Бараяр

— Добър вечер, момчета — кимна Корделия на двамата стражи, застанали на пост в края на покрива.

Те също й кимнаха, а старшият дори докосна челото си в колеблив полупоздрав.

Корделия обичаше да наблюдава залеза от това място. Гледката на града, откриваща се от четвъртия етаж, беше прекрасна. Отвъд дърветата и сградите се виждаше реката, която разполовяваше града, но един голям изкоп предполагаше, че картината ще се наруши от нова постройка. Най-високата кула на замъка Ворхартунг, където бе присъствала на всички церемонии в залата на Съвета на графовете, се извисяваше над водата.

Зад замъка Ворхартунг се простираха най-старите части на столицата. Все още не бе виждала този район с неговите лъкатушещи улички, по които можеше да мине само един кон и които бяха непроходими за земеходи, макар да бе прелитала над странните, ниски и тъмни сгради в сърцето на града. По-новите части, които блестяха на хоризонта, напомняха повече галактическия стандарт и бяха разположени край модерни транспортни артерии.

Ворбар Султана по нищо не приличаше на колонията Бета. Бе се разпрострял по земята или се издигаше към небето странно двуизмерен и открит. Градовете на колонията Бета минаваха в шахти и тунели и бяха на много равнища — сложни, уютни и безопасни. Наистина, колонията Бета не можеше да се похвали толкова с архитектура, колкото с вътрешен дизайн.

Стражите се отдръпнаха и въздъхнаха, когато тя се наведе над каменния покрив, за да погледне навън. Наистина не им харесваше, когато се приближаваше на по-малко от три метра от ръба, макар цялото пространство да имаше ширина само шест метра. Но затова пък щеше да може да види земехода на Воркосиган, който скоро щеше да се покаже по улицата. Залезът беше много красив, но погледът й бе насочен надолу.

Тя вдишваше сложните миризми — от растенията, от водните изпарения, от отпадъчните промишлени газове. Бараяр допускаше удивително силно замърсяване на въздуха, сякаш… е, въздухът тук беше свободен. Никой не го измерваше, нямаше такси за обработка и филтриране… Разбираха ли тези хора какво богатство притежават? Можеха да дишат спокойно просто като излезеха навън и приемаха въздуха за нещо нормално, точно както приемаха и замръзналата вода, падаща от небето. Тя пое отново въздух, сякаш можеше някак си да се запаси, и се усмихна.

Някакъв далечен взрив прекъсна мислите й и пресече дъха й. Двамата стражи скочиха едновременно. „Просто чух гръм. Не е задължително да е свързан с Арал.“ А после си помисли с вледенено сърце: „Прозвуча като звукова граната. И то не малка. Мили Боже.“ От една улица зад няколко сгради се издигна стълб дим и прах, но Корделия не можеше да види източника му. Тя проточи врат навън…

— Миледи — стисна я за ръката по-младият часовой — Моля ви, влезте навътре. — Лицето му беше напрегнато, с разширени очи. Старшият бе сложил длан на ухото си и поглъщаше информация от комуникационния си канал. А тя нямаше комуникатор.

— Какво става? — попита тя.

— Миледи, моля ви, слезте долу! — побутна я безапелационно той към вратата на стълбичката, водеща към тавана, от който на свой ред водеха стълби към четвъртия етаж. — Сигурен съм, че не е нещо сериозно — успокоително каза той.

— Това беше звукова граната клас четири, вероятно изстреляна с въздушна пушка — запълни ужасяващото му невежество тя. — Освен ако този, който я е хвърлил, не е самоубиец.

Друшнакови отвори вратата на стълбата с машинно масло в едната ръка1 и със зашеметителя си в другата.

— Миледи?

Часовоят изглеждаше облекчен и побутна Корделия към нея, а после се върна при старшия си. Плачейки вътрешно от страх, Корделия се усмихна през стиснатите си зъби и се остави да бъде придружена надолу по стълбите.

— Какво става? — попита тя Друшнакови.

— Още не зная. В закусвалнята в сутерена се задейства червената лампичка и всички заеха постовете си — задъхано отговори Дру. Трябва да се беше телепортирала чак оттам.

— Хм. — Корделия се втурна по стълбището. Комуникационният пулт в библиотеката сигурно щеше да е зает. Но все някой трябваше да има комуникатор… Тя се спусна по извитите стълби и изтича по черно-белите камъни.

Началникът на охраната на замъка наистина бе на мястото си и раздаваше заповеди.

— Идват направо тук — подхвърли през рамо командирът на войниците на граф Пьотър. Облечените в кафяви униформи мъже тичаха във всички посоки.

— Какво става? — попита Корделия. Сърцето й биеше бясно и не само защото бе тичала по стълбите.

Той я погледна, опита се да каже нещо успокоително и безсмислено, а после, по средата на изречението, промени решението си.

— Някой е стрелял срещу земехода на регента. Не е улучил. Продължават насам.

— Близо ли е попаднал изстрелът?

— Не зная, миледи.

Сигурно не знаеше. Но щом земеходът все още функционира… Тя му махна безпомощно с ръка да се връща към задълженията си и се насочи към фоайето. Двама от хората на граф Пьотър не я пуснаха до вратата. Тя изкачи три стъпала, спря и прехапа устни.

— Мислите ли, че лейтенант Куделка е бил с него? — попита плахо Друшнакови.

— Навярно. Обикновено е с него — отвърна Корделия разсеяно и зачака с вперени във вратата очи…

Чу спирането на колата. Един от хората на граф Пьотър отвори. Хората от охраната обградиха сребристия земеход, спрял под портика — Господи, откъде се бяха появили толкова хора? Колата беше издраскана и одимена, но пораженията не бяха сериозни: задният покрив бе здрав, макар предният да бе в драскотини. Задните врати се отвориха. Корделия протегна глава да види Воркосиган, но зелените гърбове на хората от ИмпСи й пречеха. После направиха път. Лейтенант Куделка мигаше замаяно, по брадичката му се стичаше кръв. Един от стражите му помогна да се изправи на крака. Най-после се появи Воркосиган, който отказа всякаква помощ. Дори и най-разтревожените стражи не посмяха да го докоснат без покана. Воркосиган влезе вътре с мрачно и бледо лице. Куделка го следваше, подпомаган от бастуна си и от един капрал от ИмпСи, от чийто нос течеше кръв. Един от войниците на Пьотър затвори предната врата на замъка Воркосиган и така остави навън три четвърти от целия хаос.

Арал срещна погледа й и мрачното му изражение мъничко се смекчи. Той й кимна: „Добре съм“. Устните й се присвиха в отговор: „За Бога, по-добре да…“

— …дяволски голяма дупка в улицата! — обясняваше Ку развълнувано. — Може да побере товарна совалка. Шофьорът прояви удивителен рефлекс… Какво? — Той се взря в един от хората, който го беше попитал нещо — Съжалявам, ушите ми бучат, бихте ли повторили? — И остана с отворена уста, сякаш да лапне думите му, после докосна лицето си и изненадано погледна изцапаната си с кръв ръка.

— Ушите ти са само заглъхнали, Ку. — каза Воркосиган. Гласът му беше спокоен, но прекалено силен. — Утре сутрин ще се оправиш. — Корделия разбра, че повишеният му тон не е, за да може да го чуе Куделка — слухът на самия Воркосиган също бе нарушен. Очите му се местеха прекалено бързо — единствен знак, че се опитва да чете думите по устните.

Почти в същия миг Саймън Илян доведе лекар. Воркосиган и Куделка бяха придружени до един спокоен заден салон, оставяйки безполезните според Корделия стражи. Корделия тръгна след мъжа си, последвана от Друшнакови. Лекарят незабавно започна прегледа, насочвайки се по заповед на Воркосиган първо към окървавения Куделка.

— Един изстрел? — попита Илян

— Само един — потвърди Воркосиган, гледайки го право в лицето. — Ако беше опитал втори път, щеше да ме уцели.

— Ако беше опитал, ние щяхме да уцелим него. Изпратихме съдебен екип на мястото на стрелбата. Естествено, убиецът отдавна е изчезнал. Хитра позиция — имал е възможност да избяга по дузина пътища.

— Ние променяме маршрута си ежедневно — каза с мъка лейтенант Куделка, притиснал кърпа към лицето си — Как е можел да знае къде да разположи засадата си?

— Вътрешна информация? — сви рамене Илян и стисна зъби при тази мисъл.

1

Грешка на преводача: „buttered roll“ би трябвало да е „маслено руло“, няма да ги хранят с машинно масло, я! Бел.Mandor.