Господарката на Рим

– Ариус – гласът на Теа беше шепот, – недей.

На трептящата светлина от огъня бучките, синините, белезите и следите от изгаряния бяха невидими. Но не и за ръцете му. С допир ги откри всичките.

– Ариус– Той я погледна. Не знаеше какво изражение беше изписано на лицето му, но тя вдигна ръка, за да прикрие очите си. Белезите от разрязване с нож, които забелязваше за пръв път, сега достигаха почти до лакътя ѝ.

Ариус посегна, за да докосне лицето ѝ, но спря. Всеки мускул от тялото ѝ беше свит в трепереща буца.

Той отдръпна ръка. Отново я загърна с дрехата ѝ.

– Права си – каза. – Просто натъртвания. Тя потръпна, сякаш я беше ударил. Очите ѝ бяха пълни с отвращение и ненавист към самата себе си.

– Спи. – Изправи се, постла наметалото си до стената на стаята и легна там. – Леглото е за теб.

Той видя облекчението ѝ, когато тя скри лицето си и се сви като дете. Въпреки че мина доста време, преди да успее да заспи.

Ариус изобщо не мигна.

Внимавай, голямо момче, казваше му Херкулес. Не разравяй гробове, които е по-добре да останат непокътнати. Но Херкулес беше този, който гниеше в гроба. Херкулес беше мъртъв, а Стефанус, градинарят, щеше да умре заедно с Флавия.

Ариус Варварина беше все още жив.

Той разрови гроба на демона търпеливо, лопата след лопата черна земя. Демонът се разви, протегна се, прозя се след дългия си сън. След това седна кротко и двамата – Ариус и неговият демон – започнаха да планират с бавно, изгарящо удоволствие какво точно ще направят с императора на Рим.

 Паулиний нямаше много време за предупреждения, но направи всичко, което можа.

– Виж – изръмжа той към чорлавата глава, която достигаше до рамото му, – аз много държа на майка ти и заради нея ще се постарая да направя всичко възможно, за да останеш жив. Дръж си устата затворена и прави това, което императорът иска от теб!

– Да. – Мраморният коридор беше студен, но по челото на момчето бе избила пот.

– Какво изобщо те прихвана? – Не можа да се въздържи Паулиний. – да се опиташ да намушкаш императора!

– Не знам – сви рамене Викс, подрънквайки с веригите, които опасваха китките и глезените му. – Тогава ми се стори добро решение. Искам да кажа, че може би сега не ми се струва чак толкова умно, но...–  Стражите отвориха една врата пред тях и Паулиний бутна Викс в черния триклиниум. Облеченият в черна роба император се излежаваше върху черни кадифени възглавнички на абаносов лектус, и очите му бяха катраненочерни като стените. Единственото бяло петно беше превръзката, която стягаше ходилото му. За пръв път наоколо нямаше слуги, нямаше роби, нямаше писари.

– Остани – каза императорът на Паулиний, без да откъсва очи от момчето, и Паулиний се опита да се слее със стената.

– Седни, момче.

Викс седна върху една черна копринена възглавничка в края на императорското легло.

– Новата ти стая е удобна, надявам се.

Викс гледаше втренчено.

– Нямаш ли език, момче? Все още не съм ти го отрязал. Може би по-късно. Втренчен поглед.

– Ако няма да говориш, поне ми подай чашата. Не си прави труда да претърсваш масата за оръжие, всичко остро е махнато.

След кратка пауза Викс наля вино в абаносовия съд. Течността беше рубинен цветен ручей сред чернотата.

– Виното притъпява болката в крака ми – каза императорът, докато наблюдаваше превързания си крайник сякаш с учудване. – Хирургът каза, че бързо ще се оправи.

Момчето сви рамене.

– Може ли малко вино?

Домициан му подаде собствената си чаша безизразно. Викс показно избърса ръба от оникс с ръкава си, отпи голяма глътка и му подаде чашата обратно.

– И така… – Императорът се настани по-удобно сред черните възглавници. – Какво да правя с теб?

– Можеш да ме пуснеш да си отида… – предложи Викс.

– Не… не мисля.

– Струваше си да опитам.

– Правилно.

Те се наблюдаваха един друг.

– Всичко в черно, а? – Докато Викс се въртеше и оглеждаше черния триклиниум, оковите на ръцете му подрънкваха. Паулиний забеляза, че момчето го правеше нарочно, за да скрие факта, че ръцете му треперят. – Страховито!

– Все още не съм решил какво да правя с теб, Версенжеторикс – разсъждаваше императорът. – Бих могъл да те хвърля на лъвовете на арената. Или може би да накарам да те кастрират. Как ти се струва – да пееш хубаво като майка си?

– Аз съм музикален инвалид!

– Мъж на меча значи. Като баща си може би. Кой е баща ти?

– Нямам идея. – Дрън-дрън-дрън.

– Лъжец – каза Домициан благо. – Ще трябва да поработим над това!

– О, нямам търпение! – Дрън-дрън-дрън.

– Престани!

– Да престана с какво? – Дрън-дрън-дрън.

– С този звук. Дразни ме. А слухът на един бог е много изострен!

– Е, всички си имаме някакви дефекти. – Дрън-дрън-дрън.

– Престани!

– Добре.

Дрън.

Те се спогледаха. Паулиний отвори уста, а после я затвори. Достатъчно често беше заставал между препиращи се мъже в преторианските казарми, но това беше дуел, който не се осмели да прекъсне.

– Ще ме убиеш – каза Викс на императора, – нали?

– Ще видим.

– Нищо няма да виждаме! Чувал съм историите. Боговете размазват смъртните като мравки.

– Значи вярваш, че съм бог?

– Ами не знам – още една усмивка, – но със сигурност кървиш като смъртен, цезаре!

Погледът на Домициан отново се спусна към превързания му крак.

– Ти ме намушка… – В гласа му се долавяше нещо като почуда. – Почти петнайсет години управлявам на този трон и не съм бил нараняван нито веднъж. Досега.

– Винаги има първи път.

– Не и за мен. Аз съм Господар и Бог.

– Да бе, да!

Мълчание.

– Знаеш ли, че майка ти вероятно е мъртва? Накарах преторианците ми да я изхвърлят извън градските стени. Ако не е била ограбена или убита досега, то със сигурност спи в някоя канавка. Съвсем лесно е да я намеря, ако реша.

Викс го погледна.

– Мога да я прибера още утре, ако поискам. Да я върна обратно. Това би ти се харесало, нали?

Викс се наведе напред толкова рязко, че ръката на Паулиний инстинктивно посегна към камата.

– Остави я на мира! – каза момчето на императора.

– Че защо? – покровителствено запита Домициан.

– Хайде да сключим сделка. Остави я на мира и задръж мен!

– Дръзко момче! Да те оставя жив, за да се опиташ да забиеш още ножове в гърба ми?

– Това ще направи нещата много по-забавни. –Ти луд ли си?! – помисли си Паулиний с изпълнено с ужас възхищение. – Може би пък не си чак толкова глупав, колкото си мислех!

Домициан наведе главата си към сина на Теа и попита замислено:

– Страх ли те е от мен?

Викс го изгледа, сякаш беше слабоумен.

– Една дума от теб и онзи хубавец там ще ме превърне в гърчеща се купчина от кръв и черва на пода. Разбира се, че ме е страх. Ще напълня гащите от страх. Какво ще кажеш за сделката?

Домициан го погледна.

– Твърде си високомерен, че да сключваш сделка с роб? – каза подигравателно Викс. Капки пот избиха по челото му. – Така ли е, оплешивяващ извратеняко?

Дълго мъчително мълчание. Паулиний потрепери. Никой не се присмиваше на императора за оредялата му коса. Последният човек, който...

– Защо не – каза замислено императорът на Рим. – Не мисля, че съм твърде високомерен, че да сключвам сделка с роб, Версенжеторикс.

Викс протегна ръката си. Невероятно, но императорът я пое. Длан срещу длан, плът срещу плът. Костите се извиха, кокалчетата побеляха. Чакаха да видят кой ще трепне.

Гледаха се в очите. Никой не трепна.

– Е – усмихна се Домициан развеселен, – мисля, че това ще ми хареса! Майка ти беше голямо предизвикателство, но мисля, че ти ще си дори още по-голямо, Версенжеторикс… Или Викс?

– Само майка ми ме нарича Викс.

– Аз съвсем лесно бих могъл да съм ти баща, знаеш ли. Ако беше с няколко години по-малък, щях сериозно да се замисля… Но не....