Страница 7 из 60
Преди пладне спяха конете пред малка колиба на края на една кленова горичка, засадена Бог знае преди колко столетия и по-късно разраснала се нагоре по склона от разнесени от вятъра семена. Планинският въздух беше хладен, чист и прозрачен. Сред бурените се виждаха няколко пилета. По зеленясало дървено корито течеше вода, изливаше се в някаква вада и продължаваше надолу.
Хара придърпа и приглади полата си, отиде до прага и извика:
— Карал?
Майлс чакаше да установи първия контакт, без да слиза от коня. Никога не се отказваше от психологическото предимство.
— Хара? Ти ли си? — чу се отвътре мъжки глас. Карал отвори вратата и изскочи навън. — Къде беше, момиче? Пребродихме всичко да те търсим! Помислихме, че си се претрепала някъде… — Карал млъкна, като видя тримата мълчаливи конника.
— Ти не благоволи да запишеш моите обвинения, Карал — каза развълнувано Хара. Ръцете й мачкаха полата. — Затова отидох до областния съдия във Воркосиган Сърло да ги изложа сама.
— О, момиче… — отвърна неохотно Карал, — постъпила си глупаво… — Той разтревожено загледа конниците. Беше оплешивял, шестдесетинагодишен, сух и изтощен. Лявата му ръка завършваше с чукан. Още един ветеран.
— Говорител Сърдж Карал — започна строго Майлс. — Идвам от името на граф Воркосиган. Възложено ми е да разследвам престъплението, докладвано от Хара Ксърик пред съда на графа, а именно убийството на нейното пеленаче, момиченцето Рейна. Като говорител на долината Силви ти си длъжен и от теб се иска да ми помогнеш във всичко, отнасящо се до графската справедливост.
След това Майлс изостави предписаните формалности и каза онова, което смяташе за необходимо. Не продължи дълго. Бързо свърши и зачака. Дебелия Нини изцвили. Сребърнокафявото знаме тихо се развяваше от повяващия планински вятър.
— Областният съдия го нямаше — допълни Хара, — но графът беше там.
Карал гледаше пребледнял. После с усилие се овладя, съсредоточи се и се поклони.
— Кой… кой сте вие, господарю?
— Лорд Майлс Воркосиган.
Карал безмълвно движеше устни. Майлс не можеше да чете движението на устните, но беше съвсем сигурен, че казва нещо от рода на „О, по дяволите“.
— Мъжът в ливреята е моят сержант Пим, а другият е лекар-следовател, лейтенант Дий от Имперската служба.
— Вие сте син на моя господар, графа? — изкряка Карал.
— Точно той и единственият. — На Майлс неочаквано му опротивя позирането. Сигурно вече бе постигнал желаното впечатление. Той слезе от Нини. Карал проследи с очи тялото му. „Да, нисък съм. Но почакай да видиш какво мога!“
— Може ли да напоим конете си от твоето корито? — Майлс хвана юздата на Нини и тръгна към коритото.
— Хм, то е за хора, господарю — отвърна Карал. — Само минутка да донеса ведро. — Той повдигна торбестите си панталони и изтича в колибата. Последва минута неловка тишина, после се чу тихият глас на Карал:
— Къде си сложил ведрото за козата, Зед?
Последва лек, младежки глас:
— Зад дървата, татко. — Гласовете притихнаха. Карал се върна с очукано алуминиево ведро, остави го до коритото, измъкна един дървен чеп и от дупката се изви дъга от бистра вода и напълни коритото. Дебелия Нини потрепна с уши и зарови голямата си глава в Майлс, като остави по дрехите му червени и бели конски косми и едва не го събори. Карал погледна коня и се усмихна, след това очите му се спряха на собственика на коня и усмивката му угасна. Докато Дебелия Нини пиеше, Майлс видя източника на втория глас — едно приблизително дванадесетгодишно момче.
Карал им помогна да завържат конете. Майлс остави Пим да ги разседлава и последва Карал в колибата. Хара се залепи за Майлс като лепенка. Доктор Дий извади медицинските си инструменти и уморено ги последва. Ботушите на Майлс скърцаха силно и неравномерно по дъските на пода.
— Жена ми ще се върне по пладне — каза Карал и закрачи неуверено из стаята. Майлс и Дий седнаха на пейката, а Хара се сви на пода до огнището и обхвана с ръце коленете си. — Аз… ще направя чай, господарю. — Той изтича навън да напълни едно котле с вода от коритото преди Майлс да успее да каже: „Не, благодаря.“ Всъщност по-добре беше да го остави да се успокои с обичайни за него занимания. Тогава може би щеше да може да разбере колко от напрежението му се дължи на нерви и колко… може би… на чувство за вина. Когато Карал се върна и сложи котлето на огнището, вече се контролираше значително по-добре. Майлс реши да започне.
— Предпочитам веднага да преминем към разследването, говорителю. Няма да продължи дълго.
— Не трябва… изобщо да се провежда разследване, господарю. Бебето си умря от естествена смърт… нямаше следи от насилие. Беше слабо, имаше котешка уста и кой знае какво още. Умря в съня си.
— Прави впечатление — сухо отбеляза Майлс, — че в тази област много често се случват такива инциденти. Баща ми графът… също го е забелязал.
— Нямаше нужда да биете път чак дотук. — Карал погледна силно раздразнен към Хара. Тя седеше мълчалива, глуха за неговото внушение.
— Няма нищо — каза иронично Майлс.
— Наистина нямаше нужда, господарю — повтори тихо Карал. — Бебето сигурно се е задушило. В своята скръб Хара отхвърля тази възможност. Лем Ксърик е добро момче, грижи се добре за нея. Тя всъщност не е искала да ви безпокои, нейният разум временно е блокиран от мъка.
Очите на Хара, гледащи изпод гъстата й коса, бяха убийствено студени.
— Започвам да разбирам — каза Майлс. Гласът му прозвуча благ, окуражаващ.
Карал леко се ободри.
— Всичко ще се оправи. Само Хара трябва да бъде търпелива. Да преодолее скръбта си. Да се прибере с бедния Лем. Сигурен съм, че той не е убил бебето. Нека не започваме нещо, за което тя ще съжалява.
— Започвам да разбирам — повтори Майлс с леденостуден глас, — защо Хара Ксърик е трябвало да върви четири дни, за да бъде изслушана. Стоя и слушам размишления… оправдания… твърдения. Дошъл съм за факти, говорител Карал. Справедливостта на графа не се позовава на предположения. На нея те не са й необходими. Сега не сме във Времето на изолацията. Нито преди нея. Моето разследване на фактите ще започне сега. Присъдата няма… да бъде произнесена прибързано преди да се съберат достатъчно факти. Потвърждението на вината или невинността на Лем Ксърик ще дойде от собствената му уста под въздействие на фаст-пента, приложена от доктор Дий в присъствието на двама свидетели… ти и избран от теб човек. Просто, чисто и бързо. — „И може би още преди залез слънце ще си тръгна от тази затънтена дупка.“ — Сега искам ти, говорителят, да отидеш и да доведеш Лем Ксърик за разпит. Сержант Пим ще ти помогне.
Карал спечели още една минута с наливането на гореща вода в голяма кафява кана, после заговори.
— Аз съм човек, който много е пътувал, господарю. Двадесет години съм служил на императора. Повечето хора никога не са излизали от долината Силви. За тях провеждането на разпит с използване на фаст-пента ще изглежда като магия. Те може би ще си помислят, че направеното по този начин признание е невярно.
— Ти и твоят човек ще им кажете, че грешат. Това не е като в „доброто старо време“, когато признанията са били измъквани с мъчения, Карал. Освен това, ако съпругът е невинен, както предполагаш ти… по този начин ще се оправдае, нали?
Карал с нежелание отиде в съседната стая. Върна се в овехтяла куртка от имперската си служба с нашивки на ефрейтор на яката. Копчетата на корема не можеха да се закопчаят. Куртката очевидно се пазеше за такива официални случаи. По цял Бараяр хората се подчиняваха на униформата, а не на човека, който я носи, така че гневът, предизвикан от едно непопулярно задължение, щеше да падне на службата, а не на лицето, което го изпълнява. Майлс оцени хода.
Карал се спря на вратата. Хара, все още потънала в мълчание, леко се полюшваше до огнището.
— Господарю — каза Карал. — Говорител съм на долината Силви вече шестнадесет години. През цялото това време на никого не се е налагало да ходи лично да се жалва на областния съд нито за водно право, нито за откраднато животно, нито за изнасилване, дори когато Нева обвини Борс за унищожаване на три кленови дървета. През цялото това време не сме имали кръвна вражда.