Бараяр

— Тъкмо ще си подхождат. И Воркосиган не е красавец.

Силно развеселена, Корделия прикри усмивката си с длан. Командирът продължи:

— А и не знам кой е онзи трикрак спазматик, който се влачи непрекъснато след него. Сигурно някакъв подчинен, как мислиш?

— Боже, какъв мутант! Сигурно като регент Воркосиган е подбрал елита от службите.

Корделия се дръпна като попарена — толкова силна бе неочакваната болка от тази нехайна забележка. Изглежда, капитан лорд Ворпатрил почти не я забеляза. Беше я чул, но вниманието му бе насочено към залата долу, където в момента се полагаха клетвите. Друшнакови, кой знае защо, се изчерви и извърна глава.

Корделия се наведе напред. Думите кипяха в нея, но тя избра само няколко от тях и ги изстреля с най-ледения си капитански тон.

— Командир! И вие, който и да сте! — Те се обърнаха, изненадани от прекъсването. — За ваша информация, въпросният джентълмен е лейтенант Куделка и по-добър офицер от него няма. На ничия служба.

Те я гледаха раздразнени и объркани, неспособни да я вместят в своята представа за нещата.

— Струва ми се, че това беше частен разговор, госпожо — каза рязко командирът.

— Наистина — отвърна не по-малко рязко тя, все още кипнала. — За подслушването, което всъщност бе неизбежно, се извинявам. Но за срамната забележка относно секретаря на адмирал Воркосиган трябва да се извините вие. Тя е позор за униформата, която и двамата носите, и за службата на вашия император, която и двамата споделяте. — Говореше извънредно тихо, почти съскаше. Цялата трепереше. „Май съм поела свръхдоза от Бараяр. Трябва да се овладея.“

Вниманието на Ворпатрил най-после беше привлечено и той погледна към нея, сепнат от думите й.

— Чакайте — възрази той, — недейте да…

Командирът се обърна към тях.

— О, капитан Ворпатрил. Не ви познах веднага, сър. Ами… — Той махна безпомощно към червенокосата си нападателка, сякаш искаше да каже: „С вас ли е тази дама? И ако е така, не можете ли да я овладеете?“ После добави студено: — Не се познаваме, госпожо.

— Не, но нямам желание да надзъртам под камъните, за да видя какво живее под тях. — Внезапно Корделия осъзна, че се е съблазнила да стигне прекалено далеч. И с огромно усилие овладя гнева си. Нямаше никаква полза да създава на Воркосиган нови врагове точно в мига, в който той поемаше новите си задължения.

Спомняйки си, че е тук в ролята на ескорт, Ворпатрил се опита да каже:

— Командир, вие не знаете кой…

— Не… не ни представяйте, лорд Ворпатрил — прекъсна го Корделия. — Само ще ни затрудните още повече. — Тя стисна с палец и показалец основата на носа си, затвори очи и се опита да намери по-примирителни думи. „А се гордеех с това, че мога да се владея.“ После отново погледна към разгневените им лица.

— Командир. Милорд. — правилно определи титлата на младия мъж тя, спомняйки си неговата бележка за баща му, който седеше сред графовете. — Думите ми бяха необмислени и груби и аз си ги взимам обратно. Нямах право да коментирам частен разговор. Смирено се извинявам.

— И би трябвало — изръмжа младият лорд. Брат му прояви по-голямо самообладание и неохотно отвърна:

— Приемам вашето извинение, госпожо. Допускам, че лейтенантът ви е някакъв роднина. Извинявам се, ако сме ви обидили с нещо.

— И аз приемам вашето извинение, командир. Макар лейтенант Куделка да не е мой роднина, а само моят втори най-скъп… враг. — Корделия млъкна и двамата се намръщиха един срещу друг — тя иронично, той озадачено. — Но бих искала да ви помоля и за една услуга, сър. Не допускайте подобни коментари да стигат до ушите на адмирал Воркосиган. Куделка беше един от офицерите му на борда на „Генерал Воркрафт“ и бе ранен по време на неговата отбрана при миналогодишния политически бунт. Адмиралът го обича като свой собствен син.

Командирът постепенно се успокояваше, но Друшнакови все още гледаше на кръв. Той се поусмихна.

— Да не би да намеквате, че ще ме пратят да охранявам остров Кирил?

Какъв ли бе остров Кирил? Очевидно някакъв отдалечен и неприятен аванпост.

— Съмнявам се… Той не би използвал служебното си положение за лични цели. Но би му причинило излишна болка.

— Разбрах, госпожо. — Сега вече го беше озадачила наистина — тази обикновена наглед жена, толкова не на място в тази бляскава галерия. Двамата младежи се обърнаха, за да наблюдават спектакъла, и двайсетина минути всички мълчаха, докато церемониите не прекъснаха за обяд. Тълпите хора от галерията и от залата излязоха, за да се срещнат в коридорите на властта.

Тя откри Воркосиган — Куделка беше до него, да разговаря с баща си, граф Пьотър, и с някакъв по-възрастен мъж, облечен в графска мантия. Ворпатрил я доведе и изчезна, а Арал я поздрави с уморена усмивка.

— Мили капитане, наред ли е всичко при теб? Искам да те запозная с граф Ворхалас. Адмирал Рулф Ворхалас беше негов по-малък брат. Трябва да бъдем кратки, защото по график имаме частен обяд с принцесата и принц Грегор.

Граф Ворхалас се поклони дълбоко над ръката й.

— Миледи. Имам чест.

— Графе. Аз… се срещнах с брат ви съвсем за кратко. Но адмирал Ворхалас ме порази с изключителните си качества. — „А после го разбихме.“ Оставила ръката си в неговата, Корделия изпита неприятно усещане, но той очевидно не хранеше лична враждебност към нея.

— Благодаря ви, миледи. Всички смятаме така. А, ето ги и момчетата. Обещах да ги запозная с вас. Евън се опитва да получи място в Щаба, но аз му казах, че първо трябва да го заслужи. Бих искал Карл да проявяваше същия интерес в службата. Дъщеря ми ще полудее от завист. Вие побъркахте всички момичета, миледи.

Графът се спусна да доведе синовете си. „О, Господи — помисли си Корделия. — Трябваше да се досетя, че са те.“ Двамата мъже, които седяха пред нея в галерията, и се поклониха нервно.

— Но вие се познавате — каза Воркосиган. — Видях ви да разговаряте в галерията. Какво обсъждахте така оживено, Корделия?

— Ами… геология. Зоология. Любезността. Най-вече говорихме за любезността. Дискутирахме извънредно широка тема. Всеки от нас научи другия на нещо, струва ми се — усмихна се тя, без дори да мигне.

Командир Евън Ворхалас изглеждаше малко бледен.

— Да — каза той. — Получих… урок, който никога не ще забравя, миледи.

Воркосиган продължи със запознанството.

— Командир Ворхалас, лорд Карл — лейтенант Куделка.

Куделка, натоварен с пластмасови листи и дискове, с жезъла на главнокомандващия въоръжените сили, връчен току-що на Воркосиган като новоизбран регент, и със собствения си бастун, не бе сигурен дали трябва да се ръкува, или само да поздрави. В крайна сметка той изпусна всичко, което държеше, и не успя да направи нито едното, нито другото. Ръката му се сблъска с тази на Друшнакови, която се наведе да му подаде бастуна.

— Не ми е необходима помощта ви, госпожице — изръмжа й тихо Куделка и тя се отдръпна и застана намръщена зад Корделия.

Командир Ворхалас му подаде някои от дисковете.

— Извинете ме, сър — каза Куделка. — Благодаря ви.

— Няма защо, лейтенант. Самият аз някога едва не бях улучен от невроразрушител. Дяволски се уплаших. Вие сте пример за подражание за всички ни.

— Съвсем… не е болезнено, сър.

Корделия, която знаеше от личен опит, че това е лъжа, запази спокойствие. Групата се раздели — всеки тръгна по задачите си. Корделия спря пред Евън Ворхалас.

— Приятно ми беше да се запознаем, командир. Предвиждам, че ще стигнете далеч в бъдещата си кариера — и то не на остров Кирил.

Ворхалас се усмихна.

— Мисля, че това се отнася и за вас, миледи. — Те си кимнаха предпазливо — и почтително и Корделия се обърна, за да хване Воркосиган под ръка и да го последва към поредното му задължение. Куделка и Друшнакови тръгнаха след тях.

След няколко дни императорът на Бараяр изпадна в кома, но продължи да живее в това състояние още една седмица. Арал и Корделия бяха вдигнати от леглото в замъка Воркосиган в ранните утринни часове от специален пратеник от императорската резиденция с простите думи: