Границите на безкрая

При първата възможност жената се отдръпна от него. Все още не се решаваше да извърши заклинателните жестове, но любопитно го поглеждаше. Беше време, когато такова открито съзерцаване на уродливото му тяло караше Майлс да скърца със зъби. Сега го приемаше с хладнокръвна веселост, обагрена с леко огорчение. Те щяха да видят. Всички. Да разберат.

— При граф Воркосиган ли работиш, дребосък? — попита предпазливо жената.

Майлс помисли за момент, после каза:

— Да. — Отговорът, в края на краищата, беше верен във всякакъв смисъл освен в онзи, в който го беше задала жената. Той потисна изкушението да й каже, че е дворцов шут. Външният й вид показваше, че проблемите й са много по-големи от неговите.

Въпреки твърдото си решение при портата тя очевидно се притесняваше, защото докато се изкачваха към къщата, лицето й ставаше все по-напрегнато и бледо, почти болно.

— Как… как да му говоря? — попита задъхано тя. — Трябва ли да се поклоня? — Жената се погледна и сякаш за първи път видя колко е мръсна и потна, и жалка.

Майлс потисна желанието да се пошегува и да й каже: „Коленичи и си удари три пъти главата в пода преди да си отвориш устата. Така говорят хората от Генералния щаб.“

— Стой права и говори истината. Опитай се да бъдеш ясна. Той ще те разбере. На него, в края на краищата — Майлс присви устни, — не му липсва опит.

Жената преглътна.

Преди столетие лятната резиденция на Воркосиган е била казарма на охраната, част от предните укрепления на огромния замък върху скалата над село Воркосиган. Но замъкът бил изгорен. Останали само руини. Тогава преустроили казармите в удобна ниска каменна резиденция, модернизирана с артистично създаден ландшафт и красиви цветя. Бойниците били разширени в големи остъклени прозорци с изглед към езерото, на покрива монтирали комуникационни антени. Надолу по склона, скрити между дърветата, построили нови казарми, но без бойници.

Когато Майлс и жената приближиха замъка, отвътре излезе мъж с кафяво-сребърна ливрея на васал на графа. Беше нов човек. Как ли му беше името? Пим, да, така се казваше.

— Къде е господарят? — попита Майлс.

— В горния павилион. Закусва с господарката. — Пим погледна жената и зачака готов да изпълни поръчките на Майлс.

— Аха. Е, тази жена е вървяла четири дни да изложи молбата си пред областния съд. Съдът не е тук, но графът е, така че тя сега ще прескочи това средно ниво и ще се яви направо пред горното. Харесва ми нейната решимост. Заведи я горе, моля те.

— По време на закуската?! — попита Пим.

Майлс се обърна към жената.

— Закусвала ли си?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Мисля, че не си. — Майлс протегна ръце с обърнати нагоре длани, сякаш символично я предаваше на васала. — Сега ще закусиш.

— Баща ми умря на служба при графа — тихо повтори жената. — Това е мое право. — Сега тя, изглежда, искаше да убеди както другите, така и себе си.

Пим не беше планинец, но беше роден в този район.

— Така е — съгласи се той и й направи знак да го следва без повече да се суети.

Очите й се разшириха от учудване. Преди да тръгне подире му, тя нервно погледна Майлс.

— Дребосък…?

— Стой права! Недей да коленичиш — каза й той. После я проследи с поглед до ъгъла, усмихна се и като вземаше по две стъпала наведнъж, тръгна към главния вход на резиденцията.

Майлс се обръсна, взе студен душ, отиде в стаята си, която гледаше към езерото, и започна да се облича. Обличаше се така грижливо, както се бе обличал преди два дни за церемонията в Академията за прегледа на Имперските сили. Чисто бельо, кремава риза с дълги ръкави, тъмнозелени панталони с кантове отстрани. Зелената куртка с висока яка беше скроена да прикрива телесните му недъзи. Новата светлосиня пластмасова значка на мичман втори ранг на яката неприятно го подпираше в челюстта. Той свали шините от краката си, обу лъснатите до огледален блясък ботуши и изтри няколко прашинки с крачола на пижамата си, която беше хвърлил на пода преди да отиде да плува.

Изправи се и се погледна в огледалото. Бледо лице с остри черти и още неразнесени торбички под сивите, не много кръвясали очи… уви, ограниченията на тялото му си казваха думата при офицерските веселби.

Спомни си последната и устата му се изкриви в усмивка, ехото от която още бучеше в главата му. Вече беше тръгнал по собствения си път, беше стъпил здраво на най-долното стъпало от най-високата йерархическа стълба на Бараяр — Имперската служба. В тази служба нищо не се даваше даром, дори ако си потомствен Вор. Човек трябваше сам да си го заслужи. Неговите братя-офицери знаеха това, макар външните хора да не бяха убедени. Най-после той беше в състояние да докаже на какво е способен, да премахне съмненията на всички невярващи. Нагоре и напред, и никога надолу и назад!

Хвърли последен поглед в огледалото, после взе необходимите му неща. Белите правоъгълни отличителни знаци от предишния му кадетски чин в Академията. Специално поръчаното за целта калиграфски изписано копие на документа за присвояване на офицерско звание в Бараярската Имперска служба. Копие от дипломата от тригодишното му обучение в Академията с всички похвали (и порицания). Всичко това нямаше смисъл, но беше важно за ритуала. В шкафа на долния етаж намери медно кандило и триножник, завити в плат, и пластмасова торба със суха хвойнова кора и химически благовонни пръчици.

Излезе и се заизкачва по хълма. Пътеката се раздвои: дясната водеше нагоре към павилиона, извисяващ се над всичко, лявата — към прилично на градина място, заобиколено с ниска стена от недялан камък. Майлс влезе в градината.

— Добро утро, луди прадеди — поздрави Майлс, после потисна шеговитото си настроение. Може би обръщението беше вярно, но дължимото за случая уважение не го допускаше.

Тръгна между гробовете, докато намери онзи, който търсеше. Коленичи и като напяваше, извади кандилото и триножника. Обикновен надгробен камък с надпис: „Генерал граф Пьотър Пиер Воркосиган“. И дати. Ако трябваше да изброят всички оказани му почести и всички негови успехи, трябваше да прибягнат до микропечат.

Майлс извади хвойновата кора, извади документите, извади късчетата плат и кичур коса от последното си стригане. Запали кандилото, клекна и загледа как всичко това гори. През годините стотици пъти си беше представял този ритуал в най-различни варианти — от тържествено публично изпълнение с музика до танц над гроба на стареца. Беше се спрял на тази уединена традиционна церемония, изпълнена непосредствено. Само между двамата.

— И така, дядо — промълви той, — най-сетне желанието ти се осъществи. Сега доволен ли си?

Целият хаос от церемонии по присвояване на чин, всичките усилия от последните три години, цялата изтърпяна болка — всичко това го бе довело до този кулминационен акт. Но гробът не отговори, не му каза: „Браво, момчето ми! Сега можеш да си отдъхнеш.“ Пепелта не предаде никакво послание, във виещия се нагоре пушек не се появи никакво видение. Кандилото догоря много бързо. Може би не беше достатъчно напълнено.

Майлс се изправи и мълчаливо изтупа прахта от коленете си. Какво бе очаквал? Поздравления? Защо беше дошъл тук? За последен анализ? Да засвидетелства изпълнение на мечтите на един мъртвец… изслужил своята служба? За кого беше важно това? За дядо му? За него самия? За бледоликия император Грегор?

— Е, старче — прошепна той, а след това извика високо: — Сега доволен ли си? — Ехото от скалите повтори думите му.

Зад него някой се покашля и Майлс се обърна бързо като котка, с разтуптяно сърце.

— Господарю? — предпазливо продума Пим. — Извинете, не исках да ви прекъсвам… да ви преча. Но графът ви вика в павилиона.

Майлс преглътна и изчака топлината, която чувстваше по бузите си, да изчезне.

— Добре — той вдигна рамене. — Огънят почти догоря. Ще го почистя по-късно. Никой да не го пипа.

После мина покрай Пим, без да се обръща.