Рицарят на Шалион

„Този свят е по-голям и по-странен от света на материята, родил душата ми, а аз не проумявах дори него. Откъде да започна сега?“

„Е, Иста — каза Гласът. — Оставаш или тръгваш? Не можеш да висиш вечно на прага ми като някоя котка, нали разбираш“.

„Не разполагам с думи за това. Би трябвало първо да видя лицето Ти“.

Внезапно се озова в просторна стая, която много приличаше на стаите в Порифорс. Бързо погледна надолу и с облекчение установи, че й е дадено не само тяло, изцелено, леко и без сянка на болка, а и дрехи — почти като онези, които носеше, но чисти. Вдигна поглед и залитна назад.

Този път Той носеше тялото и лицето на Илвин. В една здрава версия, с повече плът по костите, макар и все така висок и строен. Дворцовото му облекло беше в сребърно, бродирано върху бяло, презраменният колан бе от коприна, дръжката на меча и пръстенът му с печат грееха. Косата, опъната назад в рокнарийски плитки и дълга гъста опашка, беше снежнобяла. Ала безкрайните дълбини на очите разваляха илюзията за човешко същество, макар тъмният им цвят да напомняше за очите на Илвин.

— Искаше ми се — със слаб глас призна Иста — да видя как ще изглежда Илвин с бяла коса.

— Тогава ще трябва да се върнеш и да почакаш малко — отвърна Копелето. Гласът му бе съвсем малко по-дълбок и по-богат от този на оригинала — беше възприел дори северняшката му мелодика. — Ще трябва да си поемеш риска, разбира се — докато дойде време да побелее напълно, дали ще му е останала коса?

Тялото и лицето му започнаха да се променят в стотици версии на Илвин, на различна възраст, изправен и приведен, слаб и дебел, плешив и не. Смехът на устните му обаче не се промени.

— Искам… това. — И на самата Иста не й беше ясно дали ръката й посочи бога или човека. — Може ли да вляза?

Усмивката му се смекчи.

— Изборът е твой, моя Иста. Така както ти не ми отказваш, така и Аз не ще ти откажа. Но ще те чакам, ако избереш дългия път до дома.

— Може да се изгубя по пътя. — Тя отклони поглед. Дълбок покой я изпълни. Без болка, без страх, без съжаление за пропуснатото. Мащабното им отсъствие, изглежда, оставяше място за… нещо. Нещо ново, нещо, за което не си беше мечтала преди. Ако това бе изпитал Арис, нищо чудно, че не погледна назад. — Значи това е смъртта ми. Защо ли ме е било страх от нея?

— Ако трябва да ти отговоря като специалист по въпроса, според мен ти никога не си се страхувала особено от смъртта — сухо рече Той.

Тя върна погледа си върху него.

— Раят може би предлага и друго освен край на болката, но на мен и това ми изглежда като истински рай. Възможно ли е следващия път… да боли?

Той сви рамене.

— Върнеш ли се веднъж в света на материята, защитата, която мога да ти предложа, ще е ограничена и границите й, уви, не изключват болката. Тази смърт можеш да избираш. Следващата — може би не.

Устните й се извиха нагоре сякаш по своя воля.

— Казваш, че може да се озова на същия този праг само след четвърт час, така ли?

Той въздъхна.

— Определено се надявам да не е толкова скоро. Ще ми се наложи да обучавам друг вратар. Паднах си по една царина, от известно време насам, която да варди портите ми. — Очите му просветнаха. — За същото си мечтае и моят Илвин, с голямата си душа. Моли ми се за теб човекът. Нали не искаш да ми съсипеш репутацията.

Иста се замисли за репутацията му.

— Ужасна е — отбеляза тя.

Той само се ухили, с онази позната, открадната, широка усмивка, от която й спираше сърцето.

— А и за какво обучение говориш? — добави тя, внезапно обзета от раздразнение. — Така и нищо не ми обясни.

— Да обучавам теб, сладка Иста, би било като да уча сокола да стигне пеша до плячката си. Би могло да се направи, с цената на големи усилия, но резултатът би бил капризна птица с разранени крачка и досадно закъсняла вечеря. С размах на крилата като твоя значително по-лесно е просто да те оттласна от китката си, за да полетиш.

— Да падна право надолу — изръмжа Иста.

— Не, не. Ти не падаш. Вярно, политаш надолу и се оплакваш през половината пад в пропастта, но в края на краищата все пак разперваш криле и се извисяваш.

— Не винаги. — Гласът й се сниши. — Първия път не успях.

Той килна глава в нещо като съгласие.

— Тогава не аз ти бях соколарят. С теб си пасваме, нали разбираш.

Тя отклони поглед и го плъзна по странната, съвършена, нереална стая. Преддверие, помисли си тя, граница между вътрешността и външността. Но коя врата накъде водеше?

— Задачата ми. Изпълнена ли е?

— Изпълнена, и то как, мое вярно, осиновено, закъсняло дете.

— Аз закъснях във всичко. В опрощението. В любовта. За моя бог. Дори за собствения си живот. — Но все пак сведе облекчено глава. Хубаво беше, че се е свършило. Това означаваше, че човек може да спре. — Джоконците убиха ли ме, както им заповяда Джоен?

— Не. Още не.

С широка усмивка Той пристъпи към нея и повдигна брадичката й. Приближи устни към нейните, също толкова смело като Илвин онзи следобед… вчера?… на върха на кулата. Само дето Неговата уста ухаеше на парфюм, а не на конско месо, и в очите му нямаше колебание.

Очите му, светът, възприятията й започнаха да примигват.

Безкрайните дълбини се превърнаха в тъмни очи, зачервени от трескаво хлипане. Парфюмът се превърна в изпръхнала от жажда солена целувка, после в ухание, после в плът. Сладката тишина избяга пред викове и шум, после тишина и пак врява. Лишеното от болка витаене се превърна в смазваща тежест, главоболие, жажда, които на свой ред се претопиха в блаженство.

„Той май побутва с крак своята котка и я притиска да вземе решение“. Не се съмняваше, че все още може да се шмугне покрай този ботуш във всяка от двете посоки. Но коя посока желаеше Той беше повече от ясно. Тревожното „не още“ поне означаваше, че не я води назад към тяло, набучено с мечове. „Копелето ме тласка натам, проклет да е!“ Много й беше приятно да кълне своя бог. Той беше бог, когото можеше да кълне, колкото си иска, и колкото по-изобретателна беше клетвата, толкова по-широка щеше да е усмивката му. Добре си пасваше, наистина, с истинската Иста.

Примигването забави темпото си и се спря на жадната уста, тежестта и натиска, врявата и болката. На скъпи, отчаяни, примигващи, обикновени човешки очи. „Да“.

„И нещо повече, моят бог мами. Поставил е тази купичка със сметана преди да отвори вратата и много добре го е знаел“. Тя се усмихна и се опита да си поеме въздух.

Илвин извади своя трескаво търсещ език от устата й и ахна.

— Жива е, о, богове пет! Диша!

Смазващата тежест, установи Иста, бяха ръцете на Илвин, стегнати около тялото й. Самата тя гледаше към някакви клони, синьо небе и неговото лице, сведено над нея. Лицето му гореше червено и бе набраздено от ужас, тънка резка от кървави капчици го пресичаше под ъгъл. Тя вдигна слаба ръка и плъзна пръсти по червените мъниста, после си отдъхна облекчено, открила, че най-вероятно кръвта не е от него.

Прошепна през сухи, подпухнали устни:

— Какво стана?

— Горещо се надявах вие да ми кажете — чу се дрезгавият глас на Фойкс. Иста погледна нагоре и го видя надвиснал над тях. Още беше с джоконската си ризница и табарда и стоеше с убедително заплашителен вид над двамата си пленници, както явно стояха нещата. Двамата с Илвин се намираха недалеч от зелените командни шатри. Очите на Фойкс бяха обточени с бяло от напрежение, но изглежда, не джоконците наоколо го безпокояха.

— Въведоха ви в шатрата — продължи по-тихо Фойкс. — Изглеждахте… обикновена. Безпомощна. После внезапно божествената светлина лумна във вас, толкова ярко, че за няколко секунди ме ослепи. Чух Джоен да заповядва смъртта ви.

Ръката, с която Илвин я стискаше над лакътя, се впи още по-силно в плътта й.

— Когато си върнах зрението — продължи Фойкс и плъзна бдително поглед встрани като добросъвестен страж, — всички демони в шатрата летяха стремително към вас, като горещ метал, вливан в устието на калъп. Видях ви да ги поглъщате всичките, и душата на Джоен също. Всичко свърши само за миг.