Проклятието на Шалион

Един бръснар и един слуга с канче гореща вода нахлуха по командата на царевича. Бръснарят накара Казарил да седне и уви около врата му голяма кърпа. Насапунисаха го, преди да е успял и дума да обели. Слугата тикна легена под брадичката му и бръснарят го подхвана с острия си бръснач, като си тананикаше тихо. Казарил зяпаше с кръстосани очи покрай носа си, докато снопчетата насапунисани сиви и черни косми падаха в тенекиения леген. Бръснарят спря да тананика и вместо това започна да издава обезпокоителни чирикащи звуци, но накрая се усмихна доволно и с драматичен жест даде знак на слугата да отнесе легена.

— Готово, милорд! — После уви за секунди лицето му с гореща кърпа, мацна бузите му с някаква студена и щипеща тинктура, която миришеше на лавандула, и това беше финалът на артистичните му усилия. Царевичът пусна една монета в ръката на бръснаря, която го накара да се поклони дълбоко, и като мърмореше благодарности, човекът се оттегли заднишком през отворената врата.

Женско кикотене долетя откъм коридора. Нечий глас, не достатъчно тих, прошепна:

— Виждаш ли, Изел? Има си брадичка. Нали ти казах.

— Да, права беше. При това си е съвсем хубава.

Изел влезе с изправен гръб, като се опитваше да изглежда много царствена в официалната си рокля, облечена за инвеститурата, но не й се удаде да задържи за дълго сериозната си физиономия — погледна Казарил и избухна в див смях. Току зад рамото й стоеше Бетриз, облечена почти толкова хубаво като царината, с трапчинки на бузите, грейнали кафяви очи и сложна прическа с множество черни къдрици, обрамчващи лицето й като картина — подскачаха очарователно при всяко нейно движение. Ръката на Изел литна към устните й.

— Богове пет, Казарил! Сега, като те извадиха иззад онзи сив шубрак, излиза, че май не си чак толкова стар!

— Изобщо не е стар — натъртено я поправи Бетриз.

Той беше станал при влизането на царината и сега им се поклони по всички изисквания на придворния етикет. Ръката му по своя воля се вдигна да опипа необичайно голата му и студена брадичка. Никой не му беше дал огледало, в което да провери причината за това бурно веселие от страна на жените.

— Всичко е готово — тайнствено обяви Бергон.

Изел, усмихната широко, взе ръката на Бетриз. Бергон грабна Казариловата. Изел зае драматична поза и обяви с глас, по-подходящ за тронната зала:

— Моята най-обичана и най-вярна придворна дама, лейди Бетриз ди Ферей, ме помоли за една услуга, която аз удовлетворявам от все сърце. И понеже баща ви не е жив, лорд Казарил, двамата с Бергон ще заемем мястото му като ваши сюзерени. Тя ме помоли за ръката ви. И понеже Ние сме изключително доволни, задето Нашите двама най-обичани слуги се обичат също и един друг, с Нашата благословия аз сега обявявам годежа ви.

Бергон обърна нагоре ръката си, в която държеше ръката на Казарил, и ръката на Бетриз се спусна отгоре й. Ръката на Изел остана най-отгоре. Царевичът и царината притиснаха ръцете им една към друга и отстъпиха назад. И двамата се бяха ухилили до уши.

— Но, но, но… — заекна Казарил. — Но това изобщо не е редно. Изел… Бергон… да жертвате тази девойка като награда за сивите ми коси е отвратително! — Не пусна ръката на Бетриз обаче.

— Току-що се отървахме от сивите ти косми — посочи Изел. После го изгледа преценяващо. — Подобрението е огромно, трябва да отбележа.

— Аз пък трябва да отбележа, че тя не ми изглежда много отвратена — каза Бергон.

Трапчинките на Бетриз бяха толкова дълбоки, колкото Казарил не ги беше виждал досега, а веселите й очи просвятваха към него иззад скромно пърхащите й мигли.

— Но… но…

— Освен това — делово продължи Изел — аз не жертвам нея като награда за твоята вярност. Подарявам й теб като награда за нейната вярност. Това е.

— О, ами… така е по-добре, щом… — Казарил примижа, опитвайки се да преориентира замаяния си мозък. — Но… има къде-къде по-важни лордове… по-богати… по-млади, по-красиви… по-достойни…

— Да, ама тя не си ги поиска тях. Поиска теб. Въпрос на вкус, нали така? — каза Бергон с грейнали очи.

— А и трябва да възразя поне на част от твоята оценка, Казарил — задъхано се намеси Бетриз. — Няма по-достойни лордове от теб в Шалион. — Ръката й го стисна още по-силно.

— Чакайте малко — рече Казарил с чувството, че се пързаля по покрит с дълбок сняг хълм и сам проправя пъртината. Мек, топъл сняг. — Аз нямам нито земи, нито пари. Не мога да издържам съпруга!

— Решила съм да направя канцлерския пост платена служба, на заплата — каза Изел.

— Както е направил Лисицата в Ибра? Много мъдро, царина, така лоялността на главния ви съветник ще принадлежи изцяло на царското семейство, а няма да е разделена между короната и клана, както беше при ди Жиронал. Кого ще назначите на негово място? Аз бих могъл да ви предложа няколко имена…

— Казарил! — Пак онова познато раздразнено натъртване, което му беше станало толкова мило. — Разбира се, че ти ще си новият ми канцлер, кого си мислеше, че ще назнача? Та то се подразбира от само себе си! Постът трябва да е твой.

Казарил се отпусна тежко на стола, без да изпуска ръката на Бетриз.

— Сега ли? — отпаднало попита той.

Тя вирна брадичка.

— Не, не, разбира се, че не! Довечера ще празнуваме. Утре ще действаме.

— Ако дотогава си събрал сили да се заемеш — побърза да добави Бергон.

— Това е огромна задача. — Пожелал си беше коматче хляб, а беше получил празнична трапеза… но ако трябваше да избира между онези, които се стремяха да го държат на завет, и другите, които бяха готови без много мислене да пожертват удобството му за собствените си цели, предпочиташе вторите. „Канцлер ди Казарил. Милорд канцлер“. Устните му помръднаха, оформяйки безмълвно сричките, после се извиха нагоре.

— Довечера след банкета ще повторим тези съобщения публично — каза Изел, — така че виж да се облечеш подходящо, Казарил. Пак тогава с Бергон ще ти връчим служебната верига, пред целия двор. Бетриз, ела при мен… — устните й се извиха — след малко. — Мушна ръка под лакътя на Бергон и повлече царевича навън. Вратата се затвори след тях.

Казарил плъзна ръка около кръста на Бетриз и я дръпна — безапелационно и без следа от свян — в скута си. Тя изписка изненадано.

— Устни значи? — промърмори той и залепи своите върху нейните. Когато след известно време спря да си поеме дъх, Бетриз дръпна глава назад и потри доволно брадичката си, после и неговата.

— Вече не ме сърби от целувките ти!

Късно на следващата сутрин Казарил най-после намери време да потърси Умегат в палатата на Копелето. Един дякон след множество поклони го насочи към две стаи на третия етаж. Конярят с отрязания език, Дарис, отговори на почукването му и го пусна да влезе, като се поклони ниско. Казарил не се изненада, че дребният човечец е облечен с бялата роба на посветен към ордена. Дани потърка брадичката си и посочи голото лице на Казарил, като изломоти усмихнато нещо, което Казарил не разбра, и толкова по-добре. Конярят му махна с ръцете си без палци да прекоси стаята, обзаведена като дневна, и да излезе на малкото дървено балконче с изглед към храмовия площад, по което пълзяха гирлянди от лози, а в сандъчета се кипреха мушката с големи цветове.

Умегат, също облечен в бяло, седеше на сянка край миниатюрна масичка и Казарил се развълнува, като видя листове хартия, пера и мастилница, наредени пред него. Дарис се разбърза да изнесе един стол, така че Казарил да седне, преди Умегат да се е опитал да стане от своя. После раздвижи уста и изхъмка подканящо, Умегат преведе казаното като покана гостът да се чувства като у дома си и Казарил се съгласи да изпие чаша чай, която Дарис хукна да донесе.

— Какво е това? — Казарил посочи с грейнали очи листовете. — Да не би да си възвърнал умението си да пишеш?

Умегат изкриви лице.

— Засега, изглежда, съм възвърнал умението си от първите си пет години. Де и останалата част от мен да се беше подмладила толкова. — Обърна листа към Казарил да му покаже няколкото реда разкривени букви. — Непрекъснато ги тикам обратно в мозъка си, а те също толкова упорито изпадат оттам. Ръката ми е изгубила умението си да държи перо, а на лютнята мога да свиря почти толкова лошо, колкото и преди! Лечителката настоява, че съм имал подобрение, и предполагам, че е права, защото преди месец и това не можех да правя. Думите се разбягват по страницата като рачета, но от време на време успявам да уловя някоя. — Вдигна очи и сви рамене, сякаш да изгони темата за епичната си борба с буквите. — Ами ти! Големи неща са ставали в Тарион. Менденал каза, че са те пронизали с меч.