Бараяр

Погледна я и я видя засмяна, неспособна да скрие щастието в очите си.

— Е? — той се изправи срещу нея.

— Ами… — опита се да си придаде тъжен и разочарован вид тя, за да го подразни, но не можа да удържи усмивката си и тя се разля по цялото й лице. — Докторът казва, че е момче!

— Оо! — От устните му се изплъзна дълга, красноречива въздишка и той я грабна в обятията си, завъртайки я в кръг.

— Арал! Да не ме изпуснеш! — Той не бе по-висок от нея, но много по-широк и едър.

— За нищо на света! — Той я пусна да стъпи на земята и се целунаха дълго, като накрая избухнаха в смях. — Баща ми ще полудее от радост.

— Самият ти изглеждаш полудял от радост.

— Да, но ти още нищо не си видяла! Чакай да видиш как един старомоден бараярски pater familiae изпада в транс при нарастването на семейното му дърво. От дълги години бях убедил бедния старец, че родът му завършва с мен.

— Дали ще ми прости, че съм плебей от друг свят?

— Той не е искал да те обиди, но така или иначе, не мисля, че отсега нататък ще го интересува каква жена съм довел у дома, при положение че тя се е оказала бременна. Мислиш, че преувеличавам? — прибави той, когато Корделия избухна в смях. — Ще видиш.

— Дали не е малко рано да мислим за име? — попита тя с глас, изпълнен с копнеж.

— Изобщо няма смисъл да мислим. Това е първородният син. Тук има строг обичай, според който детето получава имената на двамата си дядовци. Първото име е това на дядо му от страна на бащата, а второто — на дядо му по майка.

— О, значи затова историята ви е толкова объркана. Вечно ми се налагаше да правя справки, за да мога да разбера нещо. Пьотър Майлс. Хм. Е, предполагам, че ще мога да свикна. А пък аз си мислех за… нещо друго.

— Може би следващия път.

— Оо, много си амбициозен.

Последва кратко противоборство — Корделия отдавна бе направила полезното откритие, че в определени настроения Арал има повече гъдел от нея, така че успя да го надвие и завършиха битката смеейки се на тревата под яркото слънце.

— Изключително непочтено — оплака се Арал, щом тя го пусна.

— Да не би да се страхуваш, че ще шокирам рибарите на Негри?

— Те не се поддават на шокиране, гарантирам ти.

Корделия махна с ръка към далечната лодка, но човекът в нея не й обърна никакво внимание. Отначало се беше ядосала, а после смирено научи, че Арал е под постоянно наблюдение от страна на ИмпСи. Предполагаше, че такава е цената за включването му в тайната и фатална политика на Ескобарската война. Такова бе и наказанието за някои от по-зле приеманите му искрени позиции.

— Разбирам защо си превърнал опитите си да им се надсмиваш в свое хоби. Но може би трябва просто да се отпуснем и да ги поканим на обяд или нещо подобно. Чувствам, че досега вече трябва да са ме опознали достатъчно добре, тъй че и аз искам да ги опозная. — Дали човекът на Негри бе записал семейния разговор, който току-що бяха провели? Имаше ли подслушвателна апаратура в спалнята им? А в банята им?

Арал се усмихна.

— Няма да им разрешат. Не ядат и не пият нищо друго освен това, което носят със себе си.

— Боже мой, това е истинска параноя! Наистина ли е необходимо?

— Понякога. Работата им крие много опасности. Не им завиждам.

— Мислех си, че да се навъртат наоколо и да те наблюдават, за тях е една чудесна малка ваканция. Онзи човек там сигурно е хванал добър тен.

— Да се навъртат наоколо е най-трудната част от работата. Могат да се мотаят цяла година, а после да ги извикат за петминутна акция от жизнена важност. Но трябва да бъдат постоянно готови за тези пет минути, през цялата година. Това е ужасно напрежение. Много повече предпочитам атаката пред защитата.

— И все пак не разбирам защо някой трябва да те безпокои. Имам предвид това, че ти си само един преминал в запаса офицер, който живее в сянка. Сигурно има стотици други като теб, дори и от знатен, ворски произход.

— Хм — избягвайки отговора, той погледна към далечната лодка, после скочи на крака. — Хайде. Да отнесем добрата новина на баща ми.

Е, сега го разбираше. Граф Пьотър я накара да го хване под ръка и я отведе в трапезарията, където по време на късната му вечеря я разпита за последния преглед при акушер-гинеколога и я накара да опита от пресните градински лакомства, донесени от него от провинцията. Тя изяде покорно гроздето.

След като графът се навечеря, двамата излязоха, хванати под ръка, в преддверието. Корделия долови повишени гласове, носещи се откъм библиотеката. Думите се чуваха приглушено, но бяха остри и резки. Обезпокоена, тя спря.

След миг спорът завърши, вратата на библиотеката се отвори и оттам с горделива походка излезе някакъв мъж. През отворилия се процеп Корделия видя Арал и граф Вортала. Лицето на съпруга й беше решително, очите му горяха. Вортала, прегърбен от възрастта мъж с оплешивяваща побеляла коса, бе целият почервенял. С рязък жест излезлият даде знак на очакващия го униформен служител, който го последва пъргаво, с безизразно лице.

Непознатият бе около четирийсетгодишен, тъмнокос и облечен в скъпия стил на горната класа. Челото и долната му челюст бяха толкова силно издадени, че скриваха носа и мустаците му. Не беше нито красив, нито грозен и ако не бе толкова смръщен, човек можеше да каже, че притежава силни черти. Сега просто изглеждате кисел. Срещайки граф Пьотър в преддверието, той спря и кимна за поздрав.

— А, Воркосиган — каза гърлено той. Неохотният му полупоклон бе вместо „добър вечер“.

Старият граф наведе глава в отговор и вдигна вежди.

— Тръгвате ли вече, Вордариан? — В тона му прозвуча съвсем друг въпрос.

Устните на Вордариан бяха стиснати, дланите му се свиваха несъзнателно в ритъм с челюстта му.

— Запомнете думите ми — каза тежко той. — Вие и аз, и всеки друг знатен човек на Бараяр утре ще съжалява, че се е родил.

Пьотър стисна устни, в очите му проблесна тревога.

— Синът ми не ще предаде класата си, Вордариан.

— Заслепен сте. — Той хвърли кос поглед към Корделия, не достатъчно продължителен, за да бъде възприет като обида, но затова пък студен, ужасно студен. След него запознанството бе невъзможно. После с усилие си наложи минималната любезност да кимне за сбогом, обърна се и излезе със следващия го като сянка подчинен.

Арал и Вортала се показаха от библиотеката. Арал дойде в преддверието и мрачно се взря в мрака през гравираните стъкла от двете страни на вратата. Вортала постави успокоително ръка на рамото му.

— Оставете го да си върви — каза той. — И без неговия глас можем да се оправим утре.

— Нямам намерение да го гоня по улицата — озъби се Арал. — Но въпреки това… следващия път си спестете остроумието за хора, които могат да го оценят, а?

— Кой беше този сърдит човек? — попита Корделия, опитвайки се да приповдигне мрачното настроение.

— Граф Видал Вордариан — обърна се към нея Арал и дори успя да й се усмихне. — Комодор граф Вордариан. Работил съм с него от време на време, когато бях в Генералния щаб. Сега е лидер на нещо, което човек би нарекъл почти консервативна партия на Бараяр. Не са като онези умопобъркани от Периода на изолацията, а така да се каже, хора, които искрено се страхуват, че всяка промяна ще има отрицателни резултати. — Той погледна скришом граф Пьотър.

— С името му се спекулираше често по отношение на предстоящото регентство — отбеляза Вортала. — Силно се опасявам, че е разчитал да го изберат. Положи огромни усилия да обработи Карийн.

— Трябвало е да обработва Ецар — каза сухо Арал. — Може би нощният въздух ще го успокои. Опитайте пак да поговорите с него утре сутрин, Вортала — но този път малко по-скромно, а?

— Ласкаенето на егото на Вордариан може да отнеме цялото ми време — промърмори Вортала. — Той прекарва ужасно много време в изучаване на родословното си дърво.

— Не е единственият — смръщи лице Арал.

— Само да те беше чул — изръмжа Вортала.

ТРЕТА ГЛАВА

На следващия ден Корделия бе официално придружена на заседанието на пълния Общ съвет лично от капитан лорд Падма Ксав Ворпатрил. Оказа се, че той е не само член на новия щаб на съпруга й, но и негов първи братовчед, син на по-малката сестра на отдавна починалата майка на Арал. Лорд Ворпатрил беше първият близък роднина на Арал, с когото Корделия се запознаваше, освен граф Пьотър. Не че роднините на Арал я избягваха, както се бе опасявала — просто той почти нямаше такива. Заедно с Ворпатрил бяха единствените оцелели деца на предходното поколение, чийто последен жив представител беше от своя страна граф Пьотър. Ворпатрил беше едър жизнерадостен мъж на около четирийсет и пет години, облечен в стегната зелена униформа. Скоро Корделия разбра, че той е бил и един от младшите офицери на мъжа й по време на първото му назначение за главнокомандващ преди военните успехи на Воркосиган в Комарската война и нейните разрушителни политически последствия.