Рицарят на Шалион

— Това не става за езда.

— Разбира се, че не става, скъпа Иста — каза лейди ди Хюелтар. — Ще я облечеш за закуската.

— Ще изпия чаша чай и ще хапна нещо на крак и тръгвам веднага.

— О, не — с поучителен тон възрази лейди ди Хюелтар. — В момента приготвят храната. Всички с нетърпение очакваме да отпразнуваме завръщането ви сред нас и всичко трябва да бъде както си му е редът.

Пищната закуска щеше да отнеме два часа, прецени Иста, може би три.

— Една уста по-малко няма да ви липсва. Всички вие и без това трябва да хапнете, преди да вдигнат лагера, така че храната няма да се похаби.

— Хайде, лейди Иста, проявете малко разум.

Иста сниши глас:

— Тръгвам. Ако не ми донесеш дрехите, които поисках, ще пратя Лис да обиколи лагера и да ми измоли нещо подходящо. А ако не се намери нищо, ще яздя по нощница. Или гола, ако трябва.

— Ще си поделим моите дрехи, царина — веднага предложи услугите си Лис, явно смутена от последните й думи.

— Знам, че би го направила, Лис. — Иста я потупа по рамото.

Лейди ди Хюелтар се стегна за нападение, а може би за отбрана.

— Лейди Иста, не се дръжте като някоя дивачка! — Гласът й се сниши до шепот: — Не бихте искали хората да си помислят, че са се върнали старите ви проблеми, нали?

Иста се изкуши, само за миг, да изпробва с каква точно магьосническа сила я е надарило Копелето. Само че мишената беше твърде дребна и нищожна, по свой си начин достойна за съжаление. Раболепна по природа, през последните две десетилетия лейди ди Хюелтар се бе подвизавала в обществото по най-удобен за нея начин като компаньонка на старата провинкара, въобразявайки си, че е незаменима, и възползвайки се максимално от положението, дадено й от височайшата й покровителка. Ясно беше, че й се иска това приятно съществуване да продължи — и би продължило, стига Иста да заемеше мястото на майка си и стила й на живот. Точно като преди, наистина.

Иста се обърна към слугинята:

— Ти, момиче — донеси ми нещо подходящо за езда. Бяло по възможност или някакъв друг цвят, само да не е зелено.

Момичето зяпна паникьосано. Гледаше ту Иста, ту лейди ди Хюелтар и не можеше да реши чии заповеди да изпълни. Иста присви очи.

— Защо въобще трябва да ходите в Порифорс? — попита лейди ди Хюелтар. Набръчканото й лице се бе изопнало от объркване, тя бе на крачка от сълзите. — Войската на брат ви ще ни ескортира, можем да тръгнем за Валенда още сега!

Трябваше да е по-внимателна към лейди ди Хюелтар, реши Иста, защото в интерес на истината годините й на служба й бяха заслужили известно снизхождение. Но точно сега искаше да яхне коня и да препусне към Порифорс. Отпусна стегнатите си челюсти и каза спокойно:

— Погребения, скъпа ми лейди ди Хюелтар. Днес ще погребват мъртвите в Порифорс. Мой дълг е да присъствам. Ще ви помоля да ми вземете подходящо за такъв повод облекло, когато ни последвате.

— О, погребения — повтори лейди ди Хюелтар с тон на дълбоко облекчение при мисълта за нещо, което най-после можеше да проумее. — Погребенията, о, разбира се. — Беше придружавала старата провинкара на множество подобни церемонии. Само бе изглеждало, че това е основното им забавление през последните години, сухо си помисли Иста, макар че би й било трудно да назове нещо друго в този смисъл. Все пак лейди ди Хюелтар разбираше от погребения.

„Тези ще са различни“. Нямаше значение. За момента старата дама поне явно се чувстваше добре в познатата си роля. Лицето й грейна моментално.

Дори отстъпи дотам, че отиде лично да намери подходяща за езда рокля, Лис пък излезе да оседлае Демон, а Иста се зае да изпие чая си и да излапа порязаницата хляб. Бледокафеникавият цвят на костюма й дори си отиваше с кестенявия гръб на жребеца, помисли си Иста, докато се наместваше на седлото. Ездата поне щеше да раздвижи схванатото й тяло. Мъчеше я слабо главоболие, но тя знаеше причината му, знаеше и лека за него, който я чакаше в Порифорс. Ферда даде знак на хората си и Лис подкара коня си до неговия. Пришпориха животните напред в свежия утринен въздух.

Щафета от войниците на ди Оби изнасяше отломки през портите на Порифорс. Иста ги погледна одобрително. Строителните работи щяха да отнемат повече време, но с толкова много помощници разчистването поне щеше да приключи бързо.

Дворът при портата вече беше пометен. Повехналите цветя в няколкото оцелели саксии на стената даже повдигаха отново главици и на Иста й стана приятно, че сред цялата бъркотия някой се бе сетил да ги полее. Двете дръвчета, кайсиевото и бадемовото, макар и почти оголени, вече не ронеха листа. Надяваше се да се съвземат.

„Можем да направим и нещо друго освен да се надяваме“, осъзна тя и насочи мислите си към тях: „Живейте. С благословията на Копелето, заповядвам ви“. Дори това да вля някакви специални сили на дръвчетата, не си пролича веднага. Надяваше се, че крайният резултат няма да излиза от рамките на нормалното.

Сърцето й се разтупка, като видя лорд Илвин да идва през арката. Беше изкъпан, косата му бе сплетена, бе облечен в чиста и изгладена униформа на порифорски офицер. Дори изглеждаше възможно да си е откраднал някой и друг час сън. По-ниският и по-набит лорд ди Баошия ситнеше до него, задъхан от усилието да не изостава. От другата страна на брат й крачеше просветен ди Кабон и й махаше настойчиво. За нейно облекчение, току зад тях се влачеше уморено и Горам.

Той хвана предпазливо главата на коня й и го изгледа, учуден от нетипичното за животното покорство. Иста се плъзна от седлото право във вдигнатите ръце на Илвин, като тайничко му върна прегръдката, преди да стъпи на земята.

— Моите поздравления, Иста — каза лорд ди Баошия. — Ти, хм, добре ли си вече? — Изражението му беше леко замаяно, като на всеки командир, обиколил вътрешността на Порифорс тази сутрин. Този път усмивката му не беше разсеяна като обикновено, Иста дори си помисли, че е привлякла цялото му внимание. Странно чувство.

— Благодаря, братко, добре съм. Малко съм уморена, но не колкото повечето тук. — Погледна към ди Кабон. — Как са болните?

— От вчера по обяд никой не е умрял, слава на боговете. — Той направи свещения знак с искрена благодарност. — Неколцина дори са вече на крак, макар че останалите ще се възстановяват още известно време, като след други, по-естествени болести. Повечето преместихме в града, на грижите на храма и на роднините им.

— Добри новини.

— Фойкс и лорд Илвин ни разказаха за великите дела и чудеса, които сте извършили вчера в джоконския лагер с помощта на Копелето. Вярно ли е, че сте била умряла?

— Ами… не съм съвсем сигурна.

— Аз съм — измърмори Илвин. Ръката му незнайно как бе пропуснала да пусне нейната. Сега и двете ръце се стегнаха.

— Истина е, че имах изключително странно видение, за което обещавам да ти разкаже в някой по-спокоен момент, просветени. — Е, поне части от него.

— Колкото и да бях уплашен, иска ми се и аз да бях там, за да видя с очите си, царина! Бих го считал за благословия, невидяна от никой друг в нашия орден.

— Така ли? Ами почакай малко тогава. Имам още една задача, която не търпи отлагане. Лис, отведи коня ми, моля те. Горам, ела тук.

Озадачен и притеснен, Горам се подчини, приближи се с тежка стъпка и й кимна уплашено.

— Царина. — Закърши нервно ръце и погледна умолително господаря си. Илвин примижа загрижено и изгледа настойчиво Иста.

Иста огледа за последно празнините в душата на Горам, после положи длани на челото му и изля внезапен поток бял огън от духовните си ръце в тъмните празни резервоари. Огънят се завихри бясно в новото си хранилище, после лека-полека утихна, сякаш се стремеше към естественото си ниво. Иста си отдъхна облекчено, когато неприятната тежест в главата й изчезна.

Горам тупна с кръстосани крака на калдъръма и зяпна. Скри лице в ръцете си. След миг раменете му се разтресоха.

— О — промълви той и захлипа — от шока, предположи Иста, и под натиска на други, по-сложни емоции. Сънищата й от последната нощ й бяха дали някаква представа за това.