Бараяр

— Хм. И да, и не. Ще трябва да присъстваш на много церемонии — задължително на погребението на императора, което ще бъде мъчение за всички, с изключение на император Ецар, разбира се. Останалите ти задължения ще са предимно социални и зависят единствено от твоето желание. Речи и церемонии, важни венчавки, именни дни и погребения, поздравления към делегации от областите — накратко, връзки с обществеността. Нещата, които вдовстващата принцеса Карийн върши така успешно. — Воркосиган направи пауза и като разчете ужасения й поглед, добави бързо: — Ако предпочиташ, можеш да водиш напълно личен живот. В момента разполагаш със съвършено извинение за това. — Обвитата му около кръста й ръка тайничко погали все още плоския й корем. — Всъщност не бих желал да се раздаваш твърде много. Но има и друго — от полтическа гледна точка… Много би ми се искало, ако е възможно, да бъдеш връзката ми с вдовстващата принцеса и… малкия император. Сприятели се с нея, ако можеш — тя е извънредно резервирана жена. Възпитанието на момчето е от жизнена важност. Не трябва да повтаряме грешките на император Ецар Ворбара.

— Ще се опитам — въздъхна тя. — Разбирам, че никак не е лесно да се държа като истинска бараярска Вор.

— Не го възприемай толкова болезнено. Освен това има и друга гледна точка.

— О, това изобщо не ме изненадва! Продължавай.

Той помълча за миг, подбираше думите си.

— Когато предишният престолонаследник Сердж каза, че прогресивността на граф Вортала е фалшива, думите му не бяха напълно лишени от основание. В преднамерените обиди винаги има някаква истина. Граф Вортала се опитваше да създаде прогресивната си партия само в средите на висшите класи. Сред влиятелните, както би казал самият той. Схващаш ли непоследователността в логиката му?

— Ха! Че тя си личи веднага!

— Да, но за теб. Ти си бетанка, жена с галактическа известност.

— Хайде, хайде!

— За такава те смятат тук. Не мисля, че осъзнаваш напълно как те възприемат. И това много ме ласкае.

— Надявах се да остана незабележима. Но не вярвам да съм много популярна след всичко, което сторихме на Ескобар.

— Такава ни е културата. Народът ми би простил на един храбър войник почти всичко. А ти обединяваш в личността си две противоположни фракции — военната аристокрация и прогалактическия плебс. Наистина смятам, че съм в състояние да привлека Народната Защитна Лига чрез теб, стига да искаш да изиграеш картите ми вместо мен.

— Боже мили! Откога обмисляш това?

— Проблема — отдавна. А теб, като част от решението — едва от днес.

— Искаш да ме използваш като марионетка начело на някаква конституционна партия?

— Не, не. Точно това, кълна се в честта си, няма да допусна. То не би удовлетворило духа на клетвата ми да предам на принц Грегор императорска корона, облечена в истинска власт. Всъщност искам… всъщност искам да намеря начин да привлека на имперска служба най-добрите мъже от всяка класа и партия. Просто резервите на талант във Вор са твърде ограничени. Искам да направя правителството като армията, където способностите се отчитат независимо от произхода. Император Ецар се опита да направи нещо подобно, като засили министерствата за сметка на графовете, но отиде прекалено далеч. Графовете са глупави, министерствата са корумпирани. Трябва да има някакъв начин за балансиране.

Корделия въздъхна.

— Предполагам, че просто ще трябва да се разберем да не се съгласяваме относно конституционните партии. Мен никой не ме е назначавал за регент на Бараяр, така че те предупреждавам — ще продължавам да се опитвам да променя решението ти.

Илян вдигна вежди. Корделия се отпусна уморено и започна да наблюдава бараярската столица Ворбар Султана през дебелия покрив. Беше се омъжила за регента на Бараяр преди четири месеца. Беше се омъжила за един обикновен, излязъл в запаса военен. Да, чувала беше, че мъжете се променят след брака, обикновено към по-лошо, но чак пък толкова? И така бързо? „Това не е договорът, който сключихме, драги.“

— С вчерашното ти назначаване за регент император Ецар проявява извънредно доверие към теб. Не смятам, че е такъв безсърдечен прагматик, какъвто се опитваш да ми го представиш — отбеляза гя.

— Е, това действително е знак на доверие, но по необходимост. Разбирам, не си схванала замисъла на прехвърлянето на капитан Негри при принцесата.

— Не съм. Какъв замисъл?

— Съвсем очевиден. Негри трябва да продължи старата си работа като шеф на Имперската служба за сигурност. Разбира се, няма да прави докладите си пред едно четиригодишно момче, а пред мен. Командир Илян ще му бъде всъщност само помощник. — Воркосиган и Илян се спогледаха иронично. — Но няма съмнение на кого ще бъде верен Негри, в случай че аз, хм, се побъркам и пожелая да стана император. Той безусловно има тайна заповед какво да прави с мен в подобен случай.

— Аа. Е, гарантирам, че нямам никакво желание да ставам императрица на Бараяр. Просто в случай че си задаваш този въпрос.

— Нямах предвид това.

Земеходът спря пред една порта в каменната стена. Четирима часовои ги провериха внимателно, прегледаха пропуските, които носеше Илян, и им махнаха да продължат. Всички тези стражи и тук, и в замъка Воркосиган, от какво ли охраняваха? Навярно от други бараярци в разделения на фракции политически ландшафт. Корделия си спомни една типична бараярска фраза, която старият граф обичаше да използва и която гъделичкаше чувството й за хумор: „При всичките тези изпражнения, наблизо трябва да има и пони.“ На колонията Бета конете бяха на практика непознати с изключение на няколкото екземпляра в зоологическите градини. „С всичките тези стражи наоколо… Но ако аз не съм враг на никого, как някой може да бъде враг на мен?“

— Бих предложил, сър — каза неуверено Илян, — дори бих помолил, да премислите и да разположите щаба тук, в императорския замък. С проблемите на сигурността, с моите проблеми — усмихна се леко той, което навреди на облика му, защото с чипия си нос приличаше на кученце, — ще мога да се справя много по-лесно тук.

— Какво жилище имаш предвид? — попита Воркосиган.

— Ами, когато… Грегор наследи престола, заедно с майка си ще се премести в покоите на императора. Тогава стаите на Карийн ще се освободят.

— На принц Сердж, искаш да кажеш. — Воркосиган го погледна мрачно. — Аа… струва ми се, че бих предпочел да разположа официалното си седалище в замъка Воркосиган. Баща ми прекарва все повече време в провинцията и мисля, че няма да има нищо против да се премести.

— Не мога изцяло да подкрепя тази идея, сър. От гледна точка на сигурността. Той се намира в старата част на града. Улиците са пълни с хора. Под района има поне три групи стари тунели от стари канализации и транспортни системи — а има и прекалено много нови високи сгради, които гледат отгоре. Ще бъдат необходими поне шест постоянни патрула, и то за съвсем повърхностно наблюдение.

— Разполагаш ли с толкова хора?

— Ами, да.

— Тогава замъкът Воркосиган. — За да успокои Илян, който гледаше разочаровано, Воркосиган добави. — По отношение на сигурността може и да е лош, но има много добри връзки с обществеността. Ще придаде отличен дух на, хм, войнишка скромност на новото регентство. И ще спомогне за отслабването на параноята в двореца.

Тъкмо стигаха до въпросния дворец. От архитектурна гледна точка, в сравнение със замъка Воркосиган Императорската резиденция изглеждаше огромна. Просторните й крила се издигаха на два до четири етажа, подчертани на места с кули. Разновременни пристроявания се преливаха едно в друго и оформяха едновременно просторни и уютни дворове. Стилът на източната фасада бе най-уеднаквен — тежък, с богата каменна резба. Северната страна бе по-разчленена поради многобройните симетрични градини. Западното крило бе най-старото, а южното — най-новото.

Земеходът паркира до двуетажно преддверие откъм южната страна и Илян ги поведе покрай още стражи по широко каменно стълбище към огромен апартамент на втория етаж. Качваха се бавно заради лейтенант Куделка. Той вдигна глава и се намръщи извинително, после отново се наведе съсредоточено — а може би засрамено? „Няма ли тук асансьор?“ — чудеше се раздразнено Корделия. От другата страна на този каменен лабиринт един бледен съсухрен старец умираше на огромното си наследствено легло…