Игрите на Вор

Той следваше познатите завои из лабиринта и многобройните асансьори. Капитанът в преддверието на кабинета на Илиян едва вдигна погледа си от компютъра и просто му махна с ръка към вратата. Кабинетът на Илиян си беше същият. Компютърната конзола все така си беше нестандартно голяма. Самият Илиян беше… доста уморен на вид, по-бледен. Трябваше да излезе навън, да го близне пролетното слънце. Поне косата му не беше побеляла съвсем; все още представляваше същата сиво-кафява палитра. Вкусът му по отношение на облеклото беше все така строг и официален, до степен на маскировка.

Илиян посочи стола. Още един добър знак. Довърши това, с което се занимаваше, и най-накрая вдигна очи от бюрото си. Той се приведе напред, опря лактите си на бюрото и сплете пръстите си, след което заразглежда Майлс с някакво едва ли не клинично неодобрение.

— Младши лейтенант Воркосиган — въздъхна той, — струва ми се, че имате малък проблем с подчинението.

— Знам, сър. Съжалявам.

— Някога смятали ли сте да направите по този въпрос нещо повече, освен да съжалявате?

— Нищо не мога да направя, сър, при условие, че получавам неправилни заповеди.

— Не ви искам в отдела си, ако не можете да се подчинявате на моите заповеди.

— Ами… мислех, че съм се подчинил. Искахте да бъде направена военна оценка на Центъра Хийгън. Аз направих такава. Искахте да знаете каква е причината за дестабилизацията. Аз я открих. Искахте наемниците Дендарии да напуснат Центъра. Разбрах, че потеглят след три седмици. Искахте резултати. И ги получихте.

— Направо съм затрупан от тях — измърмори Илиян.

— Признавам, че не ми беше наредено непосредствено да спасявам Грегор, просто допуснах, че и вие бихте искали това, сър.

Илиян се втренчи в него, търсейки следи от ирония и присви устни, когато ги откри. Майлс се опита да запази учтивото изражение на лицето си, въпреки че с Илиян насреща му, за това беше необходимо огромно усилие.

— Доколкото си спомням — започна Илиян (а неговата памет беше феноменална, благодарение на един илирикански биочип), — дадох тези заповеди на капитан Унгари. На теб ти наредих едно-единствено нещо. Можеш ли да си спомниш какво беше то? — Въпросът беше зададен със същия насърчителен тон, с който обикновено се говори на шестгодишно дете, което се учи да си връзва обувките.

— Да се подчинявам на заповедите на капитан Унгари — неохотно отвърна Майлс.

— Точно така — Илиян се облегна назад. — Унгари беше добър оперативен работник. На него можеше да се разчита. Ако се беше провалил, щеше да го повлечеш със себе си. Сега човекът е почти изцяло съсипан.

Майлс не успя да удържи ръцете си, които изразиха несъгласие.

— Решенията му бяха верни, за неговото ниво. Не можете да го обвинявате. Просто… в един момент нещата станаха прекалено важни, за да се правя на младши лейтенант, когато човекът, от когато имаше нужда, беше лорд Воркосиган. — „Или адмирал Нейсмит“.

— Хм. И все пак… към кого да те назнача сега? Кой ще е следващият верен офицер, чиято кариера ще рухне?

Майлс се замисли над това.

— Защо не ме назначите директно към себе си, сър?

— Благодаря — отвърна Илиян сухо.

— Не исках да кажа… — запелтечи Майлс, но млъкна при вида на веселите пламъчета в кафявите очи на Илиян. „Печеш ме на бавен огън просто за собствено удоволствие, нали?“

— Всъщност това предложение вече беше направено. Не от мен, излишно е да уточнявам. Но един галактически оперативен работник трябва да действа при висока степен на независимост. Смятаме да превърнем в изгода чистата необходимост… — една светлинка на бюрото му го накара да се отклони. Той провери нещо и натисна един контролен бутон. Вратата на стената вдясно от бюрото му се плъзна встрани и в стаята влезе Грегор. Императорът направи знак на единия телохранител, който остана в коридора, а другият мина през кабинета и зае позиция в преддверието. Всички врати се затвориха. Илиян се изправи, за да предложи на императора стол и сведе глава във васален поклон, макар че повече приличаше на кимване, преди отново да седне. Майлс също се беше изправил, за да маркира поздрав с отдаване на чест и отново беше заел мястото си.

— Казахте ли му вече за Дендарии? — обърна се Грегор към Илиян.

— Подготвях го за новината — отговори Илиян. — Постепенно.

— Какво за Дендарии? — не успя да скрие нетърпението си Майлс.

— Решихме да им предложим постоянен договор — отговори Илиян. — Ти под прикритието на адмирал Нейсмит ще бъдеш офицерът ни за свръзка с тях.

— Ще се ползваме от услугите на наемници? — премигна Майлс. „Нейсмит е жив!“

— Собственост на императора — хихикна Грегор. — Мисля, че им дължим нещо повече от заплащането на заслугите им към нас. А освен това те безспорно демонстрираха своята, ъ-ъ… полезност, със способността си да действат на места, които са затворени за редовните ни войски с политически бариери.

Майлс изтълкува изражението на лицето на Илиян по-скоро като траур за бюджета на отдела му, отколкото като пряко неодобрение.

— Саймън ще следи за възможности да ги използваме активно — продължи Грегор. — В края на краищата ще трябва да оправдаем разходите си.

— По мое мнение ползата от тях ще бъде по-голяма в шпионажа, отколкото в тайните операции — побърза да вмъкне Илиян. — Това не е разрешително да се впускаш в авантюри, опазил ни Господ, лиценз за каперство и репресии. Всъщност първото, което искам от теб, е да усилиш разузнавателния си отдел. Знам, че разполагаш с необходимите средства. Ще ти отпусна двама от моите експерти.

— Пак ли телохранители-кукловоди, сър? — нервно запита Майлс.

— Да попитам ли капитан Унгари дали проявява интерес? — поинтересува се Илиян, като се насилваше да не се разсмее. — Не. Ще действаш самостоятелно и независимо. Господ да ни е на помощ! В края на краищата, ако не те изпратя някъде, ще останеш тук. Така че планът ни има поне това достойнство дори Дендарии никога повече да не си помръднат и пръста.

— Боя се, че преди всичко твоята младост е причина за липсата на доверие от страна на Илиян — прошепна двайсет и пет годишният Грегор. — Ние смятаме, че вече е време той да се откаже от това свое предубеждение.

Да, това беше императорско Ние. Фината бариарска настройка на слуха на Майлс не го беше подвела. Илиян също го беше чул съвсем ясно. Илиян сведе глава, този път в иронията му се долавяше нюанс на прикрито… одобрение?

— Арал и аз работихме двайсет години, за да можем да се самоотстраним. В края на краищата може да доживем деня, в който ще се оттеглим — той замълча за момент. — В нашата работа това се нарича „успех“, момчета. Няма да имам нищо против — и добави като на себе си — най-после да извадят този пъклен чип от главата ми…

— Хм, засега забрави крайбрежните вили и спокойствието — каза Грегор. В гласа му нямаше и следа от мекушавия тон на съжалението, нито покорство или отстъпчивост. Думите му бяха просто израз на доверие в Илиян. Нито повече, нито по-малко. Грегор погледна към Майлс. Какво гледаше? Синините от хватката на Метцов сигурно вече почти бяха изчезнали. — И за другото ли все още го подготвяше? — попита той Илиян.

— Както кажете — разпери ръце Илиян и затършува в чекмеджето под бюрото си.

— Ние сметнахме, че и на теб дължим още нещо, Майлс — каза Грегор.

Майлс се поколеба между „глупости, нищо работа“ и „какво ли си ми донесъл?!“ и се спря на изражение „буден интерес“.

Илиян отново се появи над бюрото си и подхвърли на Майлс нещо мъничко, което проблесна с червения си цвят във въздуха.

— Ето. Сега си лейтенант. Каквото и да значи това за теб.

Майлс ги улови между ръцете си — пластмасовите правоъгълни петлици за новия му чин. Беше толкова изненадан, че каза първото, което му мина през главата:

— Е, това е някакво начало в решаването на въпроса с подчинението.

Илиян го изгледа сърдито.

— Не се увличай. Около десет процента от младши лейтенантите получават повишение след първата си година на служба. Във всеки случай социалното ти обкръжение от класата Вор ще сметне, че това си е чиста проба фаворизация.