Бараяр

— Ами, аз не съм истинска телохранителка, като онези облечени в ливреи мъже…

О, отново магията на униформите!

— …но баща ми и тримата ми братя са в службите. По-скоро съм истински войник, като вас.

Луда по войската, като всички бараярци.

— Нима?

— Навремето спортувах джудо. Но бях прекалено едра, за да се състезавам с жени. Не можех да тренирам истински с никого, а освен това изпълняването на всички кати бе страшно тъпо. Братята ми ме вкарваха тайно със себе си в мъжките групи. И едното доведе до другото. Като ученичка две години бях шампион на Бараяр при жените. После, преди три години, един от хората на капитан Негри дойде при баща ми и му предложи работа за мен. Обучиха ме да боравя с оръжие. Изглежда, че принцесата е молила за телохранителки в продължение на години, но не са можели да намерят жена, която да издържи всички тестове. Въпреки че — усмихна се тя самоиронично — дамата, която уби адмирал Ворутиър, едва ли се нуждае от скромните ми услуги.

Корделия прехапа език.

— Хм. Просто имах късмет. А освен това в момента бих предпочела да се въздържам от физически усилия. Нали знаете, бременна съм.

— Да, миледи. Споменаваше се в един от…

— Докладите на капитан Негри — довърши мисълта й Корделия. — Сигурна съм за това. Навярно е разбрал още преди мен.

— Да, миледи.

— Насърчаваха ли интересите ви, когато бяхте дете?

— Не… истински. Всички си мислеха, че съм просто особена. — Тя се намръщи и Корделия изпита усещането, че разбужда болезнени спомени.

— По-големите ви братя ли? — обърна се тя сериозно към момичето.

Друшнакови я погледна с големите си сини очи.

— Да, защо?

— Така предполагах. — „И се страхувах от Бараяр заради онова, което е сторил на синовете си. Не е странно, че не са успели да намерят жена, която да издържи тестовете.“ — Значи сте обучена да боравите с оръжие. Отлично. Ще можете да ми бъдете водач при днешното пазаруване.

В изражението на Друшнакови се промъкна едва забележима неприязън.

— Да, миледи. Какви дрехи търсите? — попита учтиво тя, криейки мрачното си разочарование от интересите на „истинския войник“.

— Откъде човек тук може да си купи приличен бастун със сабя?

Неприязненият поглед изчезна.

— О, знам едно място, откъдето ворските офицери и графовете снабдяват хората си с оръжие. Макар че никога не съм влизала вътре. Семейството ми не произхожда от Вор и затова, разбира се, не ни е разрешено да притежаваме лично оръжие. Само служебно. Но пък е от най-доброто.

Един от униформените стражи на граф Воркосиган ги придружи до магазина. Корделия се беше отпуснала и се наслаждаваше на гледката. Друшнакови обаче бе на поста си и стоеше нащрек — очите й непрестанно оглеждаха изпитателно тълпите. Корделия имаше чувството, че не пропуска нищо. От време на време докосваше с ръка зашеметителя си, скрит под украсеното й с бродерии болеро.

Свиха по една чиста тясна улица, от двете страни на която се издигаха стари сгради с изсечени от камък фасади. На витрината на оръжейния магазин с дискретни златни букви бе написано само „Сийглинг“ Очевидно, ако човек не знаеше къде е попаднал, не би трябвало да бъде тук. Униформеният им придружител изчака навън, а Корделия и Друшнакови влязоха в магазина. На пода беше постлан дебел килим, стените бяха покрити с дървена ламперия; във въздуха се носеше частичка от онази оръжейна атмосфера, която Корделия си спомняше от кораба си от Проекта — странният дъх на роден дом, когато си на чуждо място. Тя погледна скрито към дървената ламперия и пресметна наум стойността й в бетански долари. Ужасно много бетански долари. И все пак, изглежда, тук дървото бе разпространено почти толкова, колкото и пластмасата, и бе също толкова ниско ценено. Личните оръжия, които горните класи можеха да носят законно, бяха елегантно изложени във витрини и по стените. Освен зашеметители и ловно оръжие имаше внушително разнообразие от саби и ножове — очевидно жестоките декрети на императора срещу дуелите забраняваха само използването им, но не и тяхното притежаване.

Към тях се приближи продавачът — тесноок, възстар мъж с лека походка.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожи?

Отношението му бе достатъчно сърдечно. Корделия предполагаше, че тук понякога влизат жени от класата Вор — за да купят подаръци за мъжете или любовниците си. Но със същия тон продавачът можеше да каже и „С какво мога да ви бъда полезен, деца?“ Дали не ги омаловажаваше чрез езика на тялото си? Това нямаше значение.

— Търся бастун със сабя за мъж, висок около метър и осемдесет. — Куделка беше горе-долу толкова — С пружинен механизъм, по възможност.

— Да, госпожо. — Продавачът изчезна и скоро се върна с бастун от светло дърво, украсен със сложна резба.

— Изглежда малко… не знам. — „Безвкусен“. — Как работи?

Продавачът демонстрира пружинния механизъм. Дървената ножница падна, разкривайки дългото тънко острие. Корделия протегна ръка и мъжът й подаде оръжието с явна неохота.

Тя се извърна леко, огледа сабята и я подаде на телохранителката.

— Как ви се струва?

Отначало Друшнакови се поусмихна, но после се намръщи съмнително.

— Не е много добре балансирана. — Тя погледна неуверено продавача.

— Помнете, че работите за мен, не за него. — каза Корделия, определяйки вярно класовото съзнание в действие.

— Според мен тази сабя не е особено добра.

— Тя е отлична даркойска изработка, госпожо — защити се хладно продавачът.

Корделия я взе обратно с усмивка.

— Нека проверим вашата хипотеза.

Тя вдигна ненадейно оръжието за поздрав и нанесе къс удар към стената. Върхът му се заби в дървото, а Корделия наблегна на дръжката. Сабята се счупи. С иронична усмивка тя подаде парчетата на продавача.

— Как сте се задържали в този бизнес, при положение че клиентите ви не остават живи достатъчно дълго, за да пазаруват отново? Навярно „Сийглинг“ не е спечелил репутацията си, като продава подобни играчки. Донесете ми нещо подходящо за истински войник, а не боклуци за сводници.

— Госпожо — каза решително продавачът, — трябва да настоя да заплатите повредената стока.

— Много добре — отвърна му вече сериозно раздразнена Корделия. — Изпратете сметката на съпруга ми, адмирал Арал Воркосиган, замъкът Воркосиган. Можете да му обясните и защо сте се опитали да пробутате на жена му боклук, офицер. — Последното обръщение бе само предположение, основаващо се на възрастта и походката му, но Корделия разбра по очите му, че е познала.

Продавачът се поклони дълбоко.

— Моля за прошка, миледи. Мисля, че имам нещо по-подходящо, ако благоволите да почакате.

Той пак изчезна и Корделия въздъхна.

— Пазаруването с продавачи машини е далеч по-лесно. Но поне позоваването на неуместни авторитети от Щабквартирата върши работа съвсем като у дома.

Следващият бастун беше от неукрасено тъмно дърво, полирано до копринен блясък. Продавачът й го подаде неотворен и отново се поклони.

— Натиснете дръжката на това място, миледи.

Беше много по-тежък от първия бастун. Ножницата отскочи бързо и се приземи до стената в другия край на помещението толкова силно, че едва ли не представляваше оръжие сама по себе си. Корделия огледа и тази сабя. По продължение на острието се виждаше странен гравиран знак. Тя пак поздрави с жест стената и привлече погледа на продавача.

— От заплатата си ли ще трябва да плащате повредените оръжия?

— Можете спокойно да продължавате, миледи — отвърна той с едва доловим блясък на задоволство в очите. — Тази сабя няма да можете да счупите.

Корделия повтори предишното изпитание. Върхът проникна много по-дълбоко в дървото и макар да наблегна върху дръжката с цялата си сила, тя успя само лекичко да я огъне. Но сабята можеше да се огъне още повече — Корделия усещаше, че е далеч от границата на гъвкавостта й. Тя я подаде на Друшнакови, която я огледа внимателно.

— Тази е прекрасна, миледи. Наистина си струва.