Бараяр

Те се върнаха в лабораторията и изслушаха внимателно останалата част от лекцията на лекарите за специфичните нужди и уязвимите места на Майлс, и за разписанието на първоначалното му лечение, а после го повиха топло за пътуването му до дома. Беше толкова мъничък, просто парче плът, по-лекичко от коте, откри Корделия, когато най-после го взе на ръце и го притисна към себе си за пръв път, откакто го бяха откъснали от нейното тяло. За миг изпадна в паника. „Върнете го обратно в репликатора за около единайсет години, не мога да се справя с това…“ Децата може и да бяха, а може и да не бяха благодат, но да ги създадеш, а после да ги провалиш, бе със сигурност проклятие. Даже Пьотър знаеше това. Арал отвори вратата пред тях.

„Добре дошъл на Бараяр, сине. Заповядай в този свят на богатство и бедност, на странна промяна и дълбока история. Роди се веднъж, сега се раждаш повторно. Заповядай и името си. Майлс означава «войник» но не допускай силата на внушението да те погълне. Заповядай една изкривена фигура в това общество, което ненавижда и се страхува от мутациите — защото са били неговото най-силно страдание. Заповядай титла, богатство, власт и цялата омраза и завист, които ще ти донесат. Заповядай това тяло — разкъсано на части и после отново събрано. Наследи безброй приятели и врагове, които не си си създал сам. Заповядай един дядо от ада. Понеси болката, открий радостта и намери свой собствен смисъл, защото Вселената със сигурност няма да ти го поднесе. Ще бъдеш винаги жива мишена. Бъди. Но жива. Жива. Жива!“

ЕПИЛОГ

— По дяволите, Вааген! — задъхано възкликна Корделия. — Изобщо не си ми казвал, че малкият мошеник ще бъде свръхактивен.

Тя се втурна надолу по стълбището, изтича през кухнята и излезе на терасата в края на заплетената като лабиринт каменна къща. Погледът й се плъзна по моравата, сетне по дърветата и накрая се спря на дългото езеро, което блестеше под лятното слънце. Никакво движение.

Облечен в стари униформени панталони и избеляла щампована риза, Арал се появи до къщата, видя я и разпери безпомощно ръце.

— Няма го тук.

— Не е и вътре. Долу или горе, как мислиш? Къде е малката Елена? Обзалагам се, че са заедно. Забраних му да слиза до езерото без някой възрастен, но не зная…

— Със сигурност не е при езерото — каза Арал. — Плуваха цяла сутрин. Изморих се само като ги гледах. За петнайсет минути — засякох времето — той се изкатери и скочи от дока деветнайсет пъти. Умножи това по три часа.

— Тогава е горе — реши Корделия. Те се обърнаха и се затътриха заедно нагоре по хълма по чакълената пътека, от двете страни на която имаше местни, внесени от Земята и екзотични храсти и цветя. — И като си помисля — изхриптя Корделия, — че се молех да настъпи денят, в който ще проходи!

— Сега цялото насъбрано в него за пет години движение се освобождава наведнъж — отвърна Арал. — В известен смисъл това е доказателство, че не се е натрупало разочарование, което да се превърне в отчаяние. Известно време се опасявах, че може да стане и така.

— Да. Забелязал ли си, че след последната операция безкрайното му бърборене секна? Отначало се радвах, но не мислиш ли, че би могъл да онемее? Дори не знаех, че онази хладилна камера може да се разглобява. Ням инженер. Господи!

— Според мен, хм, говорните и техническите наклонности постепенно ще се уравновесят. Ако оцелее.

— Ние възрастните, сме толкова много, а той е един. Трябва да можем да го опазим. Но защо ли имам чувството, че ни превъзхожда числено и ни е обкръжил?

Тя се изкачи на хълма. В плитката долина се виждаха конюшните на Пьотър — половин дузина боядисани в червено дъсчени и каменни сгради, оградени ливади и пасища, засадени, за да засенчат зелените поляни на Земята. Виждаха се коне, но не и деца. Ботари обаче ги бе изпреварил — точно излизаше от една от сградите и влизаше в друга. Ревът му се донесе до тях, приглушен от голямото разстояние: „Лорд Майлс?“

— О, Боже, надявам се, че не е обезпокоил конете на Пьотър — каза Корделия. — Мислиш ли, че опитът за помирение този път ще успее? Само защото Майлс най-после ходи?

— Беше вежлив по време на вечерята снощи — отвърна с надежда Арал.

— Аз бях вежлива по време на вечерята снощи — сви рамене Корделия. — Той едва не ме обвини, че с глад съм направила от сина ти джудже. Какво да направя, когато детето предпочита да си играе с храната, вместо да я яде? Просто не знам как би му подействало едно увеличаване на хормоните на растежа. Вааген е много несигурен по отношение на ефекта им върху чупливостта на костите.

Арал се усмихна криво.

— Според мен диалогът с маршируващите грахови зърна, които обкръжават рулото и му нареждат да се предаде, беше наистина остроумен. Човек почти може да си ги представи като малки войничета в имперски зелени униформи.

— Да, а ти изобщо не ми помогна. Само се смееше, вместо да го накараш да яде като истински татко.

— Не съм се смял.

— Очите ти се смееха. И той също разбра. Върти те на пръста си.

Приближиха до сградите, въздухът се изпълни с топлата миризма на коне и на неизбежните им изпражнения. Ботари се появи отново, забеляза ги и им махна извинително.

— Току-що видях Елена. Казах й да слизат от онзи таван. Тя отговори, че лорд Майлс не бил там, а някъде наоколо. Съжалявам, миледи, когато ми каза, че иска да погледа животните, не разбрах, че е възнамерявал да го направи веднага. Сигурен съм, че ще го открия само след миг.

— Надявам се, че Пьотър ще ни предложи разходка — въздъхна Корделия.

— А аз си мислех, че не обичаш конете — каза Арал.

— Мразя ги. Но си мислех, че така бих могла да поговоря със стареца като с човек, вместо като с цвете в саксия. А и Майлс бе толкова възбуден от тези глупави животни. Но не обичам да се мотая тук. Това място е толкова… прилича на Пьотър. — „Архаично, опасно и човек трябва много да внимава.“

Говореха за вълка, а той… Откъм стария каменен навес се появи самият Пьотър.

— А, тук ли сте? — каза той небрежно, но се присъедини към тях достатъчно общително. — Да не сте дошли да видите новата кобилка?

Тонът му беше толкова безизразен, че Корделия не знаеше дали очаква от нея положителен, или отрицателен отговор. Но се възползва от възможността.

— Сигурна съм, че Майлс би искал.

— Така ли?

Тя се обърна към Ботари.

— Защо не отидете да го…

Но Ботари гледаше покрай нея, устните му бяха изкривени от страх. Тя се обърна.

Един от огромните коне на Пьотър, без юзда, седло, оглавник или каквото и да било друго за хващане, изскочи от конюшнята. В гривата му се бе вкопчило като бодил едно дребничко, тъмнокосо момченце. Чертите на Майлс бяха изострени едновременно от екзалтация и страх. Корделия едва не припадна.

— Вносният ми жребец! — изджавка ужасено Пьотър.

Чисто рефлекторно Ботари извади зашеметителя си от кобура. После замръзна парализиран от неувереност по какво и накъде да стреля. Ако конят паднеше и затиснеше малкия си ездач…

— Гледай, сержант! — извика с тънкото си енергично гласче Майлс. — Сега съм по-висок от теб.

Ботари се затича към него. Уплашен, конят се обърна и препусна в галоп.

— …мога да тичам по-бързо! — донесоха се накъсано думите поради неравния бяг на коня. Животното се скри от погледа им зад конюшнята.

Четиримата възрастни се втурнаха след него. Корделия не чу друг вик, но когато завиха зад ъгъла, Майлс лежеше на земята, а конят бе спрял по-нататък и пасеше. Щом ги забеляза, той изпръхтя враждебно, вдигна глава, затанцува от крак на крак, а после продължи да пасе.

Корделия коленичи до Майлс, който бе вече седнал и й кимаше да се маха. Беше блед и стискаше лявата си ръка с дясната с познатия израз на болка.

— Видя ли, сержант? — задъхано каза той. — Мога да яздя, мога.

Пьотър, насочил се към коня, спря и погледна надолу.