

— Мисля, че сте напълно прав, ди Ферей. — Иста погледна през рамо към групата поклонници, които продължаваха да се точат бавно по пътя. Вдовицата Кариа се беше заела да убеждава свещения на Копелето да пее химни заедно с нея, макар че химнът, който предлагаше да изпеят, повече приличаше на кръчмарска песен.

— И тръгнала сама, моля ви се, без ни един мъж от семейството за подкрепа — продължаваше да се възмущава ди Ферей. — Вярно, няма съпруг, но поне някой брат или син, или племенник поне можеше да намери. Съжалявам, че трябваше да изтърпите това, царина.

Не съвсем хармоничен, но изключително сърцат дует долетя иззад тях, приглушен от разстоянието.

— Аз пък не съжалявам — каза Иста. Бавна усмивка се изписа по устните й. „Аз не съжалявам“.

2.

Иста седеше в розовата беседка на майка си и сучеше тънка кърпичка в ръце. Придворната й седеше до нея и боцкаше някаква бродерия с игла, която беше също толкова дребна, но далеч по-остра от ума й. Иста бе крачила из градината, напред-назад, през цялата хладна утрин, докато придружителката й не й се примоли с изтънял глас да престане. Сега жената вдигна поглед от бродерията си и се втренчи в ръцете на Иста, която с раздразнение остави настрани изтерзаното парче лен. Под полата й, на скришно, единият й обут с копринена пантофка крак затактува в нервен… не, в гневен ритъм.

Един градинар се защура из градината — поливаше цветята в големите саксии, наредени при всички врати в чест на Щеркиния сезон, точно както го беше правил години наред под строгия поглед на старата провинкара. Иста се зачуди колко ли време трябва да мине преди тези заучени навици да отмрат — или щяха да останат за вечни времена, сякаш придирчивият дух на старата дама все така наглежда изпълнението на всяка задача? Не, не, душата й наистина е била приета и изведена от света на хората — в замъка нямаше нови призраци, иначе Иста щеше да ги усети. Изгубените призраци, които се навъртаха тук, бяха много стари, уморени и избледняващи, просто студ в стените нощем.

Тя издиша през стиснати устни и раздвижи скритите си под полата нозе. Беше изчакала няколко дни, преди да сюрпризира кастелана с идеята да замине на поклонение този сезон, с надеждата, че дотогава ще е забравил за вдовицата Кариа. Скромно поклонение с малка свита — няколко придружители, малко багаж, без километрична царска кавалкада, каквато той явно смяташе за задължителен минимум, както стана ясно още с първото му изречение. Ди Ферей я беше засипал с десетки възражения от досадно практическо естество и се беше учудил на внезапната й набожност. Беше отхвърлил намека й, че иска да се покае за греховете си, защото според него тя не била извършила такива под любезните му грижи. Което си беше вярно, трябваше да признае Иста, поне по отношение на тежките грехове на плътта, за които си мислеше той — ди Ферей не се оправяше добре с по-засуканите теоретични постановки на теологията. Колкото по-екзалтирани ставаха аргументите на Иста, толкова по-предпазлив и неотстъпчив ставаше ди Ферей, докато накрая тя едва сдържаше желанието си да му се разкрещи в лицето. Колкото по-горещо го умоляваше, толкова по-неубедително му звучаха молбите й. Парадоксално, но факт.

Един паж изтича през градината, като удостои Иста със смешен поклон, нещо като чупка в кръста, без да забавя ход. Скри се в кулата. След няколко минути се появи ди Ферей, следван от същия паж, и прекоси бавно градината. Ключовете на замъка, символ на службата му, подрънкваха на колана му.

— Накъде, ди Ферей? — лениво подвикна Иста. Принуди краката си да не мърдат.

Той спря, поклони й се подобаващо на нейния ранг и на собственото си достойнство и коремна обиколка, после накара и пажа да направи същото.

— Съобщиха ми, че се пристигнали конници от Кардегос, царина. — Поколеба се за миг. — Думите ви, че по силата на клетвата си към вас ви дължа не само закрила, а и подчинение, не ми излизат от ума.

„Аха, значи поне това си е паднало на мястото. Добре“. Иста се усмихна лекичко.

Той също се усмихна леко. Неприкритото облекчение, изписано на лицето му, граничеше с триумф.

— Тъй като моите молби, изглежда, не ви трогнаха, писах в престолнината на онези, които бихте послушали, да добавят и своя глас, както и царственото си мнение, към моето. Старият ди Ферей наистина няма право да осуетява плановете ви, освен когато се вслушват в думите му от дължимото му снизхождение — не, от подхвърленото му като милостиня снизхождение — заради годините вярна служба…

Устните на Иста се свиха. „И това ако не е удар под кръста“.

— Но царина Изел и царевич Бергон сега са ваши сеньори, освен че са загрижени за добруването ви като тяхна майка, а вярвам и че канцлер ди Казарил е човек, чието мнение в някаква степен уважавате. Освен ако не греша, пратениците носят съответния съвет от изброените хора. — Той кимна доволно и продължи по пътя си.

Иста стисна зъби. Не й се искаше да ругае Изел, Бергон или Казарил. Нито пък, честно казано, и „стария ди Ферей“, както сам доволно се назоваваше — подла тактика от негова страна в спора им, защото едва ли беше и с десетина години по-възрастен от нея. Но напрежението в тялото й беше толкова голямо, че дробовете й с мъка се издуваха да поемат въздух. Започваше да вярва, че в стремежа си да я предпазят от предишната й лудост, искрено загрижените за добруването й нейни защитници ще я подлудят на нова сметка.