Игрите на Вор

— Сега би ли променил нещо?

— Всичко и нищо. Бих сипал лъжи и с двойно по-голяма бързина, ако се наложи.

— Ти наистина говориш два пъти по-бързо с бетианския си акцент.

— Ти разбираш. Правилно ли постъпвам? Провалът автоматически означава грешка. — „Не само една пътека към бедствието, а всички пътища…“

— Естествено — тя вдигна вежди.

Майлс сви устните си.

— Значи ти, моята бариарска дама, която мрази Бариар, си единственият човек в Центъра, когото мога честно да пожертвам.

Тя наведе глава, за да осмисли казаното от Майлс.

— Благодаря ти, милорд. — На излизане тя докосна върха на главата му с ръка.

Побиха го тръпки.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Майлс се върна в каютата на Озер и се зае с внимателното проучване на архива му. Опитваше се да запомни всяка промяна в оборудването и личния състав, направена след като се беше оттеглил от командването и да осмисли картината на събитията в Центъра — такава, каквато я описваха разузнавателните данни на Дендарии и Аслънд. Някой му донесе сандвич и кафе, които погълна, без да усети вкуса им. Кафето вече не го ободряваше, въпреки че все още работеше с почти непоносимо напрежение.

„Веднага щом напуснем дока, ще се строполя в леглото на Озер.“ Най-добре щеше да е да прекара по-голямата част от трийсет и шест часовия път в сън, иначе при пристигането им пасивите далече щяха да надхвърлят актива, с който можеше да се похвали. А тогава щеше да му се наложи да се разправя с Кавило.

Да не говорим за сетагандците. Майлс разгледа проблемите, свързани с историческата трикрака раса на Сетаганда между развитието на въоръжението и тактическите въпроси.

Метателните оръжия за близък бой в космоса отдавна бяха изместени от масовото навлизане в употреба на защитните щитове и лазерите. Защитните щитове, проектирани да предпазват движещите се с нормална скорост кораби от космически отломки, отминаваха ракетите, без дори да ги забележат. Лазерните оръжия на свой ред бяха станали безполезни при появата на „Мечопоглъщача“ — бетианска защитна система, която използваше огъня на противника за свой собствен енергиен източник, подобно на плазменото огледало, разработено по време на поколението на родителите на Майлс и обещаващо същия ефект при плазмените оръжия, които имаха по-малък обсег на действие. Следващото десетилетие сигурно щеше да види снемането от въоръжение и на плазмените бойни средства.

През последните две години най-многообещаващи за близък бой в космоса бяха така наречените гравитационни пики — модифицирани оръжия, създадени на базата на последните постижения в лъчевите технологии, които действаха на принципа на имплозията. Многобройните разработки на защитни щитове от силово поле, генерирано от изкуствена гравитация, си приличаха само в едно — всички бяха еднакво ненадеждни в осигуряването на защита от гравитационните пики. Там, където гравитационният лъч влезеше в съприкосновение със силовото поле, оставаше само неразбория от грозни отпадъци. Ефектът му върху човешкото тяло можеше да се опише само с една-единствена дума — ужас.

Но от гледна точка на скоростите и разстоянията в космоса периметърът на действие на всмукващия енергията ефект на имплозията беше влудяващо ограничен — едва дванайсет километра. Сега, по време на боя, корабите трябваше да забавят скоростта си, да се приближават един до друг и да маневрират почти счепкани в смъртоносна схватка. Като се вземеше предвид и малкия мащаб на космическите преходи, изглеждаше сякаш сраженията отново щяха да придобият интимната атмосфера на единоборството, ако не съществуваше тактическото съображение, че прекалено сбитите бойни формирования неизменно подтикваха противника към прилагането на „слънчевата зидария“, както наричаха масираните ядрени атаки. Кръгът се затваряше. Отново и отново. Появиха се намеци, че непосредственото разрушаване на корпуса и вземането на вражеските кораби на абордаж може отново да се наложи като най-практична и лесно приложима тактика. Във всеки случай, поне докато от „работилниците на дявола“ — оръжейните заводи — не пристигнеше следващата изненада. Майлс често се улавяше, че изпитва копнеж по добрите стари времена, когато, по времето на поколението на дядо му, хората са можели да се избиват един друг на разстояние от цели петдесет хиляди километра. Просто ярки искрички, нищо повече!

Ефектът от действието на новите оръжия при концентрация на огнева мощ обещаваше да бъде любопитен, особено в условията на космическите преходи. Сега възможността относително малка бойна част, разположена в малко пространство, да разполага с огнева мощ на кубичен метър, равна на мощта на която и да е голяма армия, беше реалност. И то без многочислената армия да е в състояние да сгъсти бойните си единици до степен, осигуряваща достатъчна ефективност при ограничения обсег на действие на оръжията, макар че безспорно, разликата в ресурсната осигуреност все още имаше своето значение. За една готова на саможертва голяма армия оставаше възможността да продължава настъплението си на приливи, докато абсолютният брой не надделее над по-малката концентрация на сила. Сетагандските управници не бяха алергични към саможертвата, въпреки че обикновено предпочитаха жертвоприношенията на подчинените си или, още по-добре, на своите съюзници. Майлс разтри схванатите мускули на врата си.

Зумерът на вратата изпищя пронизително. Майлс се пресегна през бюрото и освободи ключалката.

На прага несигурно пристъпваше слаб тъмнокос мъж в началото на трийсетте, облечен в сиво-бялата наемническа униформа с отличителните знаци на техническия отдел.

— Милорд? — гласът му беше тих.

Бъз Джесек — технически отдел на флотилията. Някога дезертьор от бариарските Имперски Служби, впоследствие положил васална клетва като личен оръжейник на Майлс, на истинския лорд Воркосиган и накрая съпруг на жената, която Майлс обичаше. Някога обичаше. Все още обичаше. Бъз. По дяволите! Майлс се покашля, за да наруши неловкото мълчание.

— Влезте, комодор Джесек.

С бързи и безшумни крачки Бъз прекоси килима. Изглеждаше гузен и готов да започне да се защитава.

— Бях навън да заплатя за поправките. Току-що се прибрах на кораба и чух новината, че сте се върнали. — Годините, прекарани в галактическо изгнание, бяха изгладили бариарския му акцент. Сега той беше значително по-трудно доловим отпреди четири години.

— Във всеки случай не за постоянно.

— Аз… съжалявам, че не заварихте нещата така, както ги бяхте оставили, милорд. Чувствам се така, сякаш съм прахосал зестрата на Елена, зестра, която ни беше дар от вас. Не успях да разбера смисъла на икономическите маневри на Озер, докато… Е, нямам никакво извинение.

— Той е изиграл и Тънг — посочи Майлс. Вътрешно го болеше от извиненията на Бъз. — Разбрах, че случилото се е било далече от разбиранията за честна борба.

— Изобщо не беше борба, милорд — бавно каза Бъз. — В това беше целият проблем. — Бъз стоеше мирно. — Дойдох да ви уведомя за оставката си, милорд.

— Оставката ти не се приема — бързо отвърна Майлс. — Първо, положилите васална клетва оръжейници не могат да се оттеглят по собствено желание: второ, откъде ще намеря толкова компетентен инженер на флотилията за — той погледна часовника си — за два часа: и трето, трето… имам нужда от свидетел, който да докаже невинността ми, ако нещата се объркат. Трябва да ме посветиш във възможностите на оборудването на флотилията и да ми помогнеш да го приведем в пълна готовност. Освен Елена ти си единственият човек, на когото мога да доверя и поверителната част на предстоящата задача.

С голяма мъка Майлс накара колебаещия се инженер да седне. Той набързо го запозна с едно кратко резюме на приключенията си, като пропусна да спомене само половинчатия опит за самоубийство на Грегор — това беше срам, който Грегор трябваше да си бере сам. Майлс изобщо не беше изненадан да научи, че Елена не е споделила неговото предишно кратко и позорно завръщане, избавление и заминаване от Дендарии. Бъз изглежда смяташе, че присъствието инкогнито на императора е очевидна и задоволителна причина за нейното мълчание. Докато Майлс завърши разговора си, стаяваното чувство за вина на Бъз беше заменено напълно от явна тревога.