Страница 49 из 64
Отначало Корделия изпита огромно облекчение, но после се замисли. За всеки случай реши отново да излезе. Денят несъмнено щеше да й се стори приятен, ако не бяха двама-трима нахални репортери пред сградата и откритието, което направи в ранния следобед. Следяха я. Бяха двама мъже, облечени в обикновени саронги. Тези дрехи бяха хит миналата година, сега на мода излезе ярката боя, нанесена направо върху голото тяло. Корделия продължаваше да носи старата си униформа в защитен цвят. Направи всичко необходимо да се отърве от преследвачите си. Хлътна в залата на някакво порнографско шоу с физически възприятия, миг по-късно изскочи от задната врата. Убедена, че е измамила преследвачите си, тя изпусна дълбока въздишка на облекчение. Но не за дълго. Откри ги отново след себе си, малко след като влезе в зоологическата градина „Силика“.
На другия ден на вратата се звънна точно в уговорения час за сеанса на Мехта. Корделия неохотно се надигна.
Чувстваше се уморена, някак лишена от вдъхновение. Не виждаше как ще се справи с нея…
Сърцето й спря. В рамката на вратата се бяха изправили Мехта, командор Тейлър и един грамаден санитар. ТОВА ПЪК КАКВО Е?! Този тип изглежда толкова огромен, че би могъл да се справи дори с БОТАРИ! Отдръпна се да ги пропусне към дневната, а майка й отиде в кухнята да прави кафе.
Командор Тейлър седна и нервно си прочисти гърлото.
— Корделия — започна той. — Страхувам се, че ще ти кажа нещо неприятно…
Корделия седна на облегалката на един от столовете, разклати крак и се озъби в нещо, което би могло да мине и за усмивка.
— Н-на т-теб се падна мръсната работа, а? Няма как, това е една от радостите на командира… Хайде, казвай.
— Налага се да те хоспитализираме, в интерес на по-нататъшното лечение…
Мили Боже, започва се! Стомашните й мускули потръпнаха под блузата. Беше една доста широка блуза, дано нищо не са забелязали.
— И защо? — небрежно попита тя.
— Опасяваме се, че програмирането, на което си била подложена от бараярците, е далеч по-сериозно от онова, което очаквахме… — Тейлър замълча за миг, после притеснено добави: — На практика мислим, че са се опитали да те превърнат в свой агент…
Какво означава това множествено число, Бил?
— Само са се опитали или са успели? — попита на глас тя.
Тейлър смутено отмести поглед, а инициативата поде Мехта:
— По този въпрос мненията ни са раздвоени…
Деца, отбележете как отново се избягва онова „аз“, което означава лична отговорност! Заменя се от най-лошото „ние“ — онова, което предполага тежка форма на колективна вина… Какво са замислили, по дяволите?
— Трябва да получим обяснения за писмото, което онзи ден си изпратила на бараярския адмирал Воркосиган — поясни Тейлър.
— Ясно…
— Значи не се свените да ровите и в личната ми кореспонденция! Това писмо беше неофициално. Отлично знаете, че Воркосиган е в оставка. — Очите й се забиха в лицето на Тейлър: — Може би ще ми обясниш с какво право отваряте личните ми писма!
— По силата на закона за сигурността. Който се прилага особено стриктно по време на война.
— Но войната свърши.
Тейлър видимо се притесняваше.
— Шпионажът обаче продължава…
В това може би има нещо вярно. Тя така и не намери отговор на въпроса как Езар Ворбара успя да научи за плазмените огледала — една от най-ревниво пазените тайни в арсенала на бетианците. Кракът й нервно почукваше по пода.
— Но моето писмо…
Моята душа, изляла се върху къс хартия… Моето сърце, тежко като камък… С усилие на волята стабилизира гласа си:
— И какво толкова опасно видяхте в моето писмо, Бил?
— Точно там е работата — въздъхна Тейлър. — Прибягнахме до услугите на най-добрите дешифровчици и най-съвременните компютърни програми, две денонощия работим без прекъсване. Анализирахме дори молекулярната структура на хартията… Но… — Очите му гневно докоснаха лицето на Мехта: — Но не открихме нищо…
Няма и да откриете, помисли си Корделия. Тайната е в целувката, а тя не подлежи на молекулярен анализ…
— Надявам се, че все пак сте го изпратили — поклати глава тя.
— Ами… Страхувам се, че от него не остана много, след всичките тези тестове…
Пред очите й се появиха остри ножици, безжалостно захапали тънката хартия.
— Не съм агент… Давам ви честната си дума!
Мехта разтревожено вдигна глава.
— Честно казано, не бих могъл да си представя обратното — каза с въздишка на облекчение Тейлър.
Корделия направи опит да задържи погледа му, но той гузно отмести очи. Представяш си го, братле. Представяш си го и още как!
— Какво ще стане, ако откажа да се подложа на болнична терапия? — попита на глас тя.
— Ще бъда принуден да ти заповядам това — с неохота отговори Тейлър. — Ще използвам правото си на твой командир.
А може би е най-добре да те пратя още сега по дяволите! Не, спокойно… Сдържай нервите си, продължавай да говориш. Може би все още има начин да ги убедиш в своята невинност…
— Дори ако това право влиза в противоречие с вътрешното ти убеждение?
— Става въпрос за националната сигурност. Страхувам се, че тук място за вътрешни убеждения няма…
— Хайде де! Говори се, че дори капитан Негри взема решенията си по вътрешно убеждение…
Това не трябваше да го казва. Стори й се, че температурата в стаята рязко се понижи.
— Откъде знаеш за капитан Негри? — запита с леден глас Тейлър.
— Всички знаят за капитан Негри — сви рамене Корделия и потръпна под втренчените им погледи. — С-стига вече! Ако бях агент на Негри, едва ли някой от вас щеше да подозира това! Той не е толкова некадърен, колкото го изкарвате!
— Точно така — хладно се обади Мехта. — Той е толкова добър, че дори ВИЕ не бихте го заподозрели в нищо!
— Глупости! — изгледа я с отвращение Корделия. — Как могат да ви минават подобни неща през главата?
— Моята хипотеза е, че вие сте под контрола на загадъчния адмирал Воркосиган — студено отвърна доктор Мехта. — Вероятно подсъзнателно… Обработката ви е започнала още по време на първия плен, а е завършила по време на войната… Била сте определена за ръководител на нова бараярска разузнавателна мрежа, която трябва да замени старата и вече компрометираната… Вероятно сте замразен агент, който ще бъде активизиран в случай на необходимост…
— Арал ли е загадъчния ви адмирал? — гневно я прекъсна Корделия. — Господи! Чудя се да плача ли, да се смея ли!…
— По всичко личи, че той е вашият резидент — все така хладно поясни доктор Мехта. — Програмирана сте безпрекословно да му се подчинявате.
— Аз не съм компютър! — остро заяви Корделия и кракът й отново започна да почуква по пода. — А Арал с единствения човек на този свят, който НИКОГА не се с опитвал да ми се налага! Предполагам, че за него това е въпрос на чест…
— Ето, виждате ли? — въздъхна Мехта, обръщайки се към командор Тейлър. — Всички доказателства сочат в една посока.
— Сигурно! — извика извън себе си Корделия. — Особено ако човек ги разглежда изправен на главата си! — Пламтящите й очи се забиха в лицето на Тейлър: — Не очаквай от мен да изпълня налудничавите ти заповеди! По-скоро ще си подам оставката!
— Нямаме нужда от вашето съгласие, дори и да сте цивилна гражданка — поясни спокойно Мехта. — Достатъчно ни е разрешението на някой от вашите близки…
— Мама никога няма да ви го даде!
— Вече си поговорихме с нея, надълго и нашироко… Тя много се тревожи за вас…
— Аха… — промърмори Корделия и хвърли поглед към вратата на кухнята: — Едва сега разбирам защо толкова се проточи това кафе… Гузна съвест, а? — Изтананика си нещо под нос, после рязко спря: — Очевидно сте си свършили работата както трябва… Всички изходи са завардени!
Тейлър направи опит да се усмихне.
— Няма от какво да се безпокоиш, Корделия… — опита се да я успокои той. — С теб ще работят нашите най-добри специалисти…
Не с мен, а ВЪРХУ мен, поправи го мълчаливо тя.