Границите на безкрая

Двама от охранителите в червени куртки се усмихнаха. Сержантът смуши Мурка с невроразрушителя.

— Хайде, приятел, тръгвай. Насам. Днес ти е щастлив ден.

— Искаш да кажеш, че ще влезем да разгледаме? — рече обнадежден Мурка.

— Не — отвърна сержантът. — Искам да кажа, че няма да ти счупим главата преди да те изхвърлим. — Той се спря и добави по-любезно. — В града има публичен дом. — Измъкна портфейла на Мурка от джоба му, провери името на кредитната карта, после я върна обратно и извади всички налични пари. Охранителите направиха същото с разгневените наемници и си разделиха парите. — Там може да се плаща и с кредитни карти. До полунощ има още време. Тръгвайте!

Така групата на Майлс беше позорно изгонена от канала, но непокътната. Майлс изчака, докато всички се отдалечат, и включи радиостанцията-гривна.

— Бел?

— Да — моментално прозвуча отговорът.

— Беда. Охраната на Риовал току-що откара Мурка и момчетата. Вярвам, че Мурка ще успее да ги излъже само да ги изхвърлят от задната врата, вместо да ги насекат на парчета. Много е хитър. Аз ще ги последвам, щом стане възможно, за да се прегрупираме и да направим нов опит. — Майлс спря. Пълен провал. Сега бяха по-зле отколкото в началото. През останалата част от дългата джексънианска нощ охраната на Риовал щеше да е на крак. Той допълни по радиостанцията: — Преди да се оттегля, ще се опитам да открия мястото, където се намира съществото. Това ще подобри шансовете ни за успех при следващия опит.

— Пазете се — каза Бел.

— Естествено. Край.

След като проучи кой кабел накъде води, Майлс бързо отвори вратата. Увиснал на една ръка, той избута панела обратно на мястото му и се пусна с риск да си строши костите. Нищо не се счупи. Промъкна се през вратата на главната сграда и веднага отиде при тръбопроводите, тъй като коридорът беше опасен. Легнал по гръб, той сложи холокуба на корема си и затърси по-безопасен път, при това непроходим за едрите командоси. И къде да търси това проклето чудовище? В някой килер?

Почти завършваше третата си обиколка, промъкваше се сантиметър по сантиметър, мъкнеше чантата с оръжия, когато разбра, че разпределението не съответства на картата. По дяволите! Дали тези промени в сградата бяха направени впоследствие, или картата умишлено бе направена невярна? Е, нямаше значение, той всъщност не се беше изгубил и все още можеше да се върне по същия път.

Пълзя около половин час и откри и блокира два алармени сензора преди те да открият него. Факторът време ставаше все по-сериозен. Скоро той трябваше да е… аха, ето! През една вентилационна решетка Майлс видя стая, пълна с холовидео– и комуникационна апаратура.

На картата беше означено като „Малка работилница“. Не приличаше на такава. Дали беше друга промяна, извършена след нанасянето на Риовал? Вътре имаше само един мъж, с гръб към Майлс. Чудесно, твърде добро, за да не се възползва.

Бавно, затаил дъх, Майлс извади игления пистолет от чантата и го зареди с подходящ пълнител — игли, намазани с фаст-пента и парализиращ препарат — идеален за целта коктейл, приготвен от медика на „Ариел“. Погледна през решетката, внимателно се прицели и натисна спусъка. Точно в целта. Мъжът се удари по врата и после замря неподвижен, ръката му провисна безжизнено. Майлс се усмихна, свали решетката, промуши се през отвора и скочи на пода.

Мъжът беше в цивилни дрехи. Може би някой от научните сътрудници. Беше се отпуснал на стола усмихнат, гледаше Майлс спокойно и с интерес. После политна напред.

Майлс го хвана и го подпря на облегалката.

— Изправи се. Не можеш да говориш с лице, заровено в килима, нали?

— Неее… — Мъжът изправи глава и се усмихна дружелюбно.

— Знаеш ли нещо за едно генетично творение, за чудовищно същество, купено наскоро от Къща Барапутра и докарано в тази лаборатория?

Мъжът примигна и се усмихна.

— Зная.

Под въздействието на фаст-пента хората са склонни да схващат въпросите дословно.

— Къде го държат?

— Долу.

— Къде точно долу?

— В подземието под сутерена. Чак при основите. Надявахме се, че може да лови плъхове. — Мъжът се изкикоти.

Майлс направи справка с кубчето-карта. Да. Мястото изглеждаше добро в смисъл на възможност за достъп на хората му. В по-долния край, където планинският скат свършваше, таванът на подземието беше доста висок и излизаше почти на нивото на повърхността. Оттам можеше да се излезе навън. На срещуположния край подземието ставаше по-ниско и сградата се вклиняваше в склона. Добре. Майлс отвори кутията със стрелите, за да намери нещо, което да направи жертвата неподвижна и няма за през останалата част от нощта. Мъжът се пресегна към него, ръкавът му се дръпна нагоре и Майлс видя радиостанция-гривна — дебела и сложна, почти като неговата. На нея премигна светлина. Майлс погледна разтревожен апарата. Тази стая…

— Кой си ти?

— Молия, шеф на охранителната служба на биологическия комплекс на Риовал — рапортува весело мъжът. — На вашите услуги.

— О, ясно! — Неочаквано надебелелите пръсти на Майлс заровиха припряно в кутията със стрелички. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Изведнъж вратата се отвори с трясък.

— Не мърдай!

Майлс удари копчето за саморазрушаване на теснолъчевата сигнализация на собствената си радиостанция-гривна и вдигна ръце. От бързото движение тя падна от китката му. Не случайно. Молия седеше между Майлс и вратата и попречи на нахлулите охранители. Радиостанцията описа дъга във въздуха и изчезна… нямаше никаква възможност охраната на Риовал да открие чрез нея командосите навън, а Бел щеше да разбере, че нещо не е в ред.

Шефът на сигурността се изкикоти глупаво. Облеченият в червено сержант от охраната, следван от командата си, нахлу в стаята (за Майлс вече беше повече от очевидно, че се намира в командната зала на охраната), дръпна Майлс, удари главата му в стената, а след това започна много умело да го претърсва и бързо натрупа купчина изобличаващи предмети. Майлс се хвана за стената и потрепери от болка от няколкото професионално нанесени удара — и от бързата промяна на съдбата си.

Когато действието на фаст-пента най-после беше неутрализирано, шефът на охраната никак не беше доволен от доклада на сержанта за заловените трима униформени мъже, които той бил пуснал да си вървят само с една глоба. Така че вдигна на крак цялата смяна и изпрати едно въоръжено отделение да проследи избягалите Дендарии. После със загрижено изражение, много приличащо на онова на сержанта по време на признанието за унизителния пропуск, съчетано с кисело задоволство и причинено от фаст-пента, огледа Майлс и се свърза по видеоекрана с Риовал.

— Сър? — предпазливо се обади шефът на охраната.

— Какво има, Молия? — Лицето на барон Риовал беше сънено и раздразнено.

— Извинявам се, че ви безпокоя, сър, но реших, че ще искате да научите за току-що хванатия нарушител. Ако се съди по облеклото и снаряжението, не е обикновен крадец. На външен вид е странен — прилича на високо джудже. Промъкнал се е през тръбопроводите. — Молия вдигна за доказателство комплекта инструменти за вземане на генетични материали, за блокиране на електронни сигнализации и оръжията на Майлс.

— Интересува се от барапутранското чудовище — намеси се сержантът.

Риовал се усмихна доволно и очите му светнаха. Той отметна глава и се засмя.

— Трябваше да се досетя. Кражба вместо покупка, така ли, адмирале? Браво, Молия!

Шефът на охраната, изглежда, се поуспокои.

— Познавате ли този малък мутант, сър?

— Да, познавам го. Нарича себе си Майлс Нейсмит. Наемник… представя се за адмирал. Самопроизведен, несъмнено. Свършил си чудесна работа, Молия. Задръж го. Сутринта ще се заема с него лично.

— Как да го задържа, господарю?

Риовал вдигна рамене.

— Забавлявай се с него. Прави каквото искаш.

Образът на Риовал изчезна и Майлс се намери между намръщените лица на шефа на охраната и сержанта.