Господарката на Рим

Пропъдих една муха от чашата си с вино.

– Харесала си някой боец с тризъбец, предполагам?

– Не… просто всички си мислят, че гладиаторите трябва да се стараят да умират красиво, а всъщност единственото, за което се стараят, е да не умрат! – Очите ѝ се стрелнаха от арената към претъпканите трибуни на Колизеума, към смеещите се и ликуващи тълпи както от плебеи, така и от патриции. – Хората сякаш изобщо не забелязват това

– Може би Младият Варварин кара сърцето ти да тупти? – усмихнах се аз. – Толкова долнопробен вкус, Сабина! Дори и грозно малко момиче с гърчове като теб може да се спре на нещо по-добро от гладиатор!

– Да си разменим местата, Сабина – намеси се любезно Маркус. – От моето място се вижда по-добре.

Те се размениха и тя се озова от другата страна на Маркус до Калпурния. Сабина отново се наведе напред към арената и съпругът ми незабавно влезе в някаква скучна дискусия с неосъществената си все още снаха. Паулиний усърдно слушаше Траян да обяснява някакъв план за преобразувания в легионите, а около нас тълпата крещеше окуражително към гладиаторите, докато размахваха дървените си оръжия.

– Маркус – казах аз, – би ли ми налял вино?

– Разбира се, скъпа.

Той се наведе, за да напълни бокала ми, а аз се втренчих в арената: поне започнах да се забавлявам, когато императорът даде сигнал за начало и гладиаторите се нахвърлиха едни срещу други с дрезгави викове. Нищо не можеше да прочисти обремененото ми съзнание така добре, както едно хубаво клане.

– Между другото – каза ненадейно Маркус, като ми подаваше обратно бокала, – развеждам се с теб.

– Какво? – примигнах аз, като вдигнах поглед от двама египтяни, които се боричкаха за един тризъбец.

Гласът му беше ясен и се носеше над виковете из ложата:

– Развеждам се с теб.

Калпурния погледна към нас.

– Какво?!

И Сабина ме погледна. На арената един нубиец изкрещя, когато дребен гал отсече крака му от коляното надолу.

– Не се шегувай с тези неща, Маркус! – Отметнах назад глава. – Знаеш какво може да направи императорът, ако само му прошепна нещо на ухото.

– По всичко личи, че сега някой друг му шепне на ухото… – Маркус кимна към императорската ложа.

Императрицата се беше оттеглила за следобеда и една фигура в розова копринена стола се беше вмъкнала и кацнала отстрани до стола на Домициан. Фигура с жълта коса.

– Аврелия Руфина? Тя е само временно, просто прищявка, всъщност Домициан иска мен.

– Мисля, че е приключил с теб, Лепида. Както и аз! – Маркус ме погледна, както гледаше сенаторите, които му противоречаха относно правата за ползване на питейна вода. – Следователно се развеждам с теб – по правен път, разбира се, тези неща не стават с думи. Давам ти време до довечера да изнесеш вещите си от дома ми!

Въпросът с императора остана на заден план. Какво знаеше Маркус за императора? Нищо, ето какво, но другата атака дойде толкова изневиделица, че аз си извадих ноктите.

– Със или без императора, Маркус, знаеш какво ще направя, ако се опиташ да се разведеш с мен! Скъпият ти Паулиний ще...

– Освен това – Маркус ме прекъсна, – ще повдигна срещу теб обвинения в прелюбодеяние. В рамките на шейсет дни, които се предвиждат от закона, ще представя на съда обширен списък с доказателства. – Той ми се усмихна, доста нежно. – Да, Лепида. Търпението ми се изчерпа.

Аз го зяпах с широко отворена уста цяла минута. Маркус?!

Очите на Калпурния проблясваха. Сабина гледаше ту лицето на баща си, ту моето.

Робите на арената се суетяха по окървавения пясък, като заобикаляха биещите се гладиатори и извличаха мъртвите.

– Калпурния, скъпа – казах аз на висок глас, – искаш ли да знаеш нещо за Паулиний? Той ме изнасили, когато бях още младоженка, а бъдещият ти тъст му позволи. Сабина е дете на Паулиний, не на Маркус, и аз ще повдигна в съда обвинение срещу него в изнасилване. Какво ще кажеш?

– Мисля, че лъжеш – каза Калпурния доста уравновесено.

Маркус положи дланта си върху квадратните ѝ селски пръсти в знак на признателност.

– Добър опит, Лепида – каза той, – но тази история можеше и да мине преди осем години. Опитай с нея сега и всички ще се зачудят защо не си я разказала по-рано. И, разбира се, тук изниква и въпросът за твоята репутация, която определено не е останала неопетнена през тези осем години. Наистина ли искаш всичките ти подмолни действия и тайни да излязат наяве?

– Ти… ти няма да посмееш да...

– Връзката ти със сина ми… Калпурния, би ли била така добра да запушиш ушите на дъщеря ми… като млада съпруга на двайсет години… Връзките ти с поне, по последни данни, двайсет и двама сенатори, деветима претори, трима съдии и петима управители на провинции.

– Това… това не е вярно, аз не съм.

– Тези поне са мъже от твоята собствена класа… – Маркус ме стъпка с поглед. – А историйките с кочияши на каляски и масажисти в обществените бани, ами легионерите – особено двамата братя от Галия, които са те обладали едновременно, отпред и отзад? – Маркус вдигна вежди, а зад него един боец с тризъбец умря, пронизан от меч в гърлото. – Управителите на провинции и сенаторите са едно нещо, Лепида, но отрепките от помийните ями Устните ми се разлепиха, сухи като пергамент.

– Ти не можеш… Ти никога не вдигаш поглед от глупавите си свитъци

– О, виждам доста неща, докато седя над свитъците си. Всъщност в продължение на години събирам доказателства. Имам документи, свидетели, роби, които биха проговорили с удоволствие, а бих добавил и без да са заплашвани или измъчвани. Ти никога не си била добра господарка, Лепида. Имам за свидетели и няколко от бившите ти любовници. Юний Клодий например, се съгласи да свидетелства веднага, когато предложих да покрия дълговете му.

– А какво ще стане с теб, след като бъдат изложени всичките тези доказателства? – окопитих се аз. – Ти ще се превърнеш в сенатора, чиято жена е спала с всички мъже в Рим.

– О, мисля, че моята репутация ще оцелее – рече той с усмивка. – А твоята?

Сабина със смях свали ръцете на Калпурния от ушите си.

– Ти! – обърнах се аз към нея. – Ако си мислиш, че някой мъж ще пожелае дъщерята на един рогоносец? Веднъж щом приключа с него, няма да има и един мъж в цялата империя, който да те поиска.

– По закон – Маркус произнесе думите, сякаш беше в Сената, – мъжът получава имуществото на бившата си съпруга, ако изневярата ѝ е подкрепена от доказателства. Всеки златен ауреус от зестрата ти ще отиде за Сабина. Достатъчно злато, струва ми се, че да си хване който мъж си пожелае – макар че тя и бездруго ще е същински дар за всекиго!

– Все още имам шанс! – изсъсках аз. – Съдилищата са съставени от мъже, нали знаеш?! Мога да накарам всеки мъж да ми повярва!

– Ще поема риска.

Те седяха – Калпурния до едното му рамо, Сабина – до другото – триумвират от съдии с океан от проливаща се кръв зад тях. Гладиаторите бяха приключили, победителите вдигаха оръжията си триумфално, а загубилите бяха извличани от сцената за храна на лъвовете. С гладиаторите беше свършено, както и с мен.

Не може всичко да е стигнало толкова далеч! Не може! … Щях да се превърна в отхвърлена от обществото жена, щях да търся който и да е мъж да се омъжи за мен – огледах се за оръжие, каквото и да е оръжие, и тогава чух Паулиний да се смее заедно с Траян зад мен.

– Ами синът ти, Маркус? На чия страна мислиш, че ще бъде? Той ме обича, в случай че си забравил! Той би се търкалял по земята и би скимтял като кученце, ако поискам! Така че, ако си мислиш, че ще одобри това.

– Тогава защо не го попитаме? Паулиний! – Преди да успея да го спра, Маркус подвикна над рамото ми към сина си, който хвърляше монети долу на арената към един триумфиращ германец във вълчи кожи. – Паулиний, развеждам се с мащехата ти. Имаш ли някакви възражения?

Паулиний спря, а очите му се стрелнаха по голите ми ръце и съблазнителни рамене – тялото, на което някога беше робувал.

– Никакви! – отвърна, а гласът му ме зашлеви като порив на северен вятър.