Границите на безкрая

Музикантите застанаха в средата на двора и засвириха. Щабквартирата на Майлс на верандата вече приличаше на аристократична театрална ложа. Трудно беше да се присъедини към музикантите, когато публиката толкова внимателно го наблюдаваше. Някои песни бяха сериозни, други, доста сериозни в началото, после ставаха весели.

Но една натрапчиво хубава песен… една жалба за изгубена любов… направи силно впечатление на Майлс. Елена… Старата болка се превърна в меланхолия — сладка и далечна. Песента беше като някакъв лек, създаваше усещане, че някой незабелязано го е излекувал от тази болка. Майлс едва не спря певците в този момент, когато всичко беше толкова съвършено, но се страхуваше да не си помислят, че е недоволен. След песента Майлс остана тих и вглъбен в сгъстяващия се мрак, почти глух за следващата песен.

Събраните следобед дърва вече догаряха. Майлс се страхуваше, че мама Карал и роднините й очакват той самичък да се справи с планините от лакомства.

Наведе се над перилата и погледна надолу. Дебелия Нини беше заобиколен от приятели. Рояк девойки се бяха струпали около него, галеха го, решеха го, вплитаха цветя и панделки в гривата и опашката му, хранеха го или просто допираха бузи до топлата му копринена кожа. Нини стоеше с полузатворени очи, самодоволен и сдържан.

„Господи — помисли си завистливо Майлс, — ако имах половината сексапил на този проклет кон, щях да имам много повече приятелки от братовчед ми Иван.“ Прецени набързо плюсовете и минусите да изкара един флирт с някоя необвързана жена. Не! Имаше някои роли на глупак, които не трябваше да играе, и тази беше от тях. Услугата, която се бе заклел да направи на нещастната Хара от долината Силви, беше единственото, което можеше да си позволи да извърши за една жена, без да стане смешен.

Обърна се, защото говорителят Карал тъкмо бе довел една жена, отдавна минала първа младост. Беше може би петдесетгодишна, слаба и дребна, повяхнала от работа женица, облякла отдавна остарелите си най-хубави дрехи. Посивялата й коса бе сресана назад и вързана на тила. Тя смутено хапеше устни.

— Това е мама Ксърик, господарю. Майката на Лем. — Говорителят Карал наведе глава, отстъпи и ги остави сами… „Върни се, страхливецо!“

— Добър вечер, госпожо — каза Майлс. Гърлото му беше сухо. По дяволите, Карал беше организирал публично представление… не, повечето други гости също се бяха оттеглили, за да не слушат.

— Господарю — каза мама Ксърик и нервно се поклони.

— Хм… седни. — С рязко движение на главата Майлс изгони доктор Дий от стола му и го посочи на жената. После завъртя своя стол и застана с лице срещу нея. Пим стоеше зад тях мълчалив като статуя, натегнат като лък. Дали не си представяше, че старата жена ще измъкне изпод полата си иглен имплодер? Не, Пим просто беше длъжен да предотврати всякаква опасност, за да може Майлс спокойно да се занимава с проблема. Пим беше почти толкова обект на проучване, колкото и Майлс. Той предвидливо стоеше настрана и несъмнено щеше да стои настрана, докато не свършеше мръсната работа.

— Господарю — започна отново мама Ксърик и млъкна. На Майлс не му оставаше нищо друго, освен да чака. Той се молеше само тя да не заплаче на коленете му или да не направи нещо друго неприятно. Щеше да е мъчително. „Дръж се, жено“ — молеше се безмълвно Майлс.

— Лем… — тя преглътна тежко, — сигурна съм, че не е убил бебето. Такова нещо никога не се е случвало в нашето семейство, кълна се! Той казва, че не е, и аз му вярвам.

— Чудесно — каза приветливо Майлс. — Нека дойде и каже същото под въздействие на фаст-пента и ще му повярвам.

— Хайде, мамо — подкани я един слаб млад мъж, който беше дошъл с нея и сега чакаше до стълбите, сякаш готов и при най-малкото движение да хукне в тъмнината. — Няма полза, не виждаш ли. — Той погледна Майлс и се намръщи.

Мама Ксърик отправи към момчето успокояващ поглед… друг от петте й синове?… обърна се към Майлс и затърси подходящи думи.

— Моят Лем е само на двадесет години, господарю.

— И аз съм само на двадесет години, мамо Ксърик — не се стърпя Майлс.

Отново настъпи кратка пауза.

— Виж, ще го кажа отново — нетърпеливо почна Майлс. — И ще го повтарям, докато не му го кажете. Не мога да осъдя невинен човек. Моите лекарства за признаване на истината няма да ми позволят. Лем самичък може да се оправдае. Трябва само да дойде. Кажи му, моля те! Наистина те моля!

Тя го гледаше подозрително.

— Аз… не съм го виждала, господарю.

— Но можеш да го видиш.

Мама Ксърик тръсна глава.

— А може и да не го видя. — Погледна Пим, после бързо отмести очи от него като от огън. Избродираните върху яката на Пим сребърни воркосигански монограми светеха в сумрака като очи на животно. Карал донесе на верандата лампи и се отдръпна.

— Госпожо — каза строго Майлс. — Графът, моят баща, ми нареди да проведа разследване за убийството на твоята внучка. Ако синът ти значи толкова много за теб, как може неговото дете да значи толкова малко? Тя… първа внучка ли ти беше?

Лицето й беше съсухрено.

— Не, господарю. По-голямата сестра на Лем има две. Нормални.

Майлс въздъхна.

— Ако наистина вярваш, че синът ти не е извършил това престъпление, трябва да му помогнеш да докаже своята невинност. Или… се съмняваш?

Жената неспокойно се размърда. В очите й се появи съмнение… тя не знаеше, дявол да го вземе. Сигурно щеше да е безполезно да прилага към нея фаст-пента. Изглежда, магическият чудотворен препарат, на който разчиташе Майлс, тук нямаше да доведе до нищо.

— Хайде, мамо — отново я подкани настойчиво младият мъж. — Няма полза. Господарят-мутант е дошъл тук да убива. Някой трябва да бъде наказан. Всичко друго е представление.

„Адски вярно — помисли си кисело Майлс. — Този млад твърдоглавец е доста схватлив.“

Мама Ксърик тръгна след разгневения си син. Обаче на стъпалата спря и горчиво каза през рамо:

— Лесно ти е на теб, нали?

„Сърцето ми се къса“ — помисли си Майлс.

Но преди вечерта да свърши, стана още по-лошо.

Чу се нисък и гневен глас на друга жена.

— Не ме спирай, Карал. Имам право хубаво да огледам този господар-мутант.

Беше висока и жилава, и здрава. „Като дъщеря си“ — помисли си Майлс. Не беше си направила труда да се измие и преоблече. От работните й дрехи се носеше мирис на пот. А колко ли път беше изминала? Сивата й коса висеше на плитки на гърба, няколко кичура висяха несплетени. Ако горчивината на мама Ксърик беше като пробождаща болка в очите, яростта на тази жена беше като разкъсваща топка в стомаха.

Тя отхвърли опита на Карал да я спре и застана пред Майлс.

— Аха!

— Хм… това е мама Матулич, господарю — представи я Карал. — Майката на Хара.

Майлс стана и се поклони.

— Здравейте, госпожо. — Веднага видя, че е с една глава по-нисък от нея. Прецени, че някога е била висока колкото Хара, но старческите й кости бяха започнали да се смаляват.

Тя само го гледаше. Черните петна около устата й показваха, че дъвче каучукови листа. Челюстите й премятаха някакво малко, дребничко, много твърдо парченце. Жената го разглеждаше безцеремонно, без хитрости или дори намек за извинение; оглеждаше главата, врата, гърба му, късите му изкривени крака. Майлс изпитваше неприятното чувство, че тя вижда всички зараснали счупвания на крехките му кости. Брадата му трепна два пъти в неволен спазматичен тик. Беше сигурен, че това го прави да изглежда нервен, и с големи усилия го овладя.

— Добре — каза грубо Карал, — видя го. Сега, за Бога, махай се, Мара. — Той разпери ръце за извинение. — Мара много се разстрои от всичко това, господарю. Простете й.

— Единственото ти внуче — каза й Майлс в старанието си да бъде любезен, но тя отблъсна любезността му с неприятно и обидно презрение.

— Разбирам мъката ти, мамо Матулич. Но съм се заклел да има справедливост за малката Рейна.

— Как може да има справедливост сега? — отвърна тя прегракнало, беше ядосана, дори озлобена. — Много е късно… за справедливост, мутантче. Каква ми е ползата от твоята проклета справедливост сега?