Страница 54 из 64
Воркосиган изви вежди, очевидно това беше новост и за него.
— Как го постигаш, сержант? — внимателно попита той.
— Един приятел ми каза това-онова… Записваш какво искаш да си спомниш, после постоянно мислиш за него… След това го скриваш… Така, както криехме вашите секретни заповеди от Раднов… Никой нищо не подозира… Като се върнеш, първата ти работа е да извадиш скритото и да го погледнеш. Успееш ли да си спомниш дори една точка от списъка, всичко е наред — спомняш си и останалото… После го правиш пак. И пак, и пак… Много помага, особено ако си имаш и някакъв материален спомен…
— А ти имаш ли си? — погледна го с повишен интерес Воркосиган.
— Къдрица от коса… — Ботари дълго мълча, после срамежливо добави: — Тя имаше дълга черна коса… Миришеше на хубаво…
Развълнувана от простичката история на сержанта, Корделия се облегна назад, очите й пробягаха по околността. Воркосиган изглеждаше леко възбуден, като човек, който най-накрая е открил ключа към решаването на сложен ребус. От устата й се откъсна лека въздишка на задоволство. Слънцето грееше с пълна сила, но летният въздух беше хладен и приятен. Сред буйната зеленина край пътя се мяркаха късчета синя вода. После очите й се заковаха върху една точка и останаха там. Воркосиган извърна глава и проследи погледа й.
— Аха, вече ги забеляза… — промърмори той.
Ботари мълчаливо се усмихна.
— Летателният апарат, който отказва да ни задмине? — изви вежди тя. — Кой го управлява?
— Хора от Имперската служба за сигурност.
— Винаги ли те следят при посещенията в столицата?
— Следят ме навсякъде, не само там. Не беше лесно да убедя някои хора, че наистина желая да се оттегля. Преди да се появиш често си правех шеги с тях. Скачах в летателния си апарат и тръгвах към онези каньони на юг. Той е нов и изключително бърз, онези ставаха луди. Особено, когато го вършех нощем и доста на градус…
— Господи! Това ми звучи като пълно безумие! Наистина ли си го правил?
Лицето му поруменя, вероятно от срам.
— Страхувам се, че да… Но тогава нямах представа, че ще се появиш… Беше просто разнообразие. От юноша не бях вършил такива неща… Военната служба успешно ги заместваше.
— Изненадана съм, че още си цял — поклати глава тя.
— Е, направих една катастрофа — призна той. Лека, нищо особено… Това ми напомня да проверя какво става с резервните части… Тези типове май съвсем ме забравиха. Алкохолът ми даваше кураж, но все пак бях достатъчно благоразумен да си слагам предпазните колани… Последици нямаше, ако не се броят нервите на капитан Негри и копоите му…
— Две — обади се внезапно Ботари.
— Какво искаш да кажеш, сержант? — изненадано го изгледа Воркосиган.
— Направихте две катастрофи, сър — поясни Ботари и устните му се разтеглиха в усмивка. — Но втората не я помните… Баща ви никак не беше изненадан. Двамата заедно ви измъкнахме от обезопасената кабина… Цял ден бяхте в безсъзнание…
— Шегуваш ли се, сержант? — разтревожено го попита Воркосиган.
— Не, сър. Останките от летателния апарат още са пръснати в радиус от километър и половина около връх Дендарии.
Воркосиган се изкашля, после виновно се сгуши в креслото.
— Ясно… Просто да се чуди човек как съм могъл да забравя това…
— Така е, сър — кимна Ботари.
Корделия изви глава и проследи летателния апарат, който бавно се полюшваше над близките хълмове.
— Постоянно ли ни наблюдават? — попита тя. — И мен също?
— Предполагам, че вършат това от момента, в който си стъпила на летището — усмихна се Воркосиган. — След Ескобар станах доста подозрителен в политически аспект… Средствата за информация, които са третата ръка на Езар Ворбара, ме превърнаха в нещо като герой в оставка… В човек, който е успял да постигне победа на ръба на поражението… Все такива глупости… Стомахът ме присвива от тях, дори и без да се наливам с коняк… Трябваше да си дам сметка какво ме очаква. Жертвах прекалено много бойни кораби, за да спася остатъка от армията. А това несъмнено води до определени сметки и определен политически резонанс…
По вглъбеното му лице Корделия отгатна посоката на мислите, които минаваха през главата му — дълбокият кладенец на тактическите вероятности, останали неизползвани… Проклет да е Ескобар, въздъхна в себе си тя. Проклети да са твоят император, Серж Ворбара и Гес Ворутиер! Проклети да са всички превратности на съдбата, превърнали момчешките мечти за геройски подвизи в кошмарен лабиринт, запълнен със смърт, престъпления и предателство… Присъствието й до него беше съдбоносно, но все пак недостатъчно… В душата му продължаваха да мърдат пипалата на черни призраци…
Приближаваха се към Ворбар Султана от запад. Хълмовете постепенно отстъпиха място на плодородна равнина, жилищните сгради се срещаха по-често и по-нагъсто. Самият град се простираше от двете страни на широка и пълноводна река. Край бреговете й се издигаха старите и солидни сгради от камък, приютили по-голямата част от правителствените учреждения. Зад тях, на север и на юг, се издигаха модерните и слънчеви жилищни квартали.
Прекосиха административния център по широк булевард, после се насочиха на север, към един от старите мостове над реката.
— Какво е станало тук, за Бога? — попита Корделия, отправила смаян поглед към обгорелите и грозни скелети на високи сгради, заемащи почти цял квартал.
— Някога това беше Министерството на политическото образование — мрачно се усмихна Воркосиган. — Но преди два месеца беше опожарено от разгневената тълпа…
— На Ескобар чух нещо за граждански бунтове, но нямах представа за мащабите им…
— На практика не бяха никакви бунтове — поклати глава Воркосиган. — Цялата работа бе нагласена… Лично аз мисля, че това беше опасно, целта на операцията бе да се намали влиянието на Юри Ворбара в Съвета на графовете… Бях убеден, че Езар няма да успее да натика духа обратно в бутилката, но той май го направи… В момента, в който тълпата ликвидира Грашнов, войниците от охраната бяха преместени около императорския дворец, а на улиците излязоха специално подготвени командоси. Тълпата беше разпръсната буквално за минути, ако не броим неизбежното количество фанатици и близки на загиналите в битката за Ескобар… С тях се разправиха жестоко, но пресата премълча и този факт…
Прекосиха моста и спряха пред огромния комплекс на Имперската военна болница, ограден с каменна стена. Това бе истински град в рамките на столицата. Мичман Куделка беше сам в стаята си. Лежеше на леглото в тъмнозелена унформена пижама, очите му мрачно гледаха в тавана. Отначало Корделия помисли, че им маха с ръка, но после забеляза, че лявата му ръка продължава да прави ритмични движения нагоре-надолу.
Видял бившия си командир, той седна в леглото и се усмихна. На Ботари кимна с глава, а Корделия възнагради с далеч по-топла усмивка, вероятно заради самото й присъствие.
Лицето му беше доста състарено.
— Капитан Нейсмит! Лейди Воркосиган! Мислех, че никога вече няма да ви видя!
— И аз — усмихна се тя. — Но се радвам, че и двамата сме сбъркали…
— Честито, сър! — извърна се към Воркосиган болният. — Благодаря за бележката, която ми изпратихте… Доста ми липсвахте през последните седмици, но виждам, че сте бил зает с по-важни неща… — Усмивката му беше обезоръжаваща.
— Благодаря, мичман — кимна Воркосиган. — Но какво е станало с ръката ти?
— Сутринта паднах — направи гримаса Куделка. — Нещо вътре се преплете… Докторът трябва да дойде всеки момент и да ме оправи… Можеше да бъде и много по-лошо.
Корделия забеляза, че кожата на ръцете му е покрита с мрежа от малки червени белези — сигурно доказателство за операция по имплантиране на нерви.
— Значи вече ходиш — каза Воркосиган. — Това е добра новина.
— Да — светна лицето на Куделка. — Освен това най-после ми оправиха стомаха… Пет пари не давам, че не го усещам, главното е, че проклетите болки изчезнаха…
— Съвсем? — вдигна вежди Корделия.
— Е, не съвсем — призна Куделка и тя веднага усети лъжата. — Но най-лошото отмина. Кошмарите, например… Те бяха трудни за понасяне, ако не броим тромавостта и загубата на равновесие. Непрекъснато ми се привиждаха разни неща… Най-вече фалшиви разузнавателни доклади… Нещо като… как да кажа… пълно разминаване. Различаваш цветове с левия си крак, мравки те лазят, изпитваш чувства, които ги няма, а в същото време не усещаш тези, които са тук… — Погледът му се сведе към превързаните с дебели бинтове глезени.