Проклятието на Шалион

— Венчана? — изръмжа ди Жиронал. — Овдовяла, щом се налага. Тя е луда предателка, ибрийска курва, и прокълната на всичкото отгоре. Няма да го бъде! — Той отново се обърна към стълбите.

— Ти си курвата, Марту! Ти продаде Готоргет за рокнарийските пари, които аз отказах, а мен ме продаде на галерите, за да ми запушиш устата! — Казарил местеше трескаво поглед по лицата на разколебаните войници. „Петдесет и пет, петдесет и шест, петдесет и седем…“ — Този лъжец продава собствените си хора. Следвайте го и рискувате да ви предаде в мига, в който надуши печалба!

Ди Жиронал се обърна отново и изтегли меча си.

— Ще ти запуша устата, нещастен глупак такъв! Изправете го.

„Чакай, не…“

Двамата мъже, които го държаха, се отместиха леко встрани и очите им се ококориха, когато ди Жиронал тръгна към тях, засилвайки се за мощен съсичащ удар с две ръце.

— Милорд, това е убийство — поколеба се мъжът, който държеше Казарил за лявата ръка. Обезглавяващата дъга би покосила и двамата войници, така че ди Жиронал промени удара си в последния момент, като сведе меча си ниско и връхлетя с цялата тежест на гнева си.

Стоманата прониза копринения брокат, кожата и мускулите, и заседна в корема на Казарил, чиито крака за малко да се отделят от земята, такава беше силата на удара.

Звуците замлъкнаха. Мечът се плъзгаше през него бавно като перла в мед и също толкова безболезнено. Червеното лице на ди Жиронал беше застинало в зяпнала маска на ярост. От двете страни на Казарил, пазачите му се превиха и изтъняха в перспектива, устите им бяха отворени във викове на уплах, които така и не прозвучаха.

С победоносен крясък, който чу само Казарил, демонът на смъртта се стрелна нагоре по острието на меча, което се нажежи червено след него, и се мушна в ръката на ди Жиронал. С гневен писък черна лепкава течност, като сироп, каквото представляваше Дондо сега, се ливна след него. Пукащи синьо-бели искрици се завихриха сякаш от нищото около ръката на ди Жиронал, увиха я като лоза, а после плъпнаха по цялото му тяло. Бавно, главата му се килна назад и бял огън изригна из устата му, докато смъртта му изкореняваше душата. Косата му се изправи, очите му се изцъклиха. Мечът му продължи да се впива под падащата му тежест и плътта на Казарил около него засъска. Бяло, черно и червено се завихриха заедно, сплетени едно в друго, после отлетяха в ничия посока. Възприятията на Казарил бяха повлечени от беснеещата опашка на циклона, засмукани извън тялото му като издигаща се димна колона. Три смърти и един демон, всичките в едно. Всички в едно се ливнаха в някакво синьо Присъствие…

Умът на Казарил експлодира.

Отваряше се навън, и още навън, и още повече навън, докато целият свят не се ширна под него, сякаш го гледаше от върха на висока планина. Но не царството на материята гледаше той. Това беше пейзаж от духовна субстанция; цветове, които не можеше да назове, ярки до болка, го понесоха на прекрасните си, бурни вълни. Чуваше шепота на всички умове по света, въздишки като вятър в гора — стига да можеше човек да различи, едновременно и поотделно, песента на всяко листо. И всички викове на болка и скръб по света. И на радост и срам. И на надежда, и отчаяние, и амбиция… Хиляди хиляди мигове от хиляди хиляди животи се изляха през неговата разтягаща се душа.

От повърхността под него мехурчета душецвят извираха едно по едно и се понасяха във вихрен танц, стотици, хиляди, като големи дъждовни капки, които валят нагоре… „Това са умиращите, които се изливат през процепите на света в това място“. Души, заченати от материята, умиращи в това странно ново раждане. „Твърде много, твърде много, твърде много…“ Умът му не можеше да обхване цялото и образите се отделиха от него като вода, която изтича през пръстите.

Някога си беше представял Пролетната дама като приятна и мила млада жена, когато самият той беше много млад и представите му за нещата — много смътни. Свещените и Ордол не бяха доразвили много представата му, бяха прибавили към изградения вече образ само безсмъртие и достолепност. Този всеобемащ Мозък слушаше всеки вик и песен по света едновременно. Тя гледаше как душите се издигат по спирали нагоре в цялата им ужасна и сложна красота, гледаше ги с доволството на градинар, който вдишва уханието на цветята си. И сега този Мозък насочи цялото си внимание към Казарил.

Казарил се стопи и тя го пое в събраните си на чашка шепи. Помисли си, че го пие, отделяйки го от болезнената връзка с братята ди Жиронал и демона, които се изстреляха другаде. После тя го издуха през устните си навън и надолу във все по-тясна спирала през огромния процеп в света, който беше неговата смърт, и оттам обратно в тялото му. Мечът на ди Жиронал тъкмо пронизваше гърба му. Кръв разцъфна около металния връх като роза.

„А сега — на работа — прошепна му Дамата. — Отвори се за мен, скъпи мой Казарил“.

„Може ли да гледам?“, попита той треперливо.

„Което можеш да понесеш, е позволено“.

Той се отпусна назад в ленива отмала, докато богинята протичаше през него в света. Устните му се извиха в усмивка или поне понечиха — материалното му тяло се движеше също толкова бавно като телата на другите хора в двора. Изглежда, беше на път да се отпусне на колене. Трупът на ди Жиронал още не беше довършил падането си върху каменните плочи, макар че мъртвата му ръка беше пуснала вече дръжката на меча. Ди Самбюер се повдигаше на здравата си ръка, устата му се отваряше за вик, който все някога щеше да се оформи в едно уплашено: „Казарил!“. Някои от мъжете се хвърляха по очи на земята. Други започваха да тичат.

Богинята пое в ръцете си проклятието над Шалион като проточило се валмо от плътна черна вълна. Вдигна го от Изел и Бергон, някъде по улиците на Тарион. От Иста във Валенда. От Сара в Кардегос. От цялата земя на Шалион, от планините, реките и равнините. Казарил не можа да усети Орико в тъмната мъгла. Дамата го заплете и го промуши обратно през Казарил. Докато то се гърчеше през него към царството отвъд, тъмнината му започна да се отлюспва и в един момент Казарил вече не знаеше нишка ли е, или поток от бистра, чиста вода, или вино, или нещо още по-прекрасно.

Друго Присъствие, сериозно и сиво, чакаше там и го пое. После го пое в себе си. И въздъхна с нещо подобно на облекчение, или на запълване, или на равновесие. „Мисля, че е било кръвта на бог“. Разляна, омърсена, изтеглена отново, пречистена и върната най-после…

„Не разбирам. Иста ли е грешала? Аз ли не преброих правилно смъртите си?“

Богинята се засмя.

„Помисли пак…“

Сетне необозримото синьо Присъствие се отля през него от света, като река, която трещи над водопад. Красотата на триумфална музика, която той знаеше, че никога не ще успее да си спомни напълно, докато не се озове отново в царството й, пропука сърцето му. Огромната цепнатина се затвори. Изцерена. Запечатана.

И, съвсем внезапно, всичко това изчезна.

Хрущенето, когато коленете му се удариха в каменните плочи, беше първото от възвръщащите му се усещания. С отчаяно усилие той се надигна, но така, че да не размърда забитото в плътта му острие. Дръжката и една педя от сивото острие висяха под сведения му поглед, забити под остър, закривен ъгъл малко под и вляво от пъпа му. Върха на меча усещаше вдясно от гръбнака си и по-високо. Дойде и болката. Когато си пое първия накъсан дъх, оръжието леко потрепна. Вонята на опърлена плът нахлу в ноздрите му, смесена с небесен парфюм като от пролетни цветя. Казарил потрепери от шока, ставаше му много студено. Опита се да стои съвсем неподвижно.

Напушваше го почти истеричен смях. Щеше да го заболи обаче. Още повече…

Миризмата на опърлено месо не идваше само от него. Ди Жиронал лежеше почти в краката му. Казарил беше виждал обгорели трупове, но досега не беше виждал труп, който да е изгорял отвътре навън. Косата и дрехите на канцлера димяха, но скоро димът се разсея, без да се разгори огън.