Бараяр

В този момент се появи и самият Арал, следван от лейтенант Куделка. И двамата бяха грижливо измити, избръснати, подстригани, сресани и шарено ослепителни в червено-сините си официални имперски парадни униформи. Към тях се присъедини граф Пьотър; носеше кафяво-сребристата униформа, с която Корделия го беше видяла на заседанията на Общия съвет — по-бляскав вариант на ливреите на войниците му. Тази вечер всичките двайсет войници на Пьотър щяха да имат някаква официална функция — цяла седмица се бяха подготвяли педантично под ръководството на безмилостния си началник. Друшнакови придружаваше Корделия. Тя носеше опростена рокля в цветовете на дрехите на господарката си, скроена така, че да улеснява бързи движения, а също да скрива оръжието и комуникатора й.

След моментно забавяне, та всеки да изкаже възхищението си от облеклото на другите, те излязоха през предните порти и се насочиха към очакващите ги земеходи. Арал лично настани Корделия в нейната кола, после отстъпи назад.

— Ще се видим там, скъпа.

— Какво? — обърна се рязко към него тя. — Аа! Значи втората кола… не е за останалата част от групата?

— Не — присви леко устни Арал. — Струва ми се… благоразумно отсега нататък да пътуваме в отделни коли.

— Да — каза тихо тя. — Наистина.

Той кимна и се обърна. Проклета планета! Тя отнемаше късче от живота им, от сърцето й. Вече прекарваха заедно толкова малко, че я болеше и от най-малката нова загуба.

Очевидно граф Пьотър щеше да играе ролята на заместник на Арал, поне за тази вечер, защото се намести до нея. Друшнакови седна срещу тях, сред което затвориха херметично покрива. Колата плавно тръгна по улицата. Корделия погледна през рамо, опитвайки се да види колата на Арал, но земеходът ги следваше на прекалено голямо разстояние. Тя се обърна напред с въздишка.

Слънцето потъваше с жълтеникаво сияние зад група сиви облаци и в студената, влажна есенна вечер започваха да проблясват улични лампи, придавайки на града мрачно меланхолична атмосфера. Може би грубоватите улични веселби — бяха минали покрай няколко групи хора — не бяха чак толкова лоша идея. Участниците в празника напомняха на Корделия за примитивните хора от Земята — те прогонваха с огньове и пушки змея, който изяждаше луната. Тази странна есенна тъга можеше да погълне някоя непредпазлива душа. Рожденият ден на Грегор бе отлично разчетен.

Топчестите ръце на Пьотър си играеха с някаква торбичка от кафява коприна, избродирана със сребърния герб на рода Воркосиган. Корделия я погледна с любопитство.

— Какво е това?

Пьотър се усмихна леко и й я подаде.

— Златни монети.

Още едно народно изкуство — торбичката и нейното съдържание представляваха осезаемо удоволствие. Тя поглади коприната, възхити се на бродерията и разклати в шепа няколко от блестящите дискове.

— Прекрасно. — Преди края на Периода на изолация златото бе имало огромна стойност на Бараяр, поне така беше чела. За нейния бетански ум златото означаваше нещо като „Понякога полезен за електронната промишленост метал“, но древните хора му бяха придавали мистична сила. — Означава ли нещо това?

— Ха! Много. Това е подаръкът за рождения ден на императора.

Корделия си представи как петгодишния Грегор си играе със златните монети. Освен да строи кули и може би да се упражнява в смятане, не можеше да измисли какво друго би правило с тях момчето. Надяваше се, че е минал възрастта да слага всичко в устата си — размерът на тези дискове беше точно колкото едно дете да ги глътне и да се задуши.

— Сигурна съм, че ще му хареса — каза с леко съмнение тя.

— Не можеш да разбереш какво става, нали? — засмя се Пьотър.

Корделия въздъхна.

— Почти никога. Обяснете ми.

Тя се отпусна на седалката и се усмихна. Постепенно Пьотър се бе ентусиазирал да й обяснява Бараяр — винаги изглеждаше доволен да открие празноти в знанието й и да ги запълни с информация и мнения. Тя имаше чувството, че графът би могъл да й чете лекции през следващите двайсет години и пак да не изчерпи непонятните за нея проблеми.

— Рожденият ден на императора е традиционен завършек на фискалната година във всяка графска област, подчинена на имперското правителство. С други думи, това е данъчен ден — с изключение на представителите на класата Вор, които не се облагат с данъци. Това би загатнало за прекалено второстепенна връзка с империята — ето защо поднасяме на императора подарък.

— Аха… — каза Корделия. — Но нали не управлявате областта си за шейсет малки торбички злато на година, сър?

— Не, разбира се. Истинските данъци бяха изпратени днес сутринта от Хасадар за Ворбар Султана чрез комуникационен трансфер. Златото е чисто символично.

Корделия се намръщи.

— Почакайте. Не го ли правихте вече тази година?

— Да — през пролетта за Ецар. Но сега променихме датата на фискалната си година.

— Това не разрушава ли банковата ви система?

Той сви рамене.

— Справяме се. — После се усмихна внезапно. — Откъде според теб произхожда думата „граф“?

— От Земята, предполагам. Това е термин от предатомната, не, всъщност от късноримската епоха, за благородник, който управлява графство. Или пък името на административната единица произхожда от титлата.

— На Бараяр тя на практика е свързана с думата „графа“. Първите графове са били събирачите на данъци на Варадар Тау — един удивителен разбойник. Трябва да прочетеш за него някой път.

— Винаги съм смятала, че става дума за военна титла! По подражание на средновековната история.

— А, военният аспект следва непосредствено другия още първия път, когато старите главорези са претръскали някой, който не е искал да си плати. Титлата е придобила очарованието си по-късно.

— Не знаех — каза тя и изведнъж се обърна към него подозрително: — Да не би да ме поднасяте, а, сър?

Той поклати отрицателно глава.

„Проверявай предположенията си — помисли си Корделия развеселена. — Всъщност проверявай предположенията си незабавно.“

Пристигнаха до огромната порта на императорската резиденция. Тази вечер обстановката бе много по-различна, отколкото по време на предишните посещения на Корделия на смъртното ложе на Ецар и на погребалните церемонии. Архитектурните детайли се осветяваха от цветни лампи, закачени на каменни стълбове. Градините блестяха, фонтаните искряха. Красиво облечени хора бяха наизлезли по терасите от официалните зали на северното крило. Стражите обаче извършваха проверките си със същата педантичност, а броят им беше извънредно увеличен. Корделия изпита усещането, че забавата ще бъде далеч по-благовъзпитана, отколкото онези, покрай които бяха минали на идване.

Когато влизаха под западния портик, колата на Арал спря зад тяхната и Корделия с удоволствие го хвана под ръка. Той й се усмихна гордо и я целуна по тила, преструвайки се, че вдъхва аромата на цветята в косата й. Тя стисна ръката му в отговор. Минаха през вратите и тръгнаха по коридора. Облечен в ливрея лакей обяви на висок глас имената им и в този миг на Корделия й се стори, че в тях са се вперили няколко хиляди чифта критични бараярски очи на ворски благородници. Всъщност в залата имаше само двестатина души. Е, все беше по-добре, отколкото да гледа цевта на зареден невроразрушител. Наистина.

Те обиколиха помещението, разменяйки поздрави и поклони. „Защо тези хора не носят табелки с имената си?“ — помисли си безпомощно Корделия. Както обикновено, всички освен нея, изглежда, се познаваха. Тя се опита да си представи как би започнала разговор: „Хей, ти, Вор-еди-койси…“ Стисна по-здраво ръката на Арал и се помъчи да изглежда по-скоро тайнствена и екзотична, отколкото като някоя смотанячка с вързан език.

В съседната зала завариха малката церемония с торбичките златни монети — графовете или техните представители се бяха подредили, за да изпълнят задължението си, всеки с по няколко официални думи. Император Грегор, чието време за лягане според Корделия бе минало отдавна, седеше на една висока пейка заедно с майка си, изглеждаше мъничък и примирен и мъжествено се опитваше да потиска прозявките си. Корделия дори се запита дали торбичките остават за него, или му ги подаряват отново на следващата година. Какъв ужасен рожден ден! Никъде не се виждаше друго дете. Но пък графовете минаваха доста бързо и навярно момчето щеше да може скоро да се оттегли.