Границите на безкрая

Накрая Майлс реши, че е за предпочитане да използва тръбопроводите, и посочи нагоре към най-обещаващия.

— Мислиш ли, че можеш да го пробиеш и да ме повдигнеш да вляза?

Таура го погледна, кимна равнодушно, протегна се, опипа покритото с мек метал съединение, пъхна острите си нокти под защитната лента и я издърпа. После заби пръсти в открития отвор и се увеси. Тръбата се изкриви и се пречупи.

— Готово — каза тя.

После го повдигна с лекота, сякаш вдига дете, и той се вмъкна в тръбата. Тази беше особено тясна, макар че беше най-голямата, която беше отбелязал като достъпна на това място на тавана. Легнал по гръб, Майлс започна да се придвижва сантиметър по сантиметър. На два пъти трябваше да спира, за да потисне пристъпи на истеричен смях. Тръбата се изви нагоре и той се плъзна по кривината в тъмното, за да открие, че малко по-нататък тя се раздвоява — всеки от клоновете й беше с два пъти по-малък диаметър. Майлс изруга и запълзя назад.

— Няма да стане — каза той задъхан и акробатично смени посоката, без да излиза от пролуката. И в новата посока тръбата се издигаше нагоре. Не след много стигна до решетка. Плътна, здрава. Невъзможно бе да я счупи с голи ръце. Таура може би имаше достатъчно сила, за да я измъкне от стената, но не можеше да се пъхне в тръбата, за да стигне до решетката. Майлс помисли няколко секунди.

— Правилно — промърмори той и се върна.

— Край с идеята за измъкване през тръбите — докладва Майлс на Таура. — Ох… можеш ли да ме свалиш? — Тя го свали на пода и той безсмислено се изтупа от прахта.

— Хайде да огледаме още веднъж.

Таура покорно го последва, макар че нещо в нейния израз да подсказваше, че може би губи вяра в неговите адмиралски способности. Нещо привлече вниманието му към една колона и той отиде да я разгледа по-отблизо на мъжделивата светлина.

Беше антивибрационен фундамент. Два метра в диаметър, потопен в дълбок кладенец, пълен с течност, той несъмнено водеше право в някоя лаборатория и служеше за свръхстабилна опора за някакъв кристален прожектор или нещо от този род. Майлс почука по колоната. Проехтя на кухо. „Правилно, бетонът не плува добре.“ Един канал отстрани очертаваше… отвор. Там имаше скрито… нещо. Майлс протегна ръка и намери на срещуположната страна същото нещо. Натисна ги силно с палци и те бавно поддадоха. Неочаквано се чу изпукване и съскане и целият панел се отмести. Майлс се олюля и едва не падна в зейналия отвор. Извъртя панела настрана и го измъкна.

— Чудесно — усмихна се Майлс, пъхна глава през отвора и погледна нагоре и надолу. Беше черно като катран. Той протегна внимателно ръка и опипа. Вътре имаше стълба — за слизане при почистване и ремонт. Изглежда, цялата колона можеше да се напълни с течност с необходимата плътност. Пълна, тя се самозапечатваше от налягането на течността и отварянето й ставаше невъзможно. Майлс внимателно огледа вътрешния ръб на капака. Слава Богу, отваряше се от двете страни. — Хайде да се изкачим и да потърсим дали нагоре има още такива капаци.

Търсенето вървеше много бавно. Опипваха в тъмното да намерят канали. Майлс се опита да не мисли какво ще стане, ако се подхлъзне по тънката стълба. Дълбокото дишане на Таура под него му действаше доста успокояващо. Бяха минали може би три етажа, когато премръзналите му вкочанени пръсти намериха друг канал. За малко да го пропусне. Беше трудно да се държи с една ръка, преметната през пречката на стълбата, и да натисне и двата щифта. Направи опит, подхлъзна се и ужасѐн увисна. Сърцето му спря.

— Таура? — изграчи Майлс. — Аз ще се изкача нагоре, а ти се опитай да отвориш. — Не оставаше много, колоната свършваше на около един метър над главата му.

Нейната по-голяма височина се оказа решаваща — щифтовете изскърцаха в знак на протест пред големите й ръце и отстъпиха.

— Какво виждаш? — попита шепнешком Майлс.

— Тъмна стая. Може би лаборатория.

— Възможно е. Слез долу и затвори панела в сутерена. Не бива да оставяме следи.

Докато Таура изпълняваше възложената й задача, Майлс се промуши през отвора и влезе в затъмнена лаборатория. Не смееше да запали лампата, но няколкото светещи скали на инструментите по масите и стените излъчваха достатъчно светлина. Стъклената врата, защитена със сложна електронна сигнализация, водеше към някакъв коридор. Майлс притисна до стъклото нос и видя облечени в червено фигури да бързат по коридора. Охрана тук? Какво ли пазеха?

Таура с мъка се провря през отвора на колоната, седна на пода и се хвана с две ръце за главата. Майлс изтича при нея и разтревожен попита:

— Удари ли се?

Тя поклати глава.

— Не. Гладна съм.

— Какво? Вече си огладняла? Онова блокче беше двадесет и четиричасова даж… дажба. — Да не говорим за двата или три килограма месо, което бе изяла като ордьовър.

— За теб може и да е достатъчно — изхриптя тя. Цялата трепереше.

Майлс започна да разбира защо Канаба беше нарекъл проекта си провал. Представи си какъв проблем би представлявало изхранването на армия от такива гладници. И Наполеон би се изплашил. А може би това момиче още растеше? Едва ли.

В лабораторията имаше хладилник. Доколкото познаваше лабораторните техници… аха. Наистина между епруветките с култури намери пакет с половин сандвич и една голяма, макар и набита круша, и ги подаде на Таура. Тя го изгледа, сякаш беше фокусник, излапа ги за секунда и цветът на лицето й малко се промени.

Майлс продължи да търси храна за своя наемник. Уви, в хладилника намери само малко покрити блюда с желатиниран материал с неприятен мирис. Но имаше и три големи, блестящи, разположени един до друг стенни фризера. Майлс надникна през квадратното стъкло на една дебела врата, после рискува, натисна ключа на стената до фризера и в него светна лампа. Беше с много чекмеджета, пълни с прозрачни пластмасови табли и табелки. Очевидно някакви замразени генетични материали. Хиляди… Майлс погледна отново, прецени по-внимателно… стотици хиляди. Загледа осветения контролен панел до чекмеджетата във фризера. Ниска температура, като на течен азот. Три фризера… Милиони…

— Таура, знаеш ли къде се намираме? — прошепна напрегнато Майлс.

— Не, къде?

— Това тук — Майлс посочи фризерите, — е колекция от генетични материали, събирана сто години. Боже мой! Нейната стойност е неоценима. Всякакви уникални, неповторими мутанти-чудаци, които е изпросил, купил, заел или откраднал, всичките грижливо подредени, очакващи да бъдат размразени и присадени в някой беден нов роб. Това е туптящото сърце на биологичната дейност на целия му комплекс! — Майлс заразглежда контролните панели. Сърцето му щеше да се пръсне, той дишаше с широко отворена уста, смееше се без глас. — О, по дяволите! О, Господи! — Майлс спря и преглътна. Можеше ли да се направи?

Трите фризера сигурно имаха алармена система, монитори, водещи в офиса на охраната. Да, имаше сложен апарат за отваряне на вратите… това беше чудесно, той не искаше да отваря вратата. Дори не искаше да я докосва. Искаше да види показанията на системите. Ако може да обърка само един сензор… Дали данните се предаваха на няколко външни монитора, или само на един? На лабораторните маси намери малко фенерче и какви ли не инструменти и резервни части. Таура го наблюдаваше недоумяваща как притичва в една посока, после в друга, как проверява нещо.

До изхода за монитора на фризера нямаше достъп. Дали нямаше да успее откъм входа? Той внимателно повдигна един тъмен пластмасов капак. Да, точно тук влизаше оптическото влакно, което идваше от стената и непрекъснато задаваше данни за поддържане на необходимата температура и влажност във фризера. То влизаше в прост стандартен жак в кутията, която контролираше сигнализацията на вратата. После Майлс намери едно чекмедже, пълно с оптически влакна и различни жакове и адаптери, изхвърля няколко влакна със счупени краища или друга повреда и намери онова, което му трябваше. В чекмеджето имаше три рекордера за данни. Два не работеха. Третият обаче работеше.